Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (49)

Четиридесет и осма глава

Ръка за ръка, Франц и Ида стояха на палубата, фериботът ги носеше към Корсика, мекият средиземноморски бриз галеше лицата им. Непознат покой бе обзел Ида. „Това е блаженството“, помисли си тя. Двамата се облегнаха на парапета. Изблици на смях прекъсваха приятното им мълчание, когато си припомняха комични моменти от сватбеното тържество. Бяха съпричастни довереници, съзнаващи, че правят първите вложения в семейната съкровищница със спомени.

Слязоха на брега в Аячо и Ида веднага разбра, че Корсика наистина е най-прелестното място за краткия им меден месец. На неопитомения остров нямаше музеи и галерии, библиотеки и изрядни градини; никой не би познал имената им. Бяха приказно зависими само един от друг.

Разхождаха се по кея и съчиняваха фантасмагорични истории за рибарите, чиито лодки се поклащаха грациозно на пристана. Нарочиха млад моряк за бъдещ младоженец, заел се да събере пари за сватбата. Две момченца крояха план да отплават тайно с пътнически кораб. Франц заяви, че едрият брадат мъж със счупен нос, теглещ мрежа със сребристи рибки, е бил участник в Съпротивата срещу италианските окупатори.

— Колко ли нацисти е убил? — попита той, подканвайки Ида да се включи в историята.

— Не мога да се шегувам с нацистите, Франц. Още ме е страх от тях — призна тя. — Не забравяй, че съпругата ти е еврейка, спасила се от угрозата да умре в лагер на смъртта.

— Съжалявам… — Той я прегърна крепко. — Не се страхувай. Аз ще те пазя.

Настроението й се разведри.

— Разбира се, в безопасност съм — кимна тя. — Омъжена съм за доблестен гражданин на Швейцария. — Изрече думите с пресилена шеговитост, но не успя да скрие сериозния подтекст. — Децата ни трябва да се родят в Швейцария — добави.

— Да. Цялата дузина ще се родят в Цюрих — увери я той с любяща усмивка; за пръв път говореха за деца.

Тръгнаха по гориста пътека към Монте Синто. Облегнаха се на една скала над бурен водопад, шуртящ под тях.

— Удивително е как природата се променя всеки миг — прошепна Франц.

— Като живота — отбеляза Ида.

Усети хладните тръпки на необяснима тъга, странно предчувствие за дебнеща опасност. Обади се на Марк, когато се върнаха в хотела. Той я увери, че е добре; подготвял керамични плочки за изложби на Ривиерата и в Париж.

— Липсва ми помощта ти, Идочка. Толкова неща трябва да се уредят, а Вирджиния заминава за Лондон да приключи с развода.

Познатият хленч в гласа му я подразни.

— Не искам да мисля за изложби на медения си месец!

— Знам. Наслаждавай се, разбира се — промърмори Марк.

Тя остави слушалката, борейки се с негодуванието.

Премълча разговора.

Наеха просторна вила в Корте, очарователен град, кацнал върху високо възвишение. Спяха във високо бяло легло, разтворили прозорците, за да ги облъхва планинският ветрец. Разхождаха се дълго. Един следобед спряха сред ливада, където козленце сучеше от вимето на майка си. Видяха как козата с гъста бяла козина облиза нежно капчиците мляко от муцунката на дългокраката си рожба. Ида се изненада колко дълбоко я трогна милата гледка.

— Каква красота! — възкликна тя. — Майчинството е чудо, нали, Франц?

— Да — кимна той и я целуна по челото. — Ти ще бъдеш прекрасна майка, Ида.

Тя се усмихна.

— За всичко има време. Сега искам да бъда добра съпруга.

— Ти си добра съпруга, чудесна съпруга — увери я Франц и двамата закрачиха отново.

Времето минаваше бързо. Ценяха всеки час, всеки изгрев и всяка кадифена нощ. През последния ден в Корсика седнаха на балкона по здрач.

— Винаги ли ще бъдем толкова щастливи? — попита Ида.

— Дори по-щастливи — обеща Франц и притисна буза в нейната, докато огненочервеното слънце потъваше в морето.

* * *

Делови въпроси принудиха Франц да отпътува към Берн. Ида се върна в „Ле Колин“, благодарна за рядката възможност да остане насаме с баща си въпреки риска да я обсипе с капризи и с жалби колко изоставен се чувства.

Вирджиния все още беше в Лондон. Обади се обаче по телефона да съобщи добрата новина, че е получила развод и скоро ще се върне.

