Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (51)

Петдесета глава

Ида знаеше, че баща й не може да живее сам. Самотата го потискаше.

— Трябва му жена — каза тя на Франц. — Компаньонка и икономка. Да се грижи за него, да задоволява нуждите му.

— Държанка — уточни сухо Франц. — Не съм виждал обява за подобно работно място. Как ще намериш кандидатка?

— Намерих Вирджиния, нали? — отвърна Ида.

Той се засмя. Неговата Ида можеше всичко.

За да не се чувства изолиран, тя купи на Марк апартамент в Париж, където да живее по няколко месеца годишно. Освен това бе важно двамата да поддържат връзка с Давид. За целта се обади на Вирджиния и я покани на обяд.

Срещнаха се в малък ресторант на площад „Дофен“, известен с отлична и изключително скъпа храна. Ваза с форзиции красеше масата. Келнерът кръжеше около тях. Ида забеляза петно по лъжицата и я върна. Той се поклони сервилно и им подаде менюто. Беше свикнал да обслужва капризни жени.

Ида и Вирджиния бяха странно спокойни. Войната бе свършила, оставаше да уточнят клаузите на примирието.

Ида вдигна чашата с вино.

— За Давид! — рече тя.

— За Давид! — повтори Вирджиния.

Беше ясно, че са сътрапезници заради него. Отпиха бавно от виното.

— Купих на баща ми апартамент близо до моята къща. Така ще му е по-лесно да вижда Давид, ако не възразяваш, разбира се.

Ида подбираше внимателно думите. Искаше Вирджиния да ги възприеме по-скоро като молба, отколкото като разпореждане.

— Давид е син на Марк. Може да го вижда, когато пожелае — отговори Вирджиния.

Изпитваше облекчение, че Ида най-сетне е приела оттеглянето й от живота на баща й. Марк, снабден със свой апартамент, вече нямаше да отсяда в дома на дъщеря си на „Ке дьо л’Орлож“ и Ида и Франц щяха да разполагат с лично пространство при посещенията си в Париж. Колко бързо Ида се бе приспособила към промяната в живота им! Умна жена. Разполагаше със съпруг, с дом, с щедри комисиони като агентка на баща си и с още по-силно влияние върху него. В крайна сметка, предположи Вирджиния, находчивата Ида щеше да доведе нейна заместница в апартамента на Марк.

— Да поръчаме ли парфе? — попита Ида.

— Разбира се — съгласи се Вирджиния.

Келнерът наблюдаваше как двете видимо различни жени съсредоточено загребват с дългите лъжици от пухкавия десерт. Не разговаряха. Явно бяха постигнали онова, което ги беше събрало.

Той не се изненада, че червенокосата жена в изискан черен костюм „Шанел“ плати сметката. Видя ги как се ръкуват пред вратата и тръгват в противоположни посоки по ветровития площад. И двете вървяха с решителна стъпка, с високо вдигната глава, без да се обръщат назад.

След седмица Ида се срещна с добрата си приятелка Ида Бурде в същия ресторант.

— Подготвила съм ти изненада, но ще ми платиш комисиона или поне ще ми подариш рисунка на Марк. — Ида Бурде отпи глътка вино с игрива усмивка.

— Стига изненадата да си струва — отговори Ида. — Рисунките на татко не са евтини.

— О, струва си! — увери я приятелката й. — Открих най-подходящата компаньонка за баща ти. Образована и изтънчена жена, доста привлекателна руска еврейка. Живее в Лондон, но не би отказала да се премести във Франция.

Заинтригувана, Ида се приведе напред. Познайниците на семейство Бурде бяха разнородна група — творци, интелектуалци, бизнесмени и държавници от различни континенти.

— Коя е тя? — попита Ида.

— Казва се Валентина Бродская. Предпочита да я наричат Вава. Има бутик за шапки в „Хемпстед“^[1], доста шикозен магазин — отговори Ида Бурде. — Запознахме се, докато си избирах шапка. Тя е разведена, но бракът е продължил кратко и не поддържа връзка с бившия си съпруг. Тоест — няма усложнения.

— Значи си купи шапка и намери приятелка? Точно в твой стил. Хубава ли е шапката? — подсмихна се Ида.

— Всъщност никога не съм я носила. Не ми отиваше — беше тъмновиолетова, с широка периферия. Клод никак не я хареса. Но, да, с Вава се сприятелихме. Изборът на шапка изисква време и предразполага към разговори. Пробвах поне десет модела. Накрая и двете знаехме житейските си истории. Допаднахме си. Приятелство от пръв поглед, да речем. Смелостта й ме впечатли, превратностите в живота й ме трогнаха.

