Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (5)

Четвърта глава

В лагера Ида спеше спокойно, но в Париж ужасяващият натрапчив сън я връхлетя отново. Пак се впускаше в отчаяно бягство из тъмни, непознати улици, чуваше дрезгави крясъци и тропот на копита, виждаше пламналите от омраза очи на преследвачите. Сетне — загадъчното небесно спасение. Ала внезапно пейзажът застрашително се промени. Докато се носеше из осеяното с цветя небе, й се зави свят. Отскубна се от закрилническите ръце на родителите си и потъна в море от зловонен мрак, борейки се с горчилката, надигаща се в гърлото й. Изтръгна се задъхана от съня и се изправи в леглото. Очите й горяха, гърлото я дращеше болезнено. Кисела слуз изпълваше устата й.

Уплашена, Ида стана с усилие от леглото и се запрепъва сред млечната утринна светлина към банята. Повърна, превита одве. Помещението се въртеше около нея. Подпря се на стената и се смъкна върху студения плочник на пода. Най-сетне замайването и гаденето отшумяха. Наплиска лице с ледена вода, изми си зъбите и много бавно се върна в спалнята.

„Болна съм“, помисли си, мятайки се неспокойно в подгизналото от пот легло.

Спомни си, че Ивет — момичето, което рисуваше на съседния триножник в „Ла Палет“ — се бе оплакала от болки в корема. Сигурно я беше заразила. Ида, както майка си, бе податлива на вируси. Белла страдаше от сломяващи главоболия, от пристъпи на стомашни проблеми, от необясними мускулни болки. До пъстроцветни шишенца с парфюм и тубички с антимон върху претрупаната й тоалетна масичка се редяха стъкленици с чудата форма, пълни с изпитани лекарства и хомеопатични разтвори.

Едва късно сутринта Ида потъна в неспокоен сън. Когато се събуди, гаденето бе отминало. Тя се усмихна морно на майка си, застанала на прага с кроасан и чаша кафе с мляко.

— Не съм гладна — рече с извинителен тон.

— Трябва да закусиш — настоя Белла.

— Ще хапна нещо в ателието. Не искам да закъснявам. Ще ни позира гол модел.

Белла огледа изпитателно дъщеря си.

— Добре ли си, Идочка? — попита тя. — Изглеждаш пребледняла.

— Добре съм. Беше ми призляло, но сега всичко е наред.

— Да не би да е заради месечните ти дни?

— Не — отвърна рязко Ида.

Въпросът на майка й я подразни. Заобиколките я ядосваха. Знаеше как да изчислява менструалния си цикъл.

— Така си помислих — настоя Белла. — Катя спомена, че не е виждала памучните ти кърпи сред прането.

— Катя да си гледа нейната работа. Не й ли е хрумнало, че може би предпочитам сама да си ги пера? Всъщност би трябвало да е благодарна, че й спестявам неприятното задължение.

Ида говореше с равен тон, но не поглеждаше към майка си. Съсредоточено си закопчаваше обувките, свела глава. Преодоля замайването, изненадало я, когато се изправи да си среши косата, и му се противопостави, прокарвайки ожесточено четката през заплетените си медночервени къдрици.

Белла си погледна часовника и излезе от стаята.

Ида затършува из чекмеджето на писалището и откри календара, където грижливо отбелязваше датите на менструалния си цикъл. Учуди се, че от седмици не е задрасквала нищо. Не, не от седмици, установи със свито сърце. Бяха минали почти два месеца.

Наложи си да се успокои. Напомни си, че цикълът й често е нередовен. Опита се да си спомни дали някога е закъснявал толкова. Но пък преди нямаше причини за тревога.

Преброи дните от последния си цикъл, после ги преброи пак и си спомни гаденето през нощта и замайването призори.

— Не — рече гласно тя. — Невъзможно е.

Обърна се към високото огледало и се взря внимателно в отражението си. Очите й обходиха тясната талия и плоския корем. Никакъв признак от зараждащ се в тялото й живот. Докосна гърдите си, окръглени и твърди под зеления корсаж в тон с очите й. Никога не ги стягаше в сутиени и тесни комбинезони. Пъхна пръсти между копчетата на роклята и усети колко са чувствителни. Повече от обикновено и значи ли нещо това?

С разтреперани ръце пристъпи към скрина и сред носните кърпички откри късчето хартия, където Елза бе написала адреса си. Прибра го в чантата си, хвърли кроасана през прозореца, изсипа кафето в тоалетната и слезе бързо долу.

— Довиждане, мамо. Благодаря за закуската — подаде празната чаша на Белла. — Съжалявам, че бях толкова раздразнителна. О, забравих да ти кажа! Няма да се прибера за вечеря, имам среща с приятел.

Целуна майка си по бузите и изхвръкна навън, захлопвайки вратата, за да заглуши възраженията и неизбежните въпроси на Белла.