— Каква хубава вест, татко! — зарадва се Ида. — Вече си свободен да се ожениш и да дадеш името си на Давид.

— Ще видим — отговори небрежно Марк и облече синята вълнена жилетка от Корсика, избрана от Ида в тон с очите му. Знаеше, че баща й няма да пропусне да го забележи. Той никога не минаваше пред огледало, без да се наслади на отражението си.

Джийн и Давид грабнаха подаръците си и радостно заприпкаха из градината в новите си корсикански ризи и с накривени рибарски шапки върху главите.

— Ти си най-добрата сестра на света, Ида — заяви Давид. — Винаги знаеш какво да ни купиш.

Вече пораснало, усмихнато момченце, Давид имаше изящно дребно лице като Марк, тъмна, коприненомека коса и гъсти гарвановочерни вежди.

— Моят Давид прилича на брат ми Довидл. Има еврейски черти — повтаряше често Марк на Ида, но никога в присъствието на Вирджиния.

Двамата посрещнаха Вирджиния на прага, но в неловко официалните им поздрави липсваше топлина. Марк не я прегърна. Целуна я по бузата, а тя на свой ред просто докосна лицето му с пръсти, облечени в ръкавица, сякаш пазеше плътта му от своята.

Ида я прегърна и я обсипа с въпроси за Лондон и за родителите й. Подкани я да влязат в къщата и й показа красивия куфар, който й беше донесла от Корсика. Вирджиния го отвори, огледа подплатата от кремав атлаз и прокара длан по гладката кожа.

— Благодаря, Ида — рече най-сетне. — Много е красив. Но кога ще го използвам?

— С татко ще отидете на екскурзия след сватбата, разбира се — отговори Ида.

— Да, след сватбата… — повтори тихо Вирджиния. — Ако се оженим — добави.

— Ще се ожените. Няма пречки, вече си разведена.

— Какво мисли баща ти? — попита Вирджиния, наясно, че Марк не премълчава нищо пред Ида.

— Не ни остана време за разговори. Бяхме много заети — отговори уклончиво Ида.

* * *

Наистина бяха заети. Подготвяха изложба в галерия „Поншет“ в Ница; в Париж щяха да представят новите офорти на Марк и гравюрите за Лафонтеновите басни. Вирджиния сновеше от къщата до ателието, изпълнявайки разпорежданията на Марк как да бъдат опаковани и пренесени творбите му. Ида се готвеше да отпътува за Париж, за да поеме работата там.

— На Вирджиния ще й е трудно да се справи с изложбата в Ница — отбеляза с тревога тя, преди да замине.

— Няма страшно — успокои я Марк. — Лейренс ми писа. Връща се във Франция. Помолих го да дойде в „Ле Колин“, за да снима картините в галерията. Той ще помогне на Вирджиния.

— Разумно ли е, татко? — попита Ида.

— Защо не? — повдигна раздразнено вежди баща й.

Тя не продума. Каза си, че тревогите й са безпочвени.

* * *

Шарл Лейренс се върна с радост в „Ле Колин“. Обясни на Вирджиния, че в Италия се чувствал самотен.

— Трудно е винаги да съм сам — призна тъжно той. — Ти имаш голямо семейство. Едва ли разбираш безнадеждността на постоянната самота.

— И сред другите може да се чувстваш самотен — отговори тя със сведени очи.

Двамата замълчаха. По-късно обаче, по пътя към Ница, той улови ръката й. Тя не я отдръпна. Ден след ден Лейренс снимаше творбите на Марк. Ден след ден тя се притискаше по-близо до него и дъхът му стопляше лицето й. Не говореха. В галерията работеха заедно в синхрон и красноречиво мълчание.

Снимките приключиха и Лейренс се подготви да отпътува за Париж. Марк го обсипа с похвали.

— Признателен съм ти, че ми помогна да отделя време на своята работа — каза той и му подари малка картина на овощната градина в „Ле Колин“. — Пази я. След време ще струва много — посъветва го. — С Ида очакваме с нетърпение да видим снимките от сватбата. Да се срещнем ли в дома й на „Ке дьо л’Орлож“? — Погледна си джобния календар. — На петнайсети, да речем. Удобно ли ти е?

Шарл кимна и отбеляза датата в бележника си.

— Готов ли е багажът ти, приятелю? — осведоми се Марк.

— Почти.

— Вирджиния ще ти помогне. Много е сръчна. Аз се оттеглям в ателието. Au revoir, mon ami.