— Какво имаш предвид?

— Родена е в Киев в богато и влиятелно семейство. Семейство Бродски били сред еврейската аристокрация в имперска Русия. Вава била на тринайсет, когато Революцията унищожила фамилията. С брат й Михаил избягали от Русия и стигнали до Берлин. Двете деца били сам-сами, без никакви средства. Някак си обаче тя успяла да завърши гимназия и дори да издържи матурите. С брат й се поддържали емоционално и финансово. Имали талант да импровизират и да живеят с малко. Вава откривала парче красив плат, купувала го евтино, ушивала елегантна рокля и я продавала скъпо. Хващали се на работа в шивачници и в замяна получавали дрехи. Изглеждали привлекателни и добре облечени, владеели няколко езика и били толкова забавни, че ги канели на приеми, а понякога се вмъквали неканени.

— Вечеряли с ордьоврите, предполагам, и си пълнели джобовете със сладкиши и сандвичи за закуска и обяд на другия ден — вметна Ида.

Беше виждала такива оцеляващи на приеми и коктейли. Скъпите им дрехи бяха овехтели, но закърпени, износените обувки — излъскани до блясък. Прокрадваха се до бюфета, вземаха бързо чаши от подносите на келнерите и ги изпиваха в ъгъла. Често й се бе приисквало да напълни някоя кошница и просто да им я даде.

— Вероятно — кимна Ида Бурде; тя също бе гладувала през годините на германската окупация и уважаваше жаждата за живот. — Както и да е. Накрая напуснали Берлин и дошли в Париж. Брат й, хомосексуалист, разумно си избрал за любовник преуспял модист. Така си осигурили скъпи дрехи, покани и вход в обществото.

— После и тя се омъжила в името на разума и порядъчността — предположи Ида.

Откриваше любопитни успоредици между живота на непознатата жена и на своето семейство. Бягството от Русия, изгнанието в Берлин, преместването в Париж — историята й повтаряше странстването на Шагалови. И те бяха живели в периферията на обществото — чужденци в чужди земи. Баща й и Вава навярно щяха да намерят доста допирни точки.

— Да, омъжила се. Бракът обаче бил само на книга — обясни Ида Бурде. — Съпругът не искал да го консумират и тя останала девствена. Развели се и Вава заминала за Лондон, където се срещнахме. Спомена, че би се върнала във Франция, ако намери подходяща работа.

— И според теб ще е подходяща компаньонка за баща ми?

— Интуицията ми подсказва, че ще се получи. А интуицията рядко ме подвежда, както би потвърдил Клод.

Ида замълча. Напълни си чашата и обмисли думите на приятелката си. Валентина Бродская говореше руски, немски и френски като Марк. Дали владееше идиш? „Вероятно не“, реши Ида, но нямаше значение. Бродская познаваше руските обичаи и руската кухня и още по-важно — френските порядки. Английският й сигурно бе достатъчно добър да превежда кореспонденцията му от Англия — задача, втръснала на Ида.

Тя кимна и се усмихна на Бурде.

— Да. Възможно е да се получи. Татко има слабост към жени от изтъкнати семейства. Нищо чудно фамилията Бродски да му е позната. Добре. Ще й предложим да дойде в „Ле Колин“ и да стане управителка на имението.

Разбираше, че думата „икономка“ би била съвсем неприемлива за една руска емигрантка с претенции за достойно социално положение.

Вава Бродская отговори бързо. Щяла да приеме поста за пробен период от два-три месеца. Щяла да жертва процъфтяващия си шапкарски бутик, но отдавна се възхищавала от творчеството на мосю Шагал; особено я впечатлявали картините, изобразяващи разпятието. Била готова да загърби личния интерес, за да помогне на великия художник.

Ида прочете писмото, сбърчила чело. Валентина Бродская беше представила съгласието да приеме предложение за работа като проява на великодушие. Тя несъмнено бе прозорлива жена и ловка манипулаторка, навярно не без амбиции. Беше усвоила отлично уроците на трудния живот. Ида показа писмото на Франц и го попита не е ли странно, че Бродская споменава само част от картините на Марк.

— Разпятията са блестящи творения — отговори той. — Лично аз ги изучавам отново и отново. Всеки негов Иисус разказва различна история от различна перспектива. Според мен картините са споменати изключително уместно.

