Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (48)

Четиридесет и седма глава

С наближаването на сватбения ден трескаво вълнение обхвана Ванс. Пансионите се готвеха да посрещнат важни гости от Париж и Лондон, Цюрих и Берн, и дори от Америка. Камионите с чаршафи, завивки и хавлии си проправяха бавно път по тесните улички; на пазара жените обсъждаха роклята на булката. Началничката на пощата разкри, че пристигнали колети от парижки моделиер. Съпругата на кмета обаче, редовна клиентка на бутика в Ница, им съобщи, че Ида Шагал е купила тъмновиолетов костюм от сатен и кадифе. Разбрала от шивачката, извикана в „Ле Колин“ за дребна поправка на сакото.

— Няма ли да е в бяла рокля? — осведоми се любопитна домакиня.

— Не се жени за пръв път — отговори съпругата на кмета.

С Франсоаз Жило посещаваха един и същ фризьорски салон в Ница, а младата жена охотно споделяше истории от миналото на Ида. Имала съпруг, пък и любовници. Ида не била целомъдрена булка. А и кой знае? Еврейските младоженки може би не носят бяло.

Поспориха дали трябва да е с шапка. Решиха единодушно, че е срамота да скрие великолепната си коса.

Ида сновеше от магазин на магазин и с щастлива усмивка пазаруваше и даваше нареждания. Обсъди менюто за сватбената закуска с мадам Февр, зарзаватчийката.

— Салата с най-свежи зеленчуци — реши тя.

Огледа руколата и марулята и се намръщи.

— Повехнали са — заяви.

— Януари е — напомни й мадам Февр. — Няма нова реколта.

— Тогава поръчайте от оранжериите в Ница, мадам. Не придиряйте за цената. Става дума за сватбата ми все пак.

Мадам Февр кимна. Нищо не можеше да се откаже на тази вихрена булка, съвсем наясно какво точно иска.

— О, но червените ви картофки са прекрасни! — възкликна доволно тя.

Вдигна три картофчета и засмяна започна да жонглира с тях за радост на децата, които се зарадваха още повече, когато бръкна в джобовете си и им подхвърли шоколадови бонбони.

Пекарят обеща да изпече кроасани и багети и да направи сватбена торба, достойна за най-изтънчените парижки сладкарници.

Наетите сгъваеми маси и столове бяха строени в полукръг в ателието на Марк.

— Заела си цялото място. Къде да работя? — оплака се той.

— Работата може да почака, татко. Сватбената ми закуска — не — отсече Ида.

Прегърна го, прокара пръсти през чорлавите му къдрици и го целуна по бузите — щастлива младоженка и игрива дъщеря.

Вирджиния и децата също участваха в трескавата подготовка. Вирджиния подреди цветята, Джийн изрисува менюто — както винаги съсредоточена и внимателна.

Ида я обсипа с похвали.

— Чудесна художничка си! Откъде научи толкова за цветовете?

— Татко е художник — напомни й сериозно детето.

Ида кимна. Джон Макнийл бе призрачно присъствие в живота й. Давид носеше името му по силата на законова приумица детето на омъжена жена да носи името на съпруга, независимо кой е биологичният му баща. Докато не се ожени за майка му, Марк не можеше да го признае за свой син. Джон Макнийл най-после бе склонил да се разведе с Вирджиния, но процедурата не беше приключила. Джийн обаче завинаги щеше да остане Макнийл — спомен за миналото на майка си.

Вирджиния напълни купи с цветя и сплете корона от лаврови листа за Марк. Шарл Лейренс пристигна и тя веднага се зае да подреди фотографското му оборудване. На шега накичи камерите с цветни гирлянди. Жестът подразни и същевременно развесели Ида. За пореден път Вирджиния вървеше по петите на Лейренс, разнасяше апаратурата и изучаваше техниките му.

Преди сватбата Шарл снима Ида под картината на Марк „Младоженци с Айфелова кула“. Изящната, сребриста Айфелова кула бдеше като страж зад Марк и Белла, прегърнати под балдахин от падащи листа. Момиче с чертите на Ида летеше към тях да им поднесе букет цветя. „Платното е отражение на съня ми“, помисли си Ида. После внезапно прозря, че нейното видение как се рее в небето вероятно е заимствано от картината.

Гостите започнаха да пристигат. Марк ги посрещаше и гордо ги развеждаше из къщата и градината. Показваше им трудно извоюваното си благополучие. Сменяше кадифените сака по няколко пъти дневно; избираше ту пауновосиньо, ту виненочервено. Връзваше си копринени фишута на артистични фльонги и позираше за безброй снимки.

Франц и семейството му обикаляха сред гостите със сдържано достойнство.

Клод Бурде, бившият собственик на „Ле Колин“, го представи на съпругата си Ида^[1].