— Какъв приятел? Къде ще се срещнете? Ще се обадиш ли?

Напрегнатият глас на Белла и въпросите й без отговор отекнаха в празната стая и стъписаха Марк, влязъл съвсем безшумно. Той имаше навик да работи по чорапи, за да не накапе с боя обувките си. Помнеше как в бедняшките детски години делеше чифт обувки с брат си Давид и двамата ходеха на училище през ден.

Белла въздъхна, осъзнала неохотно как болезненото минало преследва настоящето им.

— На кого говореше? — попита я Марк, пълнейки чаша с кафе.

— На Ида, но тя излезе бързо и не ме чу. Нямало да се прибере за вечеря, защото имала среща с приятел. Не каза кой е и къде ще ходи — оплака се Белла.

— Сигурно е студентът по право, Мишел Рапапорт — предположи Марк. — Спомена, че се сприятелили на лагера. Най-вероятно скоро ще й омръзне.

— Да — кимна предпазливо Белла. — Тревожа се за нея. Толкова млада е и наивна.

— Колкото теб, когато се срещнахме — усмихна се Марк.

— Знам. Но времената и мястото бяха други. Ние осъзнавахме границите. Бяхме наясно какво е позволено и какво е забранено.

— Имахме ли избор? — въздъхна горчиво той. — Не можехме да избягаме от зорките очи на витебските клюкарки. Не можехме да заглушим предупредителните гласове на равините и на родителите ни. Ужасяваха се да не ги посрамим някак.

— Безпричинно ли се безпокояха? — попита Белла.

— Може би не. Безпокойството им ни подтикна да се оженим. Благодарение на безпокойството им сме щастливи — усмихна се той.

И двамата съзнаваха, че трудно извоюваното им щастие се крепи върху одобрението на общността. Бяха заложници на традиционния еврейски Витебск, издигащ почтеността на пиедестал.

Марк разбърка кафето, добави захар.

— Няма нужда обаче да се тревожим за нашата Ида — добави той. — Тя все още е дете, момиченце.

— Не съвсем — възрази Белла, усмихната за пръв път тази сутрин. — Ида е красива млада жена. Приятелите ти художници го виждат. Забелязал си, разбира се, как я гледат младежите, когато влезем тримата в кафене, как се обръщат след нея по улицата.

Не призна, че красотата на дъщеря й я изпълва с непонятна смесица от гордост и страх.

— Белла, Белла, измисляш си несъществуващи грижи. Достатъчно проблеми има по света. Е, нашата Ида е красива и мъжете го виждат. Какво толкова? Нищо обезпокоително.

— А теб какво те тревожи, Марк? — попита хапливо Белла.

— Какво ли? Адолф Хитлер. Положението в Германия — отсече той.

— Германия е от другата страна на границата. Живеем във Франция — посочи с равен тон тя.

Винаги повтаряше тази мантра, когато той обсъждаше зловещите заглавия в „Льо Монд“ или заплашителните новини по радиото.

— Световната война приключи едва преди шестнайсет години — продължи Белла. — Мислиш ли, че германският народ иска следваща? Нелепо е! Има антисемитизъм в Германия, вярно — затова напуснахме Берлин — но антисемитизмът не значи война. Тревожиш се прекалено, Марк.

Той сви рамене.

— Вероятно. Да се договорим — ти ще спреш да се безпокоиш за Ида, аз — за Хитлер.

— Справедлива сделка — кимна тя и двамата се засмяха.

Тя пристъпи към него и облегна глава на рамото му.

Той погали копринената й тъмна коса.

— Тази вечер сме поканени на представление в „Дьо л’Атене“. Ще отидем ли? — попита Марк.

Тя не пропусна жеста на помирение. Кимна, благодарна, че ще отвлече вниманието си от безпокойствата за Ида — къде ще прекара вечерта и кога ще се върне.

— Всички парижки художници ще са там — добави Марк. — Дори испанецът.

— Толкова е арогантен този Пикасо — поклати глава Белла.

Не добави как, докато двете с Ида пиеха кафе в „Ле Дьо Маго“^[1], Пикасо набързо бе нахвърлил скица на Ида в профил и на тръгване им я бе показал самодоволно. Минималистична рисунка с въглен, но беше уловил разцъфващата чувственост на дъщеря им.

Марк сви рамене и излезе припряно от кухнята, нетърпелив да се върне в ателието си. Белла се оттегли в кабинета си и препрочете поемата в проза, написана предишния ден — спомен за детството й във вече несъществуващо семейство и общност.

* * *

Ида прекара предобеда пред триножника, все по-отчаяна. Винаги се възхищаваше как работи баща й — с бързи и сигурни щрихи, подбирайки инстинктивно цветовете. Тя обаче се измъчваше. Взираше се в голата жена, неподвижна и отегчена върху подиума, с мазна, пепелявосива коса, прибрана в разнищен кок. Бореше се безуспешно да нарисува увисналите гърди и натежалите й крака, но разбираше колко безсмислени са усилията й. Учителят обикаляше из просторното ателие и критикуваше работата на учениците. Спря пред нейното платно и го огледа.

