Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (50)

Четиридесет и девета глава

Вирджиния се върна в „Ле Колин“. Марк я изненада. Обади се и с фалшива загриженост се осведоми за здравето на приятелката й и времето в Мантон. Въпросите му я обезпокоиха. Запита се дали е разкрил измамата, но веднага пропъди опасението. В присъствието на Ида Марк не мислеше за другиго, камо ли за Вирджиния.

— Кога ще дойдеш в Париж? — попита припряно той.

— Когато изпекат плочките — отговори тя. — Обещаха да ги доставят късно следобед в понеделник. Ще ги натоваря веднага в колата и ще тръгна. Не мога обаче да пътувам през нощта. Ще се изморя много. Ще нощувам някъде, вероятно в Дижон.

— Щом се налага — съгласи се неохотно Марк.

— Налага се.

Тя остави доволна слушалката. С Шарл щяха да имат още една нощ заедно.

Обади му се и се срещнаха в Оксер, изпълнени отново с плам и нежност. Призори заговориха тъжно за бъдещето. Не можеха и не биваше вечно да бъдат тайни любовници.

Тя се разплака при мисълта да нарани Марк. Разтрепери се, представила си свирепия гняв на Ида. Възможността да изгуби Давид отприщи нов порой от сълзи.

— А Давид, моят скъп Давид?

— Давид все още е Макнийл. Марк няма права над него — напомни й спокойно Шарл. — Не си омъжена. Няма значение кой е биологичният му баща. Няма да изгубиш сина си.

Обясни й, че се консултирал с приятел адвокат. Вирджиния се взря в него. Адвокат. Фактът, че е предприел подобна стъпка, я сблъска наново с плашещата реалност.

От очите й пак потекоха сълзи. Шарл ги избърса и я прегърна.

— Не можем да се разделим. Не бива — прошепна той.

Подаде й запечатан плик.

— Написах ти писмо. Това е моят обет. Не го отваряй, преди да стигнеш в Париж.

Тя кимна утвърдително.

* * *

Писмото все още беше в чантата й, когато влезе в дома на Ида на „Ке дьо л’Орлож“.

Марк и Ида не я прегърнаха. Дори не станаха да я поздравят.

— Изтощени сме — оплака се Марк. — Работихме неуморно. Срещахме се с колекционери, водихме безкрайни преговори. Марк Шагал изглежда е станал индустрия.

— Зависи от теб — отвърна Вирджиния. — Никой не те насилва да продаваш творбите си, да се пазариш за най-изгодна цена. Творец си, не бизнесмен.

Ида се извърна към нея с вкаменено от гняв лице.

— Преговорите, които презираш, осигуряват живота ти в „Ле Колин“, автомобила ти, образованието на децата ти. С работата си двамата с баща ми плащаме твоята независимост.

— Каква независимост? — попита Вирджиния. — Свободата да бъда на повикване ли имаш предвид? Или да обяснявам всяка своя стъпка?

Вирджиния се изправи предизвикателно пред Ида. Сложила ръце на кръста, впи гневно очи в нея.

Внезапен страх обзе Ида. Не познаваше жената, застанала пред нея. Пасивното примирение беше изчезнало, заменено от нова сила. Със свито сърце тя разбра, че подозренията й са се оправдали. Вирджиния не се е грижила за болна приятелка в Мантон. В живота й очевидно имаше друг мъж. Въпреки предишните опасения Ида не вярваше любовникът й да е Шарл Лейренс. Все пак фотографът бе дошъл в дома й преди Вирджиния и най-добронамерено им беше показал сватбените снимки. Подобно коварство едва ли му бе присъщо.

Ида се замисли дали да подложи младата жена на разпит и какви въпроси да й зададе. Реши да замълчи. Нямаше значение дали англичанката е вярна на баща й, или не. За Ида бе важно двамата да останат заедно. Марк бе неспособен да живее сам. Щеше да потъне в униние както след смъртта на Белла и да повлече дъщеря си към дъното. Напуснеше ли го Вирджиния, той отново щеше да се вкопчи в Ида. Тази зависимост щеше да се отрази зле на новия й, все още неподложен на изпитание, семеен живот.

Тя се обърна към Вирджиния.

— Не си премерих думите — рече извинително. — Оценявам всеотдайността ти към баща ми. Той също. Нали, татко?

