Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (46)

Четиридесет и пета глава

Ида се върна във Франция и за нейна изненада Франц я чакаше на летище „Орли“ с букет жълти рози. Тя се хвърли в обятията му, разпилявайки благоуханни цветчета в краката им.

— Договорихме се да се срещнем в Ница, но там ще си заобиколена от семейството си — обясни той. — Исках за няколко дни да те имам само за себе си. Дано не ти е неприятно.

— Радвам се! — отговори искрено тя и облегна глава на рамото му.

Решението му беше правилно. В „Ле Колин“ щеше да е твърде заета. Баща й щеше да настоява да му разкаже подробно за изложбите в Израел; децата щяха да се борят за вниманието й; Вирджиния щеше да я обсипе с оплаквания. В Париж двамата с Франц разполагаха с лукса на усамотението, с отдих от натрапчивите задължения.

В дома й на „Ке дьо л’Орлож“ вдигнаха наздравица с шампанското, което бе донесъл. Очите им искряха от удоволствие, че са заедно. Думите им се сблъскваха, смехът й преливаше в неговия. Говореха за миналото и обсъждаха бъдещето си. Гласът му както винаги звучеше спокойно, нейният трептеше от вълнение. Не можеше да повярва как й се е усмихнала съдбата.

Най-сетне усетиха глад. Домакинката бе оставила оскъдни провизии и Ида се завъртя из кухнята все още с дрехите от пътя. Приготви омлет с гъби и салата, както винаги пъргава и чевръста. Усещаше възхитения поглед на Франц. Всеки неин жест му изглеждаше вълшебен. Отраснал в имение с прислуга, той бе очарован от непознатата домашна близост. Всъщност всичко у Ида го очароваше.

— Баща ти посети изложбата. Срещнахме се в Берн — обясни той, докато се хранеха, доливайки чашите с шампанско. — Открихме доста общи интереси.

— А сега имате още един — пошегува се тя. — Мен!

— Сигурна ли си, че ще ме приеме в семейството си? — попита предпазливо Франц.

— За мен няма значение дали ще те приеме, или не — отговори тя със сериозен тон. — Вече съм жена със свой живот и бъдеще. Но не се безпокой. Ще те посрещне радушно. Ще усети добротата ти, таланта и любовта ти към изкуството. Ще разбере какво щастие ми даваш. Ще видиш, когато дойдеш в „Ле Колин“.

— Скоро — обеща Франц и я погали по лицето, проследявайки с дългите си пръсти чувствените устни и гъстите й вежди.

— Много скоро — подчерта строго тя и свали очилата му.

Приведе се и го целуна.

— Много скоро — съгласи се той и я прегърна крепко.

Красотата й спираше дъха му. Веселието й го интригуваше; жизнеността й го очароваше. Ида бе разчупила стените на сериозния му нрав. Той се чувстваше освободен. Талантът и прозренията й щяха да обогатят научната му работа, всеотдайността му към изкуството. Франц бръкна в джоба си и извади кадифена кутийка със старинен пръстен от филигранно злато с инкрустиран смарагд. Наниза го на пръста й.

— Беше на баба ми, а преди това е бил на нейната баба — обясни. — Смарагд, за да отива на очите ти.

Ида го погледна, радостна и удивена. Разбра какво значи пръстенът — потвърждение за общата съдба, която вече бяха избрали. Бяха сгодени. Щяха да се оженят. Сълзи блеснаха в очите й. Сълзи на радост, надежда и нежност. Тя докосна камъка, смаяна колко е гладък.

— Смарагд… — повтори, спомнила си разказите на Белла за бижутерския магазин на дядо й във Витебск. „Играех си със смарагди. Носех корона от сапфири на Пурим^[1]. Къде са сега тези смарагди и сапфири, Идочка?“, възкликваше жаловито майка й. Бъдещият съпруг на Ида имаше непокътнато наследство, недокоснато от войната и омразата. Ида си помисли с удивление, че най-сетне навлиза в спокоен пристан.

Тръгна за Ница и Франц я придружи до Лионската гара. Бяха се споразумели Ида да прекара няколко дни сама със семейството си. Двамата с Марк имаха какво да обсъдят. Тя искаше да му съобщи, че Франц ще им гостува в „Ле Колин“. Марк не обичаше изненадите.

— Ще дойда много скоро — увери я Франц.

Тя му махна от прозореца на купето. Продължи да маха, докато влакът набра скорост и той изчезна от погледа й. Поднесе ръка към светлината. Досегнат от слънчевите лъчи, смарагдът засия в морскозелено. Баща й щеше да хареса менливите нюанси и да се зарадва, че дъщеря му е щастлива. Щеше да приеме Франц, разбира се. Искаше да има внуци. Дръзката мисъл я накара да се усмихне.

