Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bridal Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
art54(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Глория Голдрайх

Заглавие: Дъщерята на художника

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 27.07.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-381-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15650

История

  1. —Добавяне

Петдесет и първа глава

Франц се оказа прав. Марк и Вава изглежда бяха щастливи. Доказателствата се трупаха под формата на пощенски картички, пристигащи редовно в дома на Майерови в Базел.

Марк описваше дългия им, спокоен меден месец. Рим му харесал; било му приятно да развежда Вава из галериите и парковете; радвал се с каква наслада го изслушва, когато й обяснява картините и скулптурите; обичал да отпочива с нея в градините на Борджиите, а по залез да посещават Колизея. Изпрати снимка на Вава, застанала пред фонтана „Ди Треви“ — раменете й бяха наметнати с ефирен шал, черната й коса — пригладена назад с кехлибарени гребенчета.

— Мама имаше такива — спомни си Ида. — И обичаше шалове. Имаше копринени и вълнени във всякакви цветове. — Тя се взря в снимката. — Дали Вава не се опитва да си присвои нейния образ?

— Не мисля — възрази Франц. — Сигурно се облича така, за да угоди на баща ти. Майка ти вероятно е правила същото.

— Не. Мама радваше татко със самото си присъствие. Беше си просто Белла — поклати глава Ида. — Вава ще трябва да се постарае.

Тя знаеше колко усилия полага Вава да се хареса на Марк; неведнъж я бе виждала да разглежда снимки на майка й. Опитваше се да повярва, че новата съпруга на Марк е загрижена единствено за щастието му, ала не успяваше да надмогне усещането за фалш в постъпките й. На нея сякаш не й стигаше да заеме мястото на Белла като мадам Шагал — искаше да бъде Белла. Ида се запита горчиво дали Бродская ще му позира в бяло, или навярно ще я нарисува как танцува с него в зелена рокля. Засрами се от жлъчните си мисли. Зарече се да се научи да харесва Вава и дори да й се доверява.

Марк изпрати на Ида лист, откъснат от скицника му. Двамата с Франц разгледаха внимателно рисунката на Колизея.

— Има класически повеи, съвсем различни от досегашния му натюрел — отбеляза той.

Ида се почуди дали промяната ще засегне продажбите на картините, но веднага си вдъхна увереност. Изкуството на баща й бе многолико, изненадващо. Марк имаше верни почитатели. Картините му и занапред щяха да се продават добре, комисионните й бяха подсигурени. Ида както винаги водеше изрядно личното си счетоводство и инвестираше разумно, включително в покупката на малка вила в Тулон.

— Предпочитам да отсядам в Тулон, когато посещавам татко. По-удобно ще ни е да имаме свой дом, нали? — попита тя Франц.

Той се съгласи колебливо. Разбираше, че съпругата му не иска да е гост в къща, където сега се разпорежда Вава. Равновесието на силите се бе променило.

— Имаш къща в Париж, имаме дом в Базел — посочи той. — Можеш ли да си позволиш вилата в Тулон?

— Недвижимата собственост е инвестиция — отговори Ида.

Не добави, че понеже винаги е живял в спокойна безопасност, съпругът й не разбира какво усещане за сигурност й вдъхва имуществото. Многото къщи значеха много убежища. Ида не бе забравила скиталческите години, когато беше търсила приют в чужди домове. Предишният живот продължаваше да хвърля сянка върху светлото й настояще, озарено и от бременността й. С Франц бяха във възторг. Тя веднага отпътува за „Ле Колин“ и съобщи радостната новина на баща си.

— Ще ставам майка, татко! Ще имаш внуче.

Спусна се към него с танцова стъпка, готова да го увлече във вихрена полка, както от дете бяха свикнали да отбелязват добрите вести.

Той не улови протегнатите й ръце.

— Дядо… — проточи и се погледна в огледалото.