Марк сви рамене. Не отговори. Сблъсъкът го бе разтревожил и ядосал. Как смееше Вирджиния да се оплаква от живота си с него? Спасил я бе от бедността, дал й бе дом и дете. Каква неблагодарност! На какво ли още беше способна?

Той се зае да разопакова с гръб към нея. Вирджиния разбра, че я наказва с мълчание. Забравили за нея, двамата с Ида започнаха да обсъждат как да подредят изложбата и какви цени да изискат. Ида бе посетила галериите, където се предлагаха пластики на Пикасо, и се беше изненадала от значителните суми дори за най-дребните статуетки.

— Мисля, че по майсторство Марк Шагал не отстъпва на Испанеца — вирна брадичка баща й, заговорил отново в трето лице за себе си.

— Разбира се — съгласи се Ида.

Най-сетне складираха грижливо керамиката и Марк и Вирджиния поеха към хотела. Влязоха мълком в стаята и Марк веднага спусна щорите, раздразнен от ярките улични лампи по „Ке Волтер“. Поседяха на тъмно, после Вирджиния включи нощната лампа, отвори куфара и извади нощница на цветя.

— Изморена съм. Ще се изкъпя и си лягам — рече тя.

Взе нощницата и дамската си чанта и тръгна към банята. Внезапно Марк скочи от леглото и изтръгна чантата от ръката й.

— Защо я носиш в банята? — попита грубо.

Отвори я и я изсипа. Портфейл, снимки на децата, очукана пудриера, щърбав гребен и бонбони се разпиляха по пода. Върху жалката купчина изпърха неразпечатан бял плик. Вирджиния се спусна да го вземе. Марк я изпревари и го размаха победоносно.

— Сега ще разберем истината! — просъска той.

— Дай ми го. Мой е. — По страните й се стичаха сълзи.

— Нищо не е твое. Всичко съм ти дал аз. Дрехите, обувките — аз съм ги платил. — Той срита дреболиите от чантата, вдигна портфейла и изтръска франковете. — Ти ли си ги спечелила? — изкрещя.

Разкъса плика и извади писмото.

— Нямаш право… — Тя се вкопчи в него, но той я отблъсна.

— Имам! Но не бой се, ще ти го прочета на глас. „Скъпа моя — продължи с пресеклив глас. — Нощите ни бяха приказни. Ти си част от живота ми. Не бива да се разделяме. И двамата сме свободни. Трябва да се оженим и да живеем заедно. На всяка цена. Обичам те. Твой — Шарл“. — С почервеняло от ярост лице Марк повтори: — Твой Шарл. Какъв нещастник, подлец, чудовище! Лъжец и измамник! А ти си курва, по-зле от курва! Изоставяш децата, за да се срещаш с любовника си! Лъжеш мен и моята Ида, която ти беше приятелка!

Той разкъса писмото и го захвърли върху свитата на пода Вирджиния. Късчетата хартия паднаха върху косата и раменете й. Той я повали по гръб и я зашлеви — първо по едната, после по другата буза. Удари я по устата с юмрук. Тя простена тихо. Нямаше сили да извика. Марк я сграбчи за китките.

— Кажи ми всичко! Откога ме мамиш? — просъска той.

С усилие на волята тя проговори; усещаше остро хватката на жилавото му тяло, дъха му, вкиселен от гнева. Обясни, че с Шарл са прекарали две нощи заедно.

— Били сте любовници?

Той я отблъсна, сякаш допирът й го отвращаваше.

— Бяхме любовници. И ще останем — отговори тя.

— След всичките години с мен, след всичко, което направих за теб и децата, си ме предала заради този лъжец, този лицемер! Дойде в дома на Ида. Преструваше се на невинен семеен приятел! Как посмя да ме погледне в очите, мен, бащата на детето ти! Говореше, все едно нищо не се е случило, а преди няколко часа е бил с теб. Как можа да ме измамиш толкова жестоко? Кога смяташе да ми кажеш? Щеше ли изобщо да ми кажеш?

— Да. Щях да ти кажа. Чаках подходящия момент. Не исках да стане така — отрони тя.

Усещаше вкуса на кръвта. Избърса устни с носната си кърпичка и видя как Марк се взира в алените петна върху снежнобелия лен. Запомняше цветовете, разбира се, мислено прехвърляше сблъсъка им върху платното.