Вирджиния и Шарл го проследиха с поглед и влязоха заедно в спалнята на фотографа. Куфарът му лежеше отворен върху леглото. Те седнаха от двете му страни, приведоха се и се целунаха за пръв път. След секунди тя се озова в обятията му.

— Какво ще правим? — прошепна.

— Напусни Шагал и ела да живееш с мен — отговори той.

— Как да го напусна? Сраснала съм се с него. И какво ще стане със сина ни, с Давид?

— Не знам — призна той. — Знам само, че трябва да сме заедно. Ще се справим някак. Обещавам.

Тя не продума. Обещанието не можеше да бъде спазено. Вирджиния облегна глава на гърдите му и затвори очи с разтуптяно сърце.

Той си тръгна на другата сутрин. Няколко часа по-късно Ида се обади. Настоя Марк да дойде веднага в Париж.

Той възрази. Още не бил изпекъл новите плочки — средоточието на изложбата в Париж.

— Важно е да си тук. Не мога сама да договоря цените за основните експонати. Франц настоява да замина за Берн възможно по-скоро. Не сме се виждали, откакто се върнахме от медения месец. Съпругът ми заслужава внимание — тя му напомни не за пръв път промяната в приоритетите си.

— Добре — съгласи се неохотно Марк. — Ще тръгна с влака още днес. Вирджиния ще докара керамиката в Париж.

После със закъснение се сети да я попита:

— Нали не възразяваш?

Тя сви рамене.

— Има ли значение? Интересува ли те изобщо?

Закара го до гарата. Той я погледна в очите, докато чакаха на перона.

— Виждаш, че все повече разчитам на теб. Ида има нов живот, нови задължения. Надявам се да си се учила от нея и да поемеш ролята и отговорностите й.

— Ясно. Надяваш се да заприличам на Ида и навярно на Белла — заключи дръзко Вирджиния.

За пръв път споменаваше Белла, макар духът й да витаеше около тях.

— Може би. — Той извърна глава.

— Но аз не искам да приличам на очарователната ти дъщеря. Не искам да съм като елегантната Белла. Искам да ме приемеш каквато съм, каквато винаги ще бъда — Вирджиния Хагард Макнийл, майката на сина ти.

Пуфтенето на приближаващия влак заглуши отговора му. Очите му обаче потъмняха от гняв, веждите му се сключиха. За миг дланта му се отпусна тежко върху рамото й. После той се качи във влака, без да я целуне за сбогом. Тя остана на перона и го видя как сяда до прозореца в първокласното купе. Втренчен право напред, той не се обърна към нея и не й махна.

* * *

С натежало сърце Вирджиния се върна в „Ле Колин“. Преди да успее да си съблече палтото, Шарл се обади от Париж с отчаян глас.

— Трябва да те видя — примоли се той. — Мечтая за една последна нощ с теб.

Тя се разтрепери. Джийн и Давид играеха в градината. Звънкият смях на Давид долиташе в стаята. Той я видя до прозореца и й махна. Не можеше да рискува да изгуби прекрасния си любвеобилен син. Но пък Шарл не я подтикваше да изостави децата си. Искаше една нощ, която да утеши самотата му, да потвърди любовта им. Тя също заслужаваше една нощ.

— Добре — съгласи се. — Една последна нощ.

— Ще дойда в Ница — каза той.

Вирджиния се усмихна. Тайната среща се бе превърнала в романтично приключение.

Тя се обади на Марк в дома на Ида.

— Приятелката ми Ивон е болна. Помоли ме за ден-два да отида при нея в Мантон^[1] — обясни. — Не бива да я оставям сама. Икономката ще се погрижи за Джийн и Давид.

— Прави каквото искаш — рече грубо Марк.

Гласът на Ида долетя по жицата.

— Ще ни дадеш ли телефонен номер за връзка? — попита тя.

— Няма нужда да се обаждате, но Марк знае номера на Ивон — отговори Вирджиния и затръшна слушалката.

Посрещна Шарл на летището в Ница. Прекараха деня и нощта в малък пансион. Страстта му запали нейната. Той шепнеше името й, повтаряше колко цени нежността й, колко е прелестна, колко красива душа има.

— Обичам те каквато си, Вирджиния — изрече думите, които тя копнееше да чуе.

Разделиха се просълзени. Шарл не биваше да пропуска договорената среща с Марк, за да му покаже сватбените снимки на Ида. Трябваше да пазят връзката си в тайна, докато вземат решение за бъдещето.