Прокара пръсти през посребрилата си коса, все още гъста и къдрава, сякаш да се увери, че е твърде млад за дядо. Ида знаеше колко е суетен, как се старае да не издава възрастта си, особено сега, женен за далеч по-млада съпруга. Но тя искаше баща й да загърби суетата и да се зарадва — заради нея и заради себе си.

— Добра новина — кимна най-сетне той. — Грижи се за здравето си.

— Непременно — увери го тя, прикривайки разочарованието.

Той и бездруго нямаше да го забележи. Вече бе тръгнал към градината, откъдето го бе повикала Вава. Рядко караше съпругата си да чака.

Ида наистина се грижеше за себе си. Разцъфна през бременността. Косата й, придобила цвят на опушен бронз, се сгъсти. Кожата й сияеше, очите й блестяха. Движеше се с ефирна грация по улиците на Париж и Базел, горда от нежната извивка на корема под свободните пъстроцветни рокли, очарована, че у нея се таи живот. Всяко помръдване на бебето я изпълваше с възторг.

— Усещаш ли? — слагаше дланта на Франц върху корема си.

Той я докосваше с нежна усмивка и отпускаше леко глава върху корема, където се движеше нероденото му дете.

— Усети! — каза Ида на баща си, но той се отдръпна.

Бременността и раждането го изпълваха със смут.

Вава се мръщеше. Намираше въодушевлението на Ида за вулгарно; бременността й я отблъскваше. Тя самата никога не беше искала деца. В живота й нямаше място за деца. Не възнамеряваше да посреща Давид, сина на Марк от друга жена, в дома си. За нейно облекчение Марк рядко го споменаваше.

— Момчето е копеле — рече тя на брат си Михаил. — Не значи нищо за мен. Не го искам тук.

— Имаш право — съгласи се той. — В много отношения.

Двамата с Вава се спогледаха усмихнати, потвърждавайки съпричастието, защитавало ги дълги години.

Пит Майер се роди в Цюрих в началото на юли. Пухкавото бебе със златиста коса се запозна със знаменития си дядо във Ванс, където Ида присъства на годишнината от сватбата на Марк и Вава. Само на две седмици, момченцето не отвори очи, когато дядо му го погали по бузката и поглади нежната му коса със зацапан с боя пръст.

— Красив е — рече той на идиш, по лицето му се стече сълза и капна върху розовата буза на детето. — Да можеше майка ти да види внучето си — отрони скръбно. — Ах, моя Белла, моя клета Белла.

Присвила устни, Вава прекоси бързо помещението. Стискаше в ръка сребърния чайник на Белла, шалът на Белла с индийски десен покриваше тесните й рамене.

— Пийни чай, Марк — настоя тя. — Изтощен си.

Не погледна към бебето.

— Баща ти се преуморява от работа — рече на Ида. — Зает е с библейските гравюри и с парижките скици.

— Вече не са скици — поправи я Марк, вече отклонил вниманието си от детето. — Картини са. Като колекция ли да ги продадем, Ида, или поотделно?

— Ще се посъветвам с уредници на музеи и ще решим — отговори дъщеря му.

Тя притисна Пит в обятията си, прегърна леко Марк и излезе. С Вава си кимнаха любезно, но не се целунаха.

* * *

След месеци, отново в напреднала бременност, Ида се върна в Париж, очарована, че носи близнаци. Пит не бе навършил година и тя се радваше, че трите деца ще растат заедно и няма да ги гнети самотата на нейното детство.

Двамата с Франц бяха планирали престоя в Париж като заслужена ваканция. Той бе завършил научния си труд, а тя искаше да види градините, изпъстрени с пролетни цветя; да се взира през прозорците на къщата на „Ке дьо л’Орлож“ в искрящобелите брези и да наблюдава как бавно се разлистват. Марк се бе съгласил да дойде в града сам, защото Вава ръководеше ремонт в „Ле Колин“. Ида си представяше как се разхожда с баща си по огрените от слънцето мостове, освободена от натрапчивото присъствие на съпругата му.

С особено нетърпение очакваше да разгледа творбите на сюрреалистите. Брак ги бе поканил с Франц на прием в ателието си.