— Добре би било да скицирате обекта, преди да започнете да рисувате — рече той.

— Татко никога не прави така — възрази Ида.

— Но вие не сте като баща си, мадмоазел Шагал — усмихна се злобничко учителят.

Ида въздъхна облекчена, когато обявиха следобедната почивка. Моделът наметна син халат и прие цигара и чаша вода от помощника в ателието.

— Толкова е грозна — промърмори Ида и Ивет, която отново рисуваше до нея, се намръщи.

— Понеже е грозна ли ти е трудно да я нарисуваш? — попита иронично тя. — Проявявай повече съчувствие! Как се живее, ако си се родил грозен и беден? Да не мислиш, че й е приятно да позира гола в студеното ателие? Имат ли избор жени като нея?

Ида не отговори. Думите на Ивет я засрамиха.

С натежало сърце тя съблече престилката, приглади коса и излезе. Сладостният есенен въздух и мекият ветрец я разведриха. Тръгна към кафенето, където се бяха уговорили да се видят с Мишел.

Както очакваше, той седеше до една масичка в дъното. Бяха свикнали да се срещат в тъмни ъгълчета на пустеещи кафенета. Страняха и от приятелите на родителите си, и от своите колеги. Самоналожената им потайност облъхваше със загадъчна романтика откраднатите им часове заедно. Мишел се приведе, улови ръката й и я целуна. В чинията му имаше половин багета, чашата му с кафе бе почти празна.

— Извинявай, скъпа, но днес нямам много време. Запазил съм учебници в юридическата библиотека, а и обещах на родителите си да им помогна в магазина. Прощаваш ли ми?

Тя преглътна разочарованието.

— Но ще се видим вечерта, нали? — попита.

— Няма как. С колегите ми ще разучаваме законите за собствеността. Следващата седмица имаме важен изпит. Не се ядосвай, моля те.

Той се страхуваше от гнева й, както и от внезапните й настроения, от раздразнението й, когато се случеше да отхвърли нейно предложение за следобедна разходка или за среща в избрано от нея кафене. От малка Ида бе свикнала да получава своето, а той бе поставял на първо място нуждите на родителите си, за да не ги товари с още повече тъга и болка. Изблиците й обаче бяха краткотрайни, прошката — неизбежна и бърза.

— Не. Не съм ядосана.

Облекчен, той я целуна по бузата. Тя го проследи с поглед как излиза припряно, приведен под тежестта на чантата с учебници. Стори й се много обикновен в протритото кафяво сако. Коварната мисъл я изненада. Поръча си кафе и топъл сандвич с кашкавал и шунка. Смяташе да разкаже на Мишел за сутрешното призляване и какво би могло да значи то, но не съжали, задето е премълчала. Щеше да е глупаво да говори с него, преди да разбере със сигурност какво е състоянието й. Извади адреса на Елза от чантата. Знаеше как да се увери.

Нахрани се бавно и докато отпиваше от кафето, запрелиства омазнените страници на оборотния „Льо Монд“. Пак лоши новини от Германия и предупреждения от Уинстън Чърчил за надвиснала война. Ида въздъхна. Мнозина приятели на семейството й вече се подготвяха да напуснат Европа. Налагаше се пак да увещава родителите си да подадат молби за виза в посолството на САЩ. Знаеше, че ще възразят. Голяма част от живота им бе преминала в бягство. Майка й се чувстваше изтощена, баща й, въпреки мрачните опасения какво крои Хитлер, мислеше, че славата му ще го защити. Ида сгъна вестника върху дървения рафт, плати сметката и излезе от кафенето.

Не се върна в ателието. Мисълта за грубите черти на модела, за злостната забележка на Ивет и критиките на учителя я подкара в обратната посока. Въодушевена от новооткритата свобода, тя влезе в един моден магазин във „Фобур Сен-Жермен“^[2]. Огледа няколко рокли и пробва различни наметки. Накрая се спря на небесносиня пелерина от фин кашмир. Продавачката веднага й предложи барета в тон. Ида купи и нея, накриви я кокетно върху главата си и нагласи червеникавите си къдрици така, че да се спускат над челото й.

Доволна от отражението си в огледалото, тя усети прилив на увереност. Пелерината обвиваше деликатно раменете й. Ида си спомни с усмивка колко често майка й си купуваше нови дрехи, за да се бори с потискащата меланхолия. Белла имаше право. Новите модерни дрехи дават сили. Ида се почувства окуражена; страхът, преследвал я от рано сутринта се разсея. Жизнеността й се върна. Каквото и да се случи, ще се справи. Тя бе Ида Шагал, боготворена от родителите си, любима на Мишел, сигурна в блестящото си бъдеще.