Той си призна колко му се иска Валентина Бродская да заживее в „Ле Колин“, а Ида да разреди пътуванията до Франция, да спре да се тревожи за баща си и да се задържа по-дълго в Швейцария. Франц копнееше да имат деца. Скоро щеше да се заеме и с най-значимия си труд, посветен на творчеството на Шагал. Надяваше се Ида да му помогне в проучването. Ако рускинята се съгласеше да поеме юздите на имението, а и на живота на Марк, съпругата му щеше да се съсредоточи върху живота си с него.

Ида се поколеба. Прочете писмото още веднъж. Почеркът бе изящен, странно сходен с почерка на Белла. Предположи, че навярно и тя като майка й е била обучавана от учители, наети от богатите й еврейски родители. Елегантният почерк бе символ на високо положение в обществото.

— Добре — рече Ида най-сетне. — Ще я поканя да дойде. Важно е татко да има компания. Лекарят казва, че депресията се отразява зле на сърцето му. Надявам се Вава, както предпочита да я наричат, да му помогне.

— Мъдро решение, скъпа моя — Франц я прегърна; колко прекрасна бе неговата Ида, колко прекрасно беше, че безкрайната зима е приключила и настъпва пролет. Скоро Ида щеше да е свободна да се посвети на живота им заедно, на работата му и на своето бъдеще.

Ида написа дълго писмо на Валентина Бродская. Увери я, че ще бъде посрещната топло и възнаградена щедро. През същата нощ обаче, за пръв път от месеци, познатият сън се върна. Тя отново бягаше, но сега баща й тичаше пред нея, а тя се мъчеше да го настигне. Внезапно появила се забулена жена го хващаше за ръката. Двамата се издигаха в небето, а Ида се взираше в тях, самотна и изоставена.

— Татко! — извика задавено тя.

Събуди се разтреперана в обятията на Франц.

— Сънуваше — прошепна той.

— Да, беше просто сън — съгласи се Ида.

* * *

Валентина Бродская пристигна в уречения ден и Ида се срещна с нея в дома на семейство Бурде. Вава бе дребна жена с деликатни черти и тъмна коса, пригладена над високото, бледо чело, придаващо й ориенталска хубост. Носеше строга тъмносиня рокля и мек вълнен шал, несъмнено купен от лондонския „Либърти“^[2]. Ида веднага прецени, че Бродская подбира ненатрапчиви класически дрехи, ушити от най-качествени платове. В износения й черен куфар вероятно имаше блузи от мека коприна във всички нюанси на ранната пролет, купени на втора ръка и грижливо прекроени.

Вава протегна на Ида ръка, облечена в ръкавица, и с тънка усмивка заговори тихо на френски:

— Радвам се да услужа на вас и на баща ви, мадам Майер.

— Татко очаква с нетърпение да се запознае с вас.

Ида забеляза перленото копче на бялата й кожена ръкавица и се запита злобничко дали ръкавиците прикриват кожа, загрубяла от евтин сапун и десетки убождания с шивашката игла. Не бе забравила напътствията на майка си колко е важно жената да има меки ръце с изряден маникюр. „Все едно си дъщеря на равин, недокосвала студена вода“, обясняваше Белла и втриваше благоуханни кремове в дланите на момичето и в своите. Ида се обзаложи мислено, че Валентина Бродская няма ръце на равинска дъщеря.

Докато пътуваха на юг, тя й описваше прелестите на „Ле Колин“, а Вава я прекъсваше с привидно небрежни, ала проницателни въпроси.

— Отдавна ли е починала майка ти?

— Да. Преди много години — кимна Ида.

Хрумна й, че тази наглед крехка жена с тъмна коса и тъмни очи прилича странно на Белла. Веднага прогони мисълта. Никой не можеше да се сравнява с майка й.

— Единствено дете ли си на родителите си? — продължи Вава.

— Да. Но имам полубрат — добави Ида. — Много по-малък от мен. Казва се Давид.

Веднага осъзна, че Ида Бурде сигурно е споменала за Давид. Вава изглежда й задаваше въпроси, чиито отговори вече знае. Ида не сподели с нея, че Марк отказва да вижда Давид. Безразсъдно бе пренесъл гнева към Вирджиния върху сина си.

— А твоят брат? Смята ли да дойде във Франция? Каква е професията му? — Ида влезе в играта на Вава.

— Михаил — отрони тихо Вава. — Брат ми се казва Михаил. Не знам какви са плановете му. Често ли гостуваш на баща си?