Пренебрегнала тежестта на големия корем и неудобството от добре познатите спазми, Ида повери Пит на една симпатична госпожица от реномирана агенция за бавачки и двамата с Франц поеха с такси към ателието на художника. В тясното задимено помещение вече се водеха оживени разговори. Красивата Мерет Опенхайм — сюрреалистка — приближи до Ида и я целуна леко по бузата. Пикасо скочи да я поздрави, втренчи се в огромния й корем и най-безочливо сложи зацапаната си с боя длан върху него.

— Трябва да те нарисувам така! — възкликна той. — Къде ще намеря по-прелестен модел от дъщерята на Шагал с тяло, пълно с живот?

Ида се засмя.

— Мисля, че пропуснахте възможността, маестро.

Още преди да проговори, бе усетила началото на силни и болезнени контракции. Стисна ръката на Франц и след минути подкараха бързо към болницата.

— Толкова по въпроса за швейцарските им паспорти — подхвърли шеговито тя на Франц, докато я тикаха с количка към родилното отделение.

Съпругът й се усмихна. Издръжливостта на жена му не преставаше да го удивлява.

Раждането бе изненадващо бързо. Ида не пропусна първите минути на белия свят на двете си тъмнокоси дъщери с изящни черти като на баба им Белла. Сложи ги на гърдите си, погали ги по лъскавите, смайващо гъсти коси и прошепна имената им.

— Ти ще си Белла — каза на детето върху лявата й гърда. — Ще носиш името на мама. Твоята красива баба.

Осъзна, че са минали почти десет години, откакто Белла бе починала — десет години, изпълнени с любов и загуби, със забързани сезони, със смърт и раждане. Най-сетне майка й имаше именица. Духът й щеше да отпочине.

— А ти — прошепна Ида на детето върху дясната й гърда — ще се казваш Мерет.

Отдавна се възхищаваше на Мерет Опенхайм, чиито меки устни преди няколко часа бяха докоснали бузата й. Беше я питала откъде произхожда загадъчното й име.

— Родителите ми ме кръстили на Меретлайн, героиня с волен дух от немски роман[1], любим на майка ми. После за по-кратко стана Мерет — обясни й художничката.

— Толкова красиво име — въздъхна Ида, решила да не позволява антипатията към Германия да помрачи възхищението й от лиричното, прелестно име.

Мерет. Белла. Имената танцуваха в ума й — четири изящни срички. „Децата ми — реши Ида — несъмнено ще са волни души. Изобретателни. Находчиви. Артистични. Да, всичко накуп.“ Заедно с брат си щяха да разполагат със свобода, на каквато тя — вечно обременена от грижи за родителите — рядко се бе радвала. Ида се зарече мълком да даде на децата си онова, което на нея й беше отказано.

— Харесват ли ти имената? — попита тя Франц, влязъл тихо в стаята.

— Прекрасни са! Обичам дъщерите си и майка им! — рече той.

Влезе медицинска сестра и взе бебетата. Франц седна до Ида и улови ръката й. След миг съпругата му се унесе в дълбок сън.

* * *

Ида бе преизпълнена с доволството, което бе търсила дълги години. Децата й, прохождащият Пит и невръстните му сестрички, я очароваха. Свежият швейцарски въздух им вдъхваше сили, алпийските ветрове зачервяваха бузките им. Тя ги заведе в Париж и Марк дойде да ги види. Вава й изпрати извинения. Била болна. Летен грип.

Усмихнат, Марк подрусваше внуците си на коляно. Усмивката му окуражи Ида.

— Утре ще ни гостува Давид — съобщи му тя.

— Давид ли? — попита той, сякаш произнасяше име на позабравен познайник.

— Давид — повтори тя. — Синът ти. Моят брат. Искам да се запознае с децата ми, с племенниците си. — Ида се засмя. — Колко странно! Нашият малък Давид е вуйчо!

— Те са бебета — рече раздразнен Марк. — Няма да го запомнят. И няма да им липсва.