— Жените на име Ида са прекрасни съпруги! — усмихна се той и двете Иди изръкопляскаха.

В деня преди сватбата Елза, Андре и синът им Даниел пристигнаха от Ню Йорк. Ида им се зарадва от все сърце.

— Чудесно е, че сте тук! Изненадахте ме! — рече развълнувана тя.

— След войната Андре се зарече никога да не стъпи в Европа — отвърна Елза. — Но ти бях обещала да дойдем на сватбата ти и той се съгласи. Ти ни подари ново начало, Ида.

Ида прегърна приятелката си.

— Още не си ме посъветвала да внимавам — засмя се тя.

— Мисля, че този път знаеш какво правиш — отговори Елза.

Писатели и художници, уредници на музеи и колекционери завладяха града и гръмкият им смях и оживените им разговори огласиха ресторантите и кафенетата.

— Вземаш си жена от артистичната аристокрация, приятелю — отбеляза швейцарският историк на изкуството Арнолд Рюдлингер, кум на Франц.

— Ида Шагал се омъжва за швейцарски аристократ — поправи го сухо сестрата на Франц.

Франц я изгледа остро.

— С Ида не разсъждаваме така. Женим се, защото се обичаме. Потеклото няма значение. Ида има дълг към еврейското си наследство и я уважавам за това. Нищо няма да застане помежду ни.

— Разбира се — кимна Арнолд Рюдлингер.

Той бе работил с Ида в Берн и Цюрих. Възхищаваше се на познанията и неизчерпаемата й енергия. Тя щеше да внесе смях и вълнение в живота на твърде сериозния му приятел. Арнолд се замисли как да я опише, когато вдигне наздравица на сватбената закуска. В ума му нахлуха определения — обаятелна, жизнена, пламенна, щедра, предана. Прехвърли ги наум, взрян в Ида, която прекосяваше моравата, уловила Марк за ръка. Да, предана. Надяваше се предаността към баща й да не отстъпва на предаността към Франц.

* * *

В утрото на сватбения ден небето бе ясносиньо. Ида приближи до прозореца и вдиша дълбоко. Погледна часовника върху нощната масичка. Беше се събудила рано, нямаше нужда да бърза. Напълни ваната и сипа любимите на Белла лавандулови соли. Потопи се бавно и с наслада в ароматната вода. Изтри с мека кърпа краката, тялото, гърдите. Представи си колко нежно ще ги докосва Франц и се усмихна, предвкусвайки ласките му.

Бяха минали осемнайсет години от сватбата с Мишел. Тогава бе ужасено момиче. Сега, на втория си сватбен ден, беше жена, познала нежност и страст, скръб и наслада. Очакваше с радост и нетърпение бъдещето.

Ида се изсуши пред голямото огледало. Обходи с поглед изваяното тяло, стегнатата розова кожа, тънката талия, гъстата огнена коса. Сплете я и усука двете плитки като корона над високото чело, оставяйки палави кичури да се вият край ушите.

Облече се бързо, доволна от грижливо избрания тъмновиолетов костюм. Гримира се дискретно; подчерта с лек руж високите скули и със спирала — дългите си мигли.

— Красива си — усмихна й се Франц от прага. — Но ти си винаги красива.

— Ти също си красив — отговори му поруменяла тя.

Лицето му с изящни черти изглеждаше пребледняло, но очите му сияеха зад очилата с черни рамки. Носеше ослепителнобяла колосана риза и елегантен сив костюм. Изрядната вратовръзка бе в същия цвят като сакото й. Тя приглади кичура гъста коса, спускащ се по момчешки над челото му.

Вместо обичайното бохемско облекло Марк бе предпочел тъмен костюм и класическа риза и вратовръзка. Както обикновено Вирджиния носеше бяла блуза и тъмна пола, ала се бе погрижила децата да са в най-красивите си дрехи. На Джийн бяха поверили букет и тя го стискаше здраво. Потеглиха към общината във Ванс, където ги чакаха бащата и сестрата на Франц и Арнолд Рюдлингер.

Гражданската служба, водена от кмета на града, бе кратка и семпла. Закръгленият кмет ги обяви за съпрузи с радостна усмивка, Франц целуна Ида по бузата и се ръкува с Марк. Очите им се срещнаха в безмълвно признание, че сега Ида е средоточие на живота им.

Пред общината група хора ги поздравиха с въодушевени възгласи: „Heureuse! Toujours heureuse!“. Децата им хвърляха цветя, жените ги обсипаха с ориз. Ида взе букета от Джийн, обърна се и го запрати към тълпата. Улови го ученичка с плитчици, предизвиквайки нова вълна от радостен смях.