Ида кимна. И двете бяха добри стратези, разиграващи словесен шах; придвижваха грижливо обмислени откровения по все по-опасната дъска по целия път до Ванс. Марк ги посрещна там и сърцето на Ида се сви от жалост — през краткото й отсъствие той видимо се бе смалил. Самотата го съкрушаваше. Бледото му лице бе сбръчкано, сините очи — помътнели; омачканите, зацапани с боя дрехи висяха върху немощното тяло. Той махна небрежно на Вава.

— Мадмоазел Бродская дойде чак от Лондон, за да ти помага — рече с пресилено ведър глас Ида.

— Нужна ли ми е помощ? — сви унило рамене Марк.

Вава Бродская се намеси:

— Всеки има нужда от помощ — отбеляза тихо на руски.

Той вирна леко брадичка и я погледна.

— Говориш руски?

— Да. Родена съм в Киев.

— Ах, Киев! — възкликна мечтателно той. — Градът на кафенетата, нали? Казват, че след Революцията приютил бегълците от Петербург. Закъде са бегълците без кафенета? Чух, че след Революцията Отделът по изкуство пуснал параход по Днепър с развяно червено знаме. Виждала ли си го?

— Напуснах Киев през 1918. Бях едва на тринайсет. Не съм сядала в кафене, не съм виждала такъв параход — отговори Вава. — Не се върнах, разбира се. Не биха ме посрещнали радушно в Русия.

— Мен също — кимна Марк с просълзени очи. — Напуснах майка Русия през 1922-ра. Не се върнах. Няма да се върна никога в родината.

— Но Русия не те е напуснала — отбеляза Вава. — Живее в прекрасните ти творби.

Тя улови ръката му — жест на разбиране и подкрепа. Ида я погледна, удивена от мигновената близост между Марк и тази почти непозната жена.

— Да тръгваме към „Ле Колин“! — настоя тя. — Става късно.

По време на краткото пътуване Ида се боеше, че баща й пак ще рухне под бремето на спомените. Тя паркира колата, хвана го за ръка и бавно го отведе до верандата, осеяна с листа и клонки — останките от яростта на зимата. „Прислугата е занемарила къщата“, помисли си гневно Ида. Вава вървеше след тях. Ида отключи тежката врата и вдиша дълбоко, преди да влезе.

„Ле Колин“ излъчваше отчаянието на плесенясал, изоставен дом. Марк се помая колебливо пред собствения си праг. Наклони глава, сякаш дочуваше гласове, замлъкнали преди месеци.

Вава се огледа и се запъти към дъното на къщата. Ида се втурна от стая в стая — запали лампите, отвори прозорците. Настани баща си в удобно кресло в гостната. Прегледа бързо купчината писма и пакети, ядосана, че прислугата е пренебрегнала разпореждането да й препращат пощата.

Изморена, седна на дивана. Вава влезе в гостната. Носеше поднос с три вдигащи пара високи чаши в сребърни поставки, купа със захарни кубчета и чиния със златист ябълков щрудел с орехи. Беше открила кухнята. Нямаше нужда да пита как Марк предпочита чая. Знаеше. Той сложи кубче захар под езика си и отпи от ароматната напитка. Вава проследи с усмивка как отхапва от щрудела.

— Аз го изпекох — рече тя. — Донесох го от Лондон.

— Вкусен е — кимна Марк. — Също като маминия.

— Научих рецептата от готвачката ни в Киев — обясни Вава.

Говореха тихо на руски. Той се усмихна. Тя се усмихна. За миг останаха обвити в пашкула на спомените.

Ида изпи чая, но не вкуси от сладкиша. Вава стана, взе одеяло от дивана и зави коленете на Марк.

— Студено е — отбеляза тя и затвори прозореца, който Ида бе отворила.

Ида се изправи.

— Ще потеглям към Париж — рече тя. — Ако се изморя, ще спра в Тулон.

— Разбира се — съгласи се Марк.

Тя се обърна към Вава:

— Да ти покажа ли къщата, преди да тръгна?

— Няма нужда. Ще се справя.

— Сигурна съм — кимна хладно Ида.

Разбираше, че Вава притежава безупречен инстинкт за оцеляване. Умееше да преценява предизвикателствата на непознатите обстоятелства и да ги обръща в своя полза — роля, отредена й от историята и грижливо усъвършенствана. Несъмнено имаше лични съображения да приеме предложението да дойде в „Ле Колин“. „Всъщност ми провървя — помисли си Ида — че съображенията ни се допълват.“

Тя целуна баща си по бузите. Цветът им се бе възвърнал, очите му блестяха отново.