— Отивам при Ида. Трябва да говоря с нея! — процеди през зъби той.

Затръшна вратата след себе си. Тя си спомни свадата му с Ида. Разярен от дързостта на дъщеря си да му поиска пари, бе вдигнал стола да я удари. Щеше ли да се опомни, ако Вирджиния не се бе намесила?

В хотелската стая нямаше кой да се застъпи за нея. Разплака се от мъка, че животът й с Марк, изпълнен през първите години с любов и вълнение, бе стигнал до толкова горчив край. Плачеше за малкия си син, който щеше да изгуби баща си, за Джийн, която щеше да изгуби дома си. Скръстила ръце пред гърдите, Вирджиния ридаеше и се клатеше напред-назад. Посегна към телефона и се обади на Шарл. С треперлив глас му обясни, че Марк вече знае за тях. Не му описа как е реагирал. Не искаше любовникът й да го намрази. Не искаше и тя да го намрази.

Шарл се завтече при нея и двамата тръгнаха с погребална стъпка покрай Сена. Тънката снежна пелена под краката им скърцаше тихо. Ледени висулки като замръзнали сълзи провисваха от ниските клони на дърветата. Вирджиния имаше чувството, че я поваля треска — подгизналите й от пот дрехи полепваха по тялото. После изведнъж затрепери от студ и се притисна към Шарл, за да се стопли. Стигнаха до Марсово поле и влязоха в едно кафене.

— Всичко ще е наред, Вирджиния — увери я спокойно Шарл. — Обичаме се, ще се оженим. Децата ти ще бъдат мои деца. Имам спестявания. Работя. Няма от какво да се страхуваме. Марк скоро ще приеме случилото се.

— Звучи странно — рече тя, разбърквайки кафето с мляко — но не се боя от него, а от Ида.

— Разбирам — кимна той.

Знаеше колко властна жена е Ида, фурия, когато я ядосат, щедра и великодушна, когато е доволна. Беше я снимал достатъчно често, за да прозре плетеницата от настроения, дълбочината на чувствата й.

— Ще се върне ли Марк? — попита той.

— Предполагам. Но няма страшно. Вероятно ще се е успокоил.

След свирепата кавга с Ида разрушителният изблик бе потушил гнева му. „Така ще стане и сега“, каза си тя.

Не сгреши. Марк се върна със застинало от яд лице, ала не й посегна. Сновеше из стаята, бълваше горчиви думи — ту жални, ту обвинителни.

— Как можа да ме предадеш? Не помниш ли какво направих за теб? Спасих те от бедността. Образовах дъщеря ти, осигурих й дом. Колко си жестока! Жестока и неблагодарна жена. Уличница!

Замърмори на идиш, отиде до прозореца, дръпна и спусна завесите. Разплака се и се свлече на колене.

— Какво ще правя? Сам ли ще остана? Ще ме напуснеш ли?

Яркосините му очи бяха зачервени, раменете му — провиснали, стоманеносивите му къдрици — разрошени. Тя седеше като застинала. Не можеше да го успокои. За утеха бяха нужни думи и обещания, каквито не би изрекла.

— Утре ще отидем да говорим с Ида — заповяда й той. — Ще дойдеш, нали? — заповедта се превърна в молба.

На другия ден Ида ги посрещна царствено в рокля от черно кадифе; носеше сребърна огърлица, косата й бе прибрана в строг кок. Покани ги в дневната и се настани в кресло със златиста тапицерия. Посочи на Вирджиния ниската табуретка срещу него. В дворцовата си зала Ида бе съдница, а Вирджиния — обвиняема. Тя сви рамене и седна. Взря се в „Сватбения стол“, изненадана, че Ида не е пренесла картината в Швейцария. Навярно не искаше призрачният спомен от първия й брак да я преследва в новия дом.

Марк кръстосваше стаята, без да ги поглежда. Ида щеше да води битката вместо него. Разчиташе на нея. Тя бе негов защитник, адвокат.

Ида впи очи във Вирджиния.

— Доверявахме ти се. На теб и на Лейренс. Дойде в къщата ми да ни покаже сватбените снимки. Постъпката му е жестока, лицемерна. Били сте любовници, но си се възползвала от щедростта на баща ми, а той — от гостоприемството му! Откога продължава това?