В пълното с цветя ателие в „Ле Колин“ ги очакваха развълнуваните им гости. Цигулар свиреше възторжени мелодии. Няколко големи бутилки шампанско вече бяха изпразнени и отново доливаха чашите. Подносите с апетитна храна се изпразваха бързо. Децата тичаха насам-натам. Джийн и Давид увлякоха сина на Елза във веселбата. Вирджиния коронова Марк с венеца от лаврови листа.

— Je suis le roi! — извика той. — Аз съм кралят!

Изправи се на стола с накривена корона и размаха чашата с шампанско като скиптър.

— Et je suis la princesse! — отвърна Ида. — А аз съм принцесата!

Цигуларят подхвана жива мелодия. Ида дръпна Марк на дансинга и двамата затанцуваха пъргава жига. С поруменяло лице той подкани приятеля си Жак Превер да се включи в необуздания танц. Накрая, окуражаван от бурни аплодисменти, Марк се впусна в руски казачок. Короната му от лаврови листа падна на пода. Малкият Давид я вдигна и си я сложи.

Сподирян от Вирджиния, Шарл Лейренс сновеше между гостите и снимаше лента след лента. Засне как Франц и Ида кръжат по дансинга, изпълнявайки елегантен валс. Марк прекрати рязко танца в опит да потопи носа на дъщеря си в чаша шампанско.

— Тате! — упрекна го тя. — Дръж се сериозно!

— Няма! Ще се държа несериозно! — възрази той с палава усмивка, превърнал се отново във витебски лудетина.

Дойде ред за наздравиците. Отекнаха викове „Лехаим“. С обичайната си сдържана увереност Франц сподели какво щастие и лекота е внесла Ида в живота му. Арнолд Рюдлингер вдигна чаша за младоженците.

— Свързва ги любовта им към изкуството, любовта към живота и любовта им един към друг! Двамата се уравновесяват отлично. Пия за красивата, благородна Ида и за скъпия ми приятел Франц!

Марк стана, отново накичен с венеца. Усмихна се широко, вдигна високо чашата с шампанско и се обърна към Ида.

— Желая дълъг и щастлив живот на най-добрата дъщеря на света! Нашата дъщеря, моя и на Белла. Мазал тов!

Той се просълзи, но усмивката не слезе от устните му.

Вирджиния извърна поглед.

Танците започнаха пак. Елза и Андре заиграха дебка. Накуцването сякаш не затрудняваше Андре. Елза се обърна към Ида, завъртяла се край нея:

— Андре танцува! Андре се усмихва! Не е танцувал от войната. Рядко се усмихва. Щастието ти е заразително!

Ида целуна леко приятелката си по бузата.

От време на време гостите подхващаха песни на всички езици, изтъкали живота им.

Клод и Ида Бурде изпълниха прочувствено „La Vie en Rose“^[2].

Всички притихнаха, когато Марк запя люлчина песен на идиш.

Ида затвори очи. През цялото й детство Белла й беше пяла тази песен; думите и мелодията я бяха унасяли в спокоен сън. „Някой ден ще я пея на децата си“, помисли си тя, обзета от радостна увереност.

Погледна с усмивка към Франц, какъв чудесен баща щеше да бъде нейният нежен и сериозен съпруг.

Сватбената торта обра овациите на гостите. Пекарят от Ванс бе изпълнил обещанието си с шедьовър от марципан и цветна глазура, украсена с шоколадови сърца и цветя, оформени от боровинки и орехи. Оставиха тортата пред Ида. Тя отпи глътка шампанско, засмя се весело и взе ножа. Отряза сръчно горния сметанов слой, прехвърли го в чиния и я нахлупи върху главата на съпруга си. Избухна неудържим смях. Франц се ококори смаян, засмя се, загреба сметана и нахрани с нея булката си.

Сестра му се обърна към Арнолд Рюдлингер.

— Ида изглежда е преобразила нашия Франц — отбеляза неодобрително тя.

— Да, внесла е радост в живота му — отвърна Арнолд.

Шарл Лейренс седна до Ида.

— Надявам се с Франц да харесате снимките ми — рече фотографът.

— Сигурна съм, че ще ги харесаме. Ти сякаш беше навсякъде. Обективът ти не пропусна нищо. Благодаря от сърце.

— Утре заминавам за Италия — обясни той. — Ще проявя снимките и когато се върна, ще ги разгледаме заедно. За мен беше чест да снимам сватбеното ти тържество. Желая щастие на теб и съпруга ти. Au revoir, мадам Майер.

Той й целуна ръка. Ида се усмихна. Лейренс все пак бе изключително чаровен мъж и първият, нарекъл я мадам Майер.

— Мадам Майер…

Тя произнесе тихо новото име и поклати глава. Дълбоко в сърцето си винаги щеше да остане Ида Шагал. На сватбения си ден обаче бе готова охотно да добави не по-маловажна фамилия. „Да — помисли си тя — истинско щастие е да съм Ида Шагал Майер.“