Протегна ръка на Вава, която най-сетне бе свалила ръкавиците. Забеляза със задоволство, че е познала. Дланите й бяха груби, пръстите — надупчени от острите игли. Не бяха ръце на равинска дъщеря.

— Au revoir — изрекоха двете едновременно.

Ида излезе и затвори тихо вратата след себе си. Чу Вава да пуска резето, подпечатвайки с този най-обикновен жест властта си над имението.

* * *

Пролетта омая с прелестта си Ривиерата. Цветните лехи в „Ле Колин“ пъстрееха във всевъзможни багри. Теменуги с тъмни очи се гушеха до китки нежна лавандула; ухание на портокалови цветове се носеше във въздуха, сребристите клони на маслиновите дървета бяха обсипани с бледозелени плодове. Вирджиния обичаше градината да е буйна, но Вава настоя лехите да се оформят, храстите да се подкастрят, а падналите плодове да се събират, за да не загниват по земята. Подреждаше дискретни букети във вазите. Нае момичета от Ванс да излъскат кухнята, да изтупат килимите, да полират паркета. Инструктира ги да идват, когато Марк вече се е оттеглил в ателието.

— Не бива да безпокоим маестрото — предупреди ги строго тя.

Размести мебелите из стаите, преподреди картините. Спалните на децата станаха гостни. Играчките и книгите им бяха прибрани в кашони и изпратени в дар на църквата. Седмици след пристигането на Вава по нищо не личеше в „Ле Колин“ да са живели момченце и момиче. Единствено владението на Ида остана непокътнато. Умната Вава не би допуснала подобна грешка.

Ида посети имението за кратко и оцени промените със смесени чувства.

— Купих на Давид чудесно влакче — рече тя. — Беше в детската стая. Нали не си го дала? Ще иска да си играе с него, когато гостува тук.

— Детето е изпратено в пансион в Англия. А и баща ти каза, че не иска да го вижда — отговори Вава. — Всеки спомен за момчето го натъжава. Затова махнах играчките.

— Разбира се — в гласа на Ида се долавяше раздразнение, но тя не каза нищо повече.

Не възнамеряваше да обсъжда брат си с Вава. Влезе в ателието на Марк. Носеше плик с писмо и рисунки — Давид я бе помолил да ги предаде на баща им.

Ида подаде плика на баща си.

— Изпраща ти го синът ти.

— Нямам син — отсече гневно Марк. — Давид е син на англичанка. Тя ми го отне. Носи името Макнийл, не Шагал. Така гласи законът, а аз спазвам закона. Щом по закон не ми е син, защо да отговарям на писмата му? Защо да го издържам?

— Защото знаеш, че е твой син. Отгледал си го. Носи името на брат ти. Твой син е, разбира се, евреин като теб — настоя Ида.

Тя обичаше Давид. Помнеше сладостния дъх на телцето му, когато го подсушаваше след баня; помнеше как си играеха заедно и как му четеше книжки. Не искаше да го изгуби. Вирджиния също не възразяваше Марк и Ида да присъстват в живота му.

— Ако е мой син, трябва да живее с мен. Вирджиния Макнийл да се откаже от него, както напусна мен — изкрещя Марк.

— Невъзможно е една майка да се откаже от сина си — рече тихо Ида.

Остави плика с писмото и рисунките върху масичката до триножника на Марк и излезе от ателието.

По-късно през седмицата Ида и Франц гледаха „Тоска“ в парижката опера. През антракта, докато отпиваха шампанско в просторното фоайе, до тях приближиха Пабло Пикасо и Франсоаз Жило.

— Красивата дъщеря на Марк Шагал! — Испанецът я целуна по бузите и тя усети киселия му дъх, вмирисан на чесън и вино.

— А сега съпруга на Франц Майер — рече Ида. — Ще се запознаете ли?

— Да, разбира се. Изтъкнатият галерист от Берн! Приемете поздравленията ми за сватбата.

Той се ръкува с Франц и го озари с широка усмивка; на фона на смуглото лице зъбите му изглеждаха изумително бели. Франсоаз Жило кимна равнодушно. Насаме Ида я разсмиваше. Като съпруга не я интересуваше изобщо.

— Как се чувства баща ти без англичанката? — Пикасо се изкикоти грубо.

— Добре — отговори студено Ида.