Ида влетя в „Ле Колин“, грейнала и жизнена. Беше купила на Марк яркоцветна бухарска шапка^[2]. Сложи я върху буйните му къдрици.

— Ще я носиш на откриването на изложбата в Йерусалим — рече. — Чакат те, татко. Подготвили са голям прием. За теб и Вирджиния.

— За мен? — Вирджиния повдигна иронично вежди. — В Израел очакват Вирджиния Макнийл ли? Нима йерусалимските равини изгарят от нетърпение да поздравят любовницата на Марк Шагал?

Тя се усмихна накриво и отвори и затвори елегантната дамска чанта, донесена й от Ида. Подаръкът не я зарадва.

— Говориш глупости, Вирджиния! — сряза я Марк.

— Така ли?

Чантата падна на пода. Тя скочи на крака и се втренчи в него с почервеняло от гняв лице.

— Помисли ли за децата? Кой ще ги гледа, докато те сподирям из синагоги и руини? А моята работа, приятелите ми?

— Твоята работа? Приятелите ти? — повтори презрително Марк с опасно гръмък глас: — Твоите рисунки и поеми ли чака светът? Аз или приятелите ти в Рокфор те спасиха от бедността? Длъжна си да ме придружиш.

Вирджиния го изпепели с поглед и излезе от стаята.

Той седна, изтощен от собствения си гняв. Пъстрата бухарска шапка се беше килнала, бузите му пламтяха. Ида си каза, че прилича на жалък, престарял клоун. Засрами се от предателската представа.

— Как ще отида сам в Израел? — завайка се той.

— Вирджиния ще дойде с теб — увери го Ида. — Трябва й време да помисли.

Тя разбираше колко веща е Вирджиния в играта на оцеляване. Позволяваше си да предизвиква Марк, държейки се като сприхава ученичка, но всъщност щеше да склони да замине за Израел, защото не бе готова за окончателен разрив. Беше напуснала Джон Макнийл едва когато бе намерила подслон при Марк. Нямаше да напусне Марк, докато друг не й предложи удобство и убежище. Подобна възможност все още нямаше. Засега.

Ида не сгреши. В крайна сметка Вирджиния се съгласи да придружи баща й. Приятелите й в Рокфор щяха да се грижат за децата.

— Разумно решение — отбеляза Ида един следобед, когато се връщаха от пазара за подправки в Ница. — Децата ще се чувстват добре.

— Явно си готова да забравиш възмущението от моите разюздани приятели, щом това те устройва — отвърна студено Вирджиния.

Ида се поколеба. Времето за искреност бе настъпило. Тя подбра внимателно думите.

— Моето мнение за приятелите ти не е важно. Не се нуждаеш от одобрението ми. Моля те, обаче, да се погрижиш за баща ми. Заслужава го след всичко, което направи за теб.

Вирджиния отби от шосето и паркира колата в сянката на маслинова горичка. Беше пребледняла, ръцете й трепереха.

— Загрижена съм за Марк — рече тихо тя. — Той е баща на Давид и синът ни е рожба на нашата любов. Поне мислех, че е любов. Отношенията ни обаче се промениха. Вече не изпитва нежност към мен. Налага се да го моля дори за дребни суми. Кара те да проверяваш счетоводните книги. Мисли ме за слугиня, за бавачка на Давид, а не за негова майка. Аз съм му иконом и шофьор. Карам го до къщите на Матис и Пикасо, а той често забравя да ме покани да вляза с него. Привиква ме да му позирам. Съгласявам се. Рисува тялото ми, но вече не го докосва. Аз съм млада, Ида, искам поне частица от страстта, запазена за картините му. — Гласът й секна. — Разбираш ли ме?

— Да — отговори Ида.

Как да не я разбира? Двете с Вирджиния бяха връстници; споделяха подобни чувства, желания и пориви. Ида си представи как копнее за нежността на Франц, с каква радост и трепет я изпълват ласките му. Мечтите на Вирджиния едва ли се различаваха от нейните; тя също искаше нежност и радост. Ида й съчувстваше, но предаността й към Марк бе неприкосновена.

— Татко не е млад мъж — рече тя. — Знаеше го от самото начало.

— Не възрастта му ни разделя, а поведението и безчувствието му — възрази Вирджиния. — Виждаш колко сме се отчуждили. Не ми говори. Разпорежда се.

— И двамата имате нужда от ваканция, от време да възстановите близостта си. Пътуването до Израел ще ви го осигури — увери я Ида, макар да разбираше колко безплодни са думите й. В Израел Марк едва ли щеше да се отнася към Вирджиния по-различно, отколкото в „Ле Колин“.