— Но на мен ми липсва — възрази Ида. — Той е част от мен. Винаги е бил в сърцето ми. Както и в твоето, вярвам.

— Сърцето ти е твърде голямо, Ида — отвърна Марк.

Мерет проплака и Ида я взе.

— Както и твоето — подчерта тя, залюля дъщеря си и погали златната косица на Пит. — Майката на Давид те наскърби. Не я защитавам. Давид обаче е кръв от кръвта ти, плът от плътта ти. Толкова сродници ли са ни останали, та да изгубим това безценно момче, което носи името на брат ти?

Марк застана до прозореца и се взря в Сена. Самотна баржа плаваше бавно по коприненозелената вода. Изчезна от поглед, скрита под следващия мост. „Колко бързо изчезват нещата и хората“, помисли си Марк. Неговата Белла бе мъртва, но дъщерята на Ида, малката Белла, гукаше радостно. Приятели и роднини вече ги нямаше на белия свят, някои убити от Хитлер, други от Сталин. Брат му Давид, Довидл от витебското му детство, лежеше в незнаен гроб. Синът му Давид обаче бе жив. Ида имаше право. Давид беше едва на шест, когато се разделиха с Вирджиния, и Марк не го беше виждал от две години, през които се бе случило много. Вирджиния се беше омъжила, той имаше съпруга, Ида бе станала майка, приятели идваха и си отиваха от живота им. Ала Давид оставаше неотменно в спомените му. Марк си призна, че е останал и в сърцето му. Не е забравил звънливия му смях, крилатото му въображение, сладката му свенлива усмивка, чудното му запленение по музиката. Той се поколеба, извърна поглед от реката и заговори бавно.

— Вава се опасява, че ще ми се отрази зле да виждам Давид. Не иска да се разстройвам.

— Вава е в „Ле Колин“. Болна е — напомни му Ида. — Не би възразила, ако случайно се срещнеш с Давид в дома ми.

Тя разбираше колко е опасно предложението й. Подканваше Марк да се включи в таен заговор. Зачака. Той мълчеше. Най-сетне се усмихна и сините му очи заблещукаха. Приличаше на момченце, замислило лудория.

— Разбира се. Ако го видя случайно… Защо не?

На другия ден осемгодишният Давид, по къси момчешки панталонки и с бяла риза и вратовръзка като истински мъж, седна нервно на ръба на дивана до Марк, облечен в тъмен костюм и с още по-тъмна вратовръзка — униформа на достолепен и отговорен баща. Ида, в горскозелена рокля, обвила свободно наедрялото й тяло, се настани срещу тях. Държеше дъщерите си в скута, а синът й седеше до нея и се усмихваше мило на баща й и брат й. Бяха семейство, обвързано със силата на кръвта. Марк и Давид отново бяха заедно. По-късно следобед Марк най-естествено разтвори скицника си и показа на Давид какво рисува; обясни му колко важни са цветовете, перспективата и обемът. Съвсем естествено го улови за ръката и седна до него, взел Пит в скута си. Три поколения Шагал, наслаждаващи се на спокоен летен следобед в Париж.

Ида се запита дали ще разкаже на Вава за Давид, когато се върне във Ванс, дали ще сподели, че срещата със сина му го е изпълнила с радост, а не с болка. По-скоро не, но нямаше значение. Ида бе постигнала целта си.

След седмици Марк й написа, че е отпуснал издръжка на Давид. Разбирал в колко трудно положение е Вирджиния. Шарл Лейренс бил болен и средствата й били ограничени. Не я съжалявал. Сама си била навлякла злочестините. Щял да осигури обаче сина си Давид. Момчето щяло да прекарва ваканциите в „Ле Колин“.

Ида се почуди как ли е приела решението му Вава. Марк не споменаваше съпругата си. Беше отбелязал само, че е оздравяла от летния грип.

Бележки

[1] Става дума за романа „Зеленият Хайнрих“ (1854) от големия швейцарски романист и новелист Готфрид Келер (1819–1890). — Б.р.