Марк се намеси. Размаха юмрук пред Вирджиния и разтреперан от гняв, изкрещя:

— Сигурно още в Америка сте били любовници? Докато ни снимаше в Хай Фолз, снимаше Давид, нашия син! Помисли ли за Довидл, преди да легнеш с любовника си?

— Разкрихме чувствата си преди няколко седмици. Били сме заедно само две нощи. И, да, мисля за Давид. Той винаги е в сърцето ми — отговори Вирджиния.

Макар и ужасена от гнева на Марк, с усилие на волята запазваше спокойствие. Той пристъпи заплашително към нея, но Ида вдигна ръка да го възпре.

— Недей, татко — прошепна тя и като покорно дете Марк се отдръпна мълком.

Ида се обърна към Вирджиния.

— Случилото се за няколко седмици навярно ще отмине през следващите — предположи тя с помирителен тон. — Баща ми те обича въпреки всичко. Ще преглътне простъпката ти. Обича те и има нужда от теб. Знаеш колко съм привързана към теб.

— И колко съм ти нужна — добави сухо Вирджиния.

— Не бива да забравяме и моя брат Давид — продължи Ида.

— Полубрат. Мой син — поправи я Вирджиния.

Телефонът звънна. Ида се оттегли от стаята. Вирджиния приближи до прозореца и се вгледа в Сена. Не се обърна, когато Ида се върна при тях.

— Налага се да изляза — обясни тя. — В галерията е възникнал дребен проблем. Лесно ще го разреша — увери баща си, погледнал я тревожно.

— Разбира се. Моята Ида се справя с всичко — рече той.

Вирджиния се усмихна мрачно. Знаеше, че Марк е очаквал дъщеря му да разреши и техния проблем също толкова умело.

Ида протегна ръка към нея. Тя я пое с вледенени пръсти, изненада я колко е топла кожата й.

— Ще говорим пак, Вирджиния. Ще се видим на изложбата.

— Няма за какво да говорим — поклати глава младата жена. — И не мисля, че е редно да идвам на изложбата.

— Напротив! — настоя Ида. — Как ще обясним отсъствието ти?

— С истината, да речем — предложи Вирджиния.

* * *

Все пак тя отиде на изложбата. Дължеше го на Марк. Галерията бе претъпкана. Пластиките и керамиката предизвикаха възторг. Гравюрите върху Лафонтеновите басни — също. Марк очароваше всички със забавни анекдоти и с обяснения на по-сложните експонати. Бе създал фантасмагорични създания — крави, символизиращи плодородие, кози с цветни венци, летящите му влюбени красяха подноси и дръжки на чаши.

Сериозна млада жена с разтворен бележник го попита благоговейно как му хрумват идеите.

— Не знам — отговори той. — Марк Шагал е скиталец в незнайните селения на въображението.

Ида рядко се отдалечаваше от него. Ослепителна в нова рокля от искрящосиня коприна, с поруменяло лице и прибрана със сапфирени пеперуди коса, тя се усмихваше щастливо, махаше на новодошлите, насърчаваше баща си да обърне внимание на една или друга група. С топъл глас представяше Вирджиния:

— Скъпа спътница на татко.

Вирджиния я наблюдаваше с удивление как играе ролята на нейна приятелка, макар неотдавна да я бе упреквала с леден тон. „Ида — реши тя — е обаятелен хамелеон, способен чудодейно да се преобразява.“ И бащата, и дъщерята бяха завършени актьори на сцената на общественото мнение. И двамата не показваха с нищо съкровените си трусове.

След изложбата Вирджиния и Марк се върнаха заедно в хотела на „Ке Волтер“. Въодушевен от успеха, Марк захвърли палтото си върху дивана в салона, отвори бутилка бренди и напълни две чаши. Сякаш не забелязва, че Вирджиния подрежда грижливо куфара си, той вдигна наздравица:

— За бъдещето ни!

— Какво бъдеще? — попита тихо тя.

— Нашето бъдеще, Вирджиничка. Преживяхме трудности. Аз допусках грешки. Ти — също. Но миналото е затворена страница. Говоря за годините пред нас. Не би загърбила живота, който предлагам на теб и децата, нали? Аз съм сред най-известните френски художници. Помисли какво значи това. Светът е наш, Вирджиния.

