Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (45)

Четиридесет и четвърта глава

„Израел грее в светлина и сърцето ми грее от радост, че съм тук“, написа Ида в първото си писмо до Франц. „Имам чувството, че съм се върнала у дома.“

Беше сигурна, че ще разбере пламенния й възторг, както разбираше влиянието на юдаизма в платната на баща й. Веднъж, докато седяха в любимото си кафене на брега на Лимат и отпиваха с наслада горещ шоколад, Ида му беше казала, че има еврейско сърце.

Не би се изненадал, че от момента на пристигането, от първата глътка въздух, ухаещ на портокалови цветове, от първата стъпка по сипкавата земя, бе усетила дълбока връзка със страната. Оптимизмът и вълнението на хората я зареждаха с жизненост. Всички се носеха на крилете на историята. Войната за независимост и оцеляване бе спечелена; започваше нова епоха на съзидателност и изграждане на държава. Духът им, надеждите за бъдещето, решимостта да не губят нито ден, бяха заразителни. Увлечена от въодушевлението и устрема им, Ида работеше дейно от ранна сутрин. В Израел имаше мисия. Трябваше да постигне много за съвсем кратко време.

Музеят в Тел Авив, с тесни и зле осветени зали, щеше да приюти изложбата на баща й. Със свито сърце тя обиколи помещенията, но се постара да прикрие разочарованието си.

— Музеят сигурно не отговаря на стандартите ви — отбеляза извинително уредникът.

— Не се безпокойте, ще се справим — увери го Ида.

Бързо и решително уреди да инсталират ново осветление и да освободят място за по-големите платна. Очароваше хамали и електричари, пренасяше сама картините и енергията й увличаше всички.

— Творбите на баща ми са си у дома по тези стени — сподели тя, когато подредиха изложбата.

В Йерусалим работеше с уредниците на Израелския музей.

— Очакваме с нетърпение да посрещнем баща ви в Йерусалим — каза й външният министър Моше Шарет. — Президентът Хаим Вайцман ще открие изложбата.

— И татко очаква с нетърпение да дойде — отговори тя, макар да знаеше колко малко вероятно е баща й да предприеме пътуването.

Замина на север, където в кибуца Айн-Харод в подножието на Галилея щяха да изложат няколко картини на Марк. Остана очарована от красотата на гористите долчинки и величествените планини край селището. Същият пейзаж бе заинтригувал баща й, когато преди години бяха посетили Палестина, и присъстваше неотменно в библейските му теми.

Хилел, секретарят на кибуца — висок, помургавял от слънцето млад мъж — я приветства сърдечно и гордо й показа овощните градини и нивите, редиците спретнати дървени къщи и проветривата трапезария. Сърцето й се стопли при вида на децата в кибуца — здрави момиченца и момченца тичаха сред цветята в градината на детския дом. Едва проходили дребосъчета лудуваха на детската площадка, закръглени бебета пълзяха под балдахина на евкалиптовите дървета. Малко момиченце подръпна полата й. Ида вдигна детето и го прегърна; сладостният детски дъх я лъхна в лицето.

Мъжете от кибуца се връщаха от работата на полето, кимаха и произнасяха шепнешком името й. „Ида Шагал. Дъщерята на известния художник. Каква красавица!“

Тя им се усмихваше с поруменели бузи и блеснали от радост очи.

— Всички сме развълнувани от посещението ви. За нас е голяма чест да покажем картините на баща ви — каза й Хилел.

— С татко мислим, че вие сте ни оказали чест — отвърна тя. — Самото съществуване на Израел ни вдъхва спокойствие.

Тя погледна към еврейското знаме, веещо се върху дървен прът пред библиотеката. Обзе я мимолетна тъга какво би могло да бъде, ако ги нямаше трагичните обрати на историята. Ако имаше еврейска държава преди войната, семейството й щеше да има убежище. Ако Израел бе съществувал тогава, хиляди щяха да останат живи. Малката Шаина, чиито коси бяха жълти като лимоните по дърветата в Айн-Харод, нямаше да бъде погребана в ледените води на Атлантика. Белла Шагал нямаше да умре сред чужденци.

— Успокоение ли? — повтори объркан Хилел.

— Да. Присъствието ви тук, на тази земя, ми вдъхва увереност. Знам, че децата ми няма да бъдат хора без държава.

— Колко деца имате? — попита той.

— Николко. Все още не съм благословена с деца — отговори Ида.

Думите й я стъписаха. „Все още“ повдигаше въпрос — кога. Досега не си го бе задавала никога, а и не знаеше отговора.

Кога? Странният неизречен въпрос витаеше в ума й, когато се върна в хотела в Тел Авив и отвори писмото на Франц Майер, връчено й от портиера.

С изящния си почерк той й пишеше, че му липсва, липсва