— Може би — кимна колебливо младата жена и погледна към пръстена на Ида. — Красив е — докосна гладкия камък. — Не съм го виждала досега.

— Да. Подарък е. Чудесен подарък.

— Сигурно е от Франц Майер. Запознахме се, когато посетихме изложбата в Берн. Непрекъснато говореше за теб. С огромно възхищение. Повече от възхищение. Казах на Марк, че скоро ще го видим отново. — Вирджиния се усмихна многозначително.

— Да. Пръстенът е подарък от Франц Майер. Той е чудесен мъж. И имаш право. Ще го видите много скоро. Ще дойде в „Ле Колин“.

— Марк никога не ми е подарявал пръстен — сподели тъжно младата жена.

— Но ти даде много, нали? — попита Ида.

— Нима?

Вирджиния завъртя ключа, натисна газта и подкара бързо към „Ле Колин“.

Пристигнал ден по-рано, Франц се втурна да ги посрещне.

Прегърна Ида и целуна Вирджиния по бузите.

— Радвам се да те видя отново — рече той. — Срещата ни в Берн бе изключително приятна.

— Ние също се радваме, че си тук. А Ида, мисля, е повече от радостна — Вирджиния кимна и ги остави.

Ида се усмихна. Беше доволна от искрения разговор с Вирджиния. Поне бяха установили известно примирие.

Тя погледна към Франц.

— Видя ли баща ми? — попита го.

— Да. Посрещна ме топло. Разкрих му чувствата ни един към друг и плановете ни за бъдещето. Отговори, че винаги е искал да си щастлива. Излезе права, Ида. Не е нужно да се боим от неодобрението му.

— Видя ли! — вирна брадичка тя. — Права бях, разбира се. Винаги съм права. Запомни го, мосю Майер.

Целуна го по устните, развърза белия му копринен шал и побягна с кикот. Той се спусна след нея по дългата алея, засенчена от евкалипти. Не вдигнаха поглед към терасата, където стоеше Вирджиния и се взираше в тях с тъжна, мечтателна усмивка.

* * *

Марк бе въодушевен от избора на Ида. „По-добър не би могла да направи“, заяви той на Матис, докато двамата седяха на балкона му в „Симие“.

— Той е спокоен мъж, сериозен. А моята Ида, знаеш, е като комета. Франц Майер ще я задържа на земята. Доктор е по история на изкуството, знае много. Роден е, разбира се, в света на изкуството. Произхожда от семейството на колекционери.

— Значи е богат — отбеляза Анри Матис.

— Много богат — кимна Марк.

Семейното богатство на Франц му вдъхваше задоволство и увереност. Бракът щеше да изстреля Ида в света на престижа и привилегиите, от които щеше да се възползва и той.

— Надявам се дъщеря ти да е щастлива с него — рече благо Матис.

Известният художник открай време изпитваше слабост към Ида. През годините я бе рисувал като очарователно момиченце, после като свенлива девойка, а наскоро и като чувствена жена, съзнаваща силата на красотата си. Тъгуваше, че навярно няма да доживее момента да я нарисува в зрелостта на майчинството. Той затвори очи и си я представи, притиснала дете до гръдта си.

* * *

По време на честите посещения на Франц в „Ле Колин“ двамата с Марк водеха пространни разговори.

— Сякаш предпочиташ компанията на баща ми пред моята — подкачи го Ида, но разбирателството им я радваше. За пръв път от смъртта на Белла семейството й отново бе сплотено.

Франц беседваше с лекота за Пикасо и Матис, обясняваше влиянието на фовизма върху импресионистите, предлагаше проницателни идеи как религията въздейства върху натюрела на художниците от всяко поколение. Марк обмисляше предложение да изрисува баптистерията на църква в Горна Савоя^[3]. Попита го дали според него е необходимо художникът да изповядва религията на поръчителите.

— Нима Жак Липшиц, последовател на юдаизма, не извая бронзова статуя на Дева Мария? — отвърна Франц. — Не е по-малко евреин, понеже е създал творба за църква, а и Църквата няма да пострада, задето е възложила работа на евреин. Всички славим един Бог.

Марк кимна. Отговорът на младия мъж го окуражи.

Ида и Франц изпратиха Марк и Вирджиния и им пожелаха лек път до Израел.

— Сега там е най-красиво! През юни всичко цъфти! Ще бъде чудесна екскурзия. — Ида увери възторжено Вирджиния.

Думите бяха искрени. Личното й щастие й позволяваше да проявява великодушие.

— С баща ми ще споделите много преживявания — добави тя.

— Надявам се — отвърна колебливо Вирджиния. — Искам отново да сме щастливи заедно.

— Ще бъдете, сигурна съм — обеща Ида. — Израел ще ви върне близостта.