— Казаха ми, че днес следобед англичанката се омъжила за фотографа — съобщи Пикасо.

— Не знаех и не ни засяга — рече Ида със спокойствие, каквото не изпитваше. — Всяка любовна връзка рано или късно приключва.

— Не и моята — усмихна се арогантно испанецът. — Моята Франсоаз не би напуснала своя Пабло. Нали?

Франсоаз сви рамене.

— Пабло се мисли за непобедим — отбеляза студено тя.

Камбанен звън възвести края на антракта. Те побързаха да заемат местата си в залата.

— Какъв неприятен човек е Пикасо — констатира Франц.

— Това е привилегията на гениите — отвърна Ида и се съсредоточи в програмата.

„Вирджиния се е омъжила за фотографа“, помисли си тя. Още една затворена глава. С въздишка насочи вниманието си към публиката.

Не спомена новината, когато с Франц посетиха отново „Ле Колин“. За вечеря Вава им поднесе руски ястия. Тя беше изкусна готвачка и всяко блюдо имаше история. Похвалиха супата от киселец, подправена със зелен лук — спомен от детството на Марк. Вава им обясни, че ходила чак до пазара в Ница да избере най-свежите зеленчуци. Поднесе блини и пирог с уточнението, че сама е набрала гъбите край евкалиптовите дървета, чиито листа се славели с целебна сила. Пилето било задушено с картофи и моркови, заделени специално за нея от познат фермер.

— Никой не може да устои на Вава — рече гордо Марк.

— Пренасям сама всичко от стопанството — уведоми ги тя.

— Не ти ли е трудно? — попита Франц.

— Трудностите не ме плашат. Свикнала съм — отвърна възскромно тя.

Сипа им яхния, подбирайки най-крехкото бяло месо за Марк.

— Ястията на Вава ме връщат в кухнята на мама — усмихна се одобрително той.

Масата се огъна под тежестта на десертите — щрудели и кексове, тарталети с блестящи резенчета портокали, набрани от градината им, купички със сливово сладко и конфитюри.

— Имам слабост към сладкото — призна Вава. — Семейството ми притежаваше захарна фабрика. Наричаха татко Захарния барон на Русия. Преди много, много години, разбира се — добави тъжно.

„Вава говори по сценарий“, помисли си Ида. Репликите й се лееха като театрален монолог. Вава наистина бе завършена актриса и с вещина подбираше декора и костюмите. Носеше елегантна черна рокля, покрита с безупречно бяла престилка през първото действие от кулинарната пиеса. После свали престилката и заигра нова роля — на готвачка и същевременно любезна домакиня, на прислужница и любовница.

Ида забеляза също, че Марк излапа две парчета кекс и устните му поморавяха от конфитюра, който гребеше с лъжичка, а Вава, уж изкушена от сладкото, изяде само една ябълка. Режеше я на тънки парченца и игриво пъхна хапка в устата на Марк.

— Спасибо — благодари й той на руски.

— Пожалуйста — кимна тя.

От уважение към Франц разговорът на масата се водеше на френски, но насаме двамата явно си говореха на руски.

Вава сервира чай в чаши със сребърни подложки и грижливо остави купата със захарни кубчета до Марк.

По-късно вечерта Ида и Марк се заеха с делови въпроси. Обсъждаха цени във франкове и долари, лири стерлинги и германски марки. Богати американски колекционери с еврейско потекло предпочитаха картини на еврейска тематика. Мнозина търсеха картини на Марк.

Вава седеше тихо и усърдно кърпеше чорапи.

На другата сутрин Франц и Ида се подготвиха да потеглят към Швейцария. Преди да заминат, Вава настоя да поседнат за няколко минути.

— Да, да, непременно — съгласи се Марк.

— Руски обичай — обясни Ида на Франц. — Преди пътуване сядаш, за да се върнеш жив и здрав. Суеверие. Мама понякога настояваше да изпълняваме ритуала.

— Вава разбира старите обичаи — добави Марк. Те седнаха послушно.

* * *

— Е? Какво мислиш за Валентина Бродская? — попита Ида, когато поеха с колата към Париж.

— Важно е, че баща ти се чувства доволен — отговори внимателно той.

— Доволен, да — съгласи се Ида. — И зависим. На закуска дори му обели яйцето. Чудно дали не ходи по малка нужда вместо него?

Франц се засмя. Изречени от другиго, подобни думи биха му прозвучали вулгарно, ала излезли от устата на Ида го развеселяваха.