— За мен не значи нищо — отговори тя. — Важното за мен бе любовта ни. Но нея я няма. Отдавна се смятам за вдовица, ала как ще съм вдовица, щом не станах твоя съпруга? Ида бе господарката в дома ни.

— Сега тя има нов живот с Франц. Ще живее в Швейцария, а ние с децата ще сме заедно в „Ле Колин“. Не искаш ли да си стопанка на дома ни?

Той я озари с лъчезарна, великодушна усмивка.

— „Ле Колин“ вече не е мой дом — отвърна непреклонно тя. — Напускам те. Децата идват с мен. Съвместният ни живот приключи. Принадлежа на Шарл.

Марк се втренчи смаян в нея.

— Не знаеш какво говориш.

— Знам.

— А синът ми? — изкрещя той. — Не мога да живея без моя Давид.

— Ще го виждаш, когато пожелаеш — обеща спокойно тя.

— Не можеш да го отведеш. Няма да ми го отнемеш.

По лицето му се стичаха сълзи. Чашата се изплъзна от пръстите му и падна на пода.

— Мога и ще го направя.

Тя се обърна, стиснала куфара, и излезе от стаята, вмирисана на алкохол и отчаяние.

На другия ден Ида дойде в хотела. Седна с Вирджиния в овехтялото фоайе. От съдник се бе превъплътила в молител.

— Моля те, остани при баща ми. Той ще рухне, ако го напуснеш. Знаеш колко е зависим.

— Зависим от теб, не от мен — настоя Вирджиния. — Аз бях просто едно присъствие, грижех се за него.

— Беше много повече. Помисли от какво се отказваш, Вирджиния. Не бяхте съпрузи. Не е длъжен да те подкрепя финансово. Законът не го задължава да издържа Давид. Да заживееш отново в бедност ли искаш? Както преди да ни срещнеш? Ако не за себе си, помисли за децата.

Тя улови китките на Вирджиния, впи очи в нейните, после извърна глава.

Вирджиния не трепна. Отскубна се от ръцете на Ида.

— Парите не са важни за мен. Ще се грижа за Давид. Шарл ще ми помага. Марк ще вижда сина си, когато пожелае.

Ида се консултира с адвокат. Изслуша съвета му, водейки си грижливо бележки, и двете с Вирджиния се срещнаха отново.

През един студен, сив следобед седнаха една до друга на пейка в градините на „Тюйлери“. Бузите на Ида се бяха зачервили от резливия вятър. Лицето на Вирджиния беше бледо, ръцете й — голи. Тя се вгледа в белезникавия полумесец на слънцето, което не излъчваше никаква топлина.

— Ще се съгласиш ли на пробна раздяла? — предложи Ида. — Готова съм да ти наема апартамент.

Вирджиния поклати глава.

— Няма да се върна при Марк. Искам да започна нов живот с Шарл.

— Разбирам — кимна Ида.

Призна се за победена. Решението на Вирджиния явно бе непоклатимо. Налагаше се да изобрети нов сценарий за следващата глава от живота на Марк.

Същата вечер тя обясни на баща си с натежало сърце и сериозен глас:

— Няма връщане назад, татко. Вирджиния отказва да размисли. Неспособни сме да й повлияем.

— Но какво ще стане с Давид? — възкликна той с плувнали в сълзи очи.

— Адвокатът ми обясни, че по закон нямаш права над него. Той е Давид Макнийл, а не Давид Шагал.

Марк се отпусна тежко в креслото.

— Но той ми е син. Моят Довидл. Носи името на брат ми.

Ида коленичи до него и го прегърна. Погали го по главата. Отново бе майка, утешаваща покрусения си баща.

— Всичко ще е наред, татко — рече тихо тя. — Давид ще остане в живота ти. Вирджиния ще ти позволява да го виждаш, когато пожелаеш.

Марк поклати глава и заудря гърди с юмруци.

— Кажи й да се върне при мен! Не мога да живея сам!

Беше неутешим. Отчаянието го сковаваше. Креташе едва-едва.

Дни по-късно се върна сам в „Ле Колин“. Щураше се из голямата къща, седеше дълго върху празното легло на Давид, бос и необръснат, мъж в траур, обвит в опасна тишина.