Ида намери апартамент на Ил Сен Луи, според нея идеален за баща й, когато отсяда в Париж. Той се съгласи неохотно да го види и веднага реши да го купи. Просторните стаи с големи прозорци бяха светли и с изглед към Сена. Главната спалня гледаше към градина с цъфнали люляци. Ида му показа по-малката.

— Точно като за Давид — отбеляза смело.

— Защо ми е стая за Давид? Нима той е част от живота ми? Искам ли го в живота си? Живее с англичанката и с подлия й съпруг, нали? — попита горчиво Марк.

Ида не отговори. Разбираше, че Марк е пленник на омразата. Щеше да изчака гневът му да стихне, изместен от копнежа по сина.

— Тук ще работиш чудесно, татко — рече тя.

— Може би. Вава смята, че не бива да се разсейвам с пътуване до Париж и обратно.

— Тя не е изкуствоведка — отсече Ида. — Задачата й е да управлява домакинството, не да те напътства. Ще идваш в Париж, когато пожелаеш. Вава ще си има стая и тук. Ще ти помага, както ти помага в „Ле Колин“.

Той замълча. Приближи до прозореца и се вгледа в Сена. Пенести зелени вълнички се носеха по течението. Марк заговори толкова тихо, че Ида едва долавяше думите.

— Вава иска да се върне в Англия. Бутикът й е занемарен. Ще остане във Франция само ако се оженим, и то скоро. В началото на юли.

— Да се ожените? — повтори шокирана Ида. — Но вие се познавате от няколко месеца! По-разумно е да изчакате, за да се уверите, че си подхождате.

Замаяна, тя се хвана за облегалката на стола. Наложи си да запази спокойствие и да изслуша Марк.

— Не сме деца — продължи той с твърд глас. — Тя е по-млада от мен, но това няма значение. Зряла жена е. Знае какво иска. Евреи сме, със сходна среда, разбира чувствата ми и аз разбирам нейните, и двамата имаме какво да предложим на другия. Така се договарят сватбите в нашата Русия и най-често браковете са сполучливи.

Той не се обърна, не погледна към Ида.

— Добре. Ти й предлагаш дом, финансова сигурност и прочутото си име. Какво ти предлага тя?

— Бистър ум. Ще полудея, ако ме остави сам в онази къща с премного стаи и премного спомени. Ще мога ли да живея в прекрасния апартамент, който си ми намерила? Какво ще правя тук? Ще се местя от легло на легло нощем ли? Вава се грижи за мен. Помага ми да работя спокойно, готви ми. В дома ни има мир и ред, Идочка. Тя ме изслушва. Говорим на руски, езика на родината ни. Необходима ли ми е тишина, Вава мълчи. И е красива. Понякога я поглеждам и ми се струва, че виждам майка ти, моята Белла. Вава е недосегната както Белла, когато дойде при мен. Предишният й брак е бил само на книга. Тя е еврейка от културно, богато семейство. Подхождаме си. Вава смята така и аз й вярвам. Не мога да рискувам да я изгубя. Питам те какво мислиш ти.

Ида се поколеба. Знаеше, че Марк не може да живее сам. Тъгата щеше да го погуби. Лекарят я бе предупредил. Затова бе довела Вава в живота му, както бе довела Вирджиния след смъртта на Белла. „Колко странно е дъщерята да се грижи за нуждите на баща си“, помисли си горчиво.

За разлика от Вирджиния обаче, Вава бе поела нещата в свои ръце. Играеше ролята на икономка и компаньонка, на медицинска сестра и на домакиня. Ида бе предположила правилно, че Валентина Бродская е дошла в „Ле Колин“ със свой план и амбиции. Тя жадуваше за финансова сигурност и обществено признание. Вече не беше млада жена, чийто чар гарантира оцеляване. Бракът с Марк Шагал й осигуряваше всичко необходимо. Вава едва ли мечтаеше до края на дните си да продава шапки на високомерни англичанки, да разнася кутии с колата и да си боде пръстите, украсявайки изделията си с цветя и воали. Шапкарският магазин не й носеше достатъчно приходи, за да живее, както желае. Опортюнистка по принуда, тя бе сграбчила предоставилата се възможност.

Ида разбираше колко добре е изиграла картите си Валентина Бродская — прозряла слабостите на Марк, тя бе създала нужната зависимост и после беше поставила ултиматум. Шантажираше го да се ожени за нея. Това бе ясно.

Ида заснова из стаята, без да поглежда баща си. С огромна неохота си призна, че бракът вероятно ще е за добро — от полза за Марк и за нея. Щеше да я освободи от постоянните тревоги за него. Вава умееше да се грижи за баща й и да го спасява от самотата. Подбудите й навярно не бяха чисти, но старанието й не подлежеше на съмнение.

— Е, Идочка, какво мислиш? — попита отново Марк.

Тя се усмихна.

— Няма значение какво мисля аз. Ти решаваш. Щом си щастлив с Вава, аз също ще съм щастлива. Ако стане твоя съпруга, с Франц ще я посрещнем радушно в семейството.

Раменете му се разтрепериха. Той се обърна към нея и тя протегна ръце. Марк мълком се отпусна в обятията й.

— Спокойно, татко. Всичко е наред — прошепна му тя на идиш.

Стояха прегърнати в празната стая, докато гаснещото слънце потъваше в Сена. Излязоха ръка за ръка, баща и дъщеря, когато камбаните на „Нотр Дам“ възвестиха синия час.

* * *

Решиха Марк и Вава да се оженят в дома на Ида и Клод Бурде в Рамбуйе. Доволни от успеха си, сватовниците настояха да организират празненството.

— Лично ще се погрижа да публикувам известието на сватбата — обяви гордо Клод Бурде.

— Женят се евреи, защо ще го публикуваш? — попита Ида.

— Вава ме помоли. Такъв бил френският обичай — отговори той.

— Вероятно — съгласи се Ида, но странната молба я смути.

Почуди се за пореден път дали през дългите скиталчества Вава не е загърбила неудобната си юдейска вяра. Не би споделила подозрението с баща си, вече уведомил всичките си еврейски приятели, че се жени за руска еврейка от богато семейство като неговата Белла.

Марк и Вава се ожениха на огряната от слънцето тераса в дома на семейство Бурде. Царствена в свободна рокля от златист лен, с перлите на Белла, сгряващи врата й, Ида стоеше до баща си по време на скромната церемония. Стана й приятно, че е облякъл сакото от синьо кадифе, подарък от нея. Вава носеше рокля от черна коприна, прилепнала по крехкото й тяло. Сериозна и уверена, тя държеше бялата орхидея, поднесена й от Михаил. Брат й бе строен мъж с тъмни зорки очи и ъгловато лице, бледо като избраното от него цвете. Гарвановочерната коса на Вава бе пригладена назад като лъскав шлем, устните й бяха разтегнати в лека усмивка. С едва доловим глас изрече брачния обет, водещият церемонията се усмихна и обяви Марк Шагал и Валентина Бродская за съпрузи съгласно френския закон. Някой изръкопляска тихо, момиченце хвърли бели розови листенца във въздуха. Ида се обърна към баща си.

— Добра сполука! — усмихна се тя.

— Аз вече съм сполучил — отговори той.

Ида разцелува Вава.

— Моля те, дай щастие на татко — прошепна тя.

— Разбира се. — Вава перна едно розово листенце от рамото на Марк.

На празненството Ида вдигна чаша и с усмивка изслуша Франц, който приветства булката с добре дошла в семейство Шагал.

Внесоха сватбената торта, Вава я разряза и сложи първото парче в чиния. Усмихната, нахрани с него Марк. Възрастният младоженец отваряше уста като послушно дете. Изяде тортата с блажено изражение и накрая съпругата му сръчно избърса мустачето сметана над горната му устна.

Докато пътуваха към къщи, Ида се облегна на рамото на Франц.

— Вава приличаше на котка, нали? — попита сънливо тя. — На лъскава, черна котка.

— Много доволна котка — съгласи се Франц.

— Може би татко ще я нарисува така. Обича котките, знаеш.

— Така ли? А ти? — попита Франц. — Обичаш ли котки? Може да си вземем котка вкъщи в Базел.

— Не. Нямам им доверие. Коварни същества са. Чувала съм, че са ревниви към децата — отговори Ида.

Представи си просторната празна стая в дома им, предвидена за детска спалня. Бе окачила прозирни завеси на прозорците, а до белосаната стена щеше да сложи бебешка люлка от бледо дърво, където да спи все още незаченатото им и неродено дете. Неканената мисъл накара Ида да се усмихне.

— Не се тревожи. Според мен баща ти ще бъде щастлив с Вава — успокои я Франц. — Както аз съм щастлив с теб.

— Ще ти се доверя — кимна Ида.

Затвори очи и се унесе в лека дрямка. Събуди се чак когато стигнаха „Ке дьо л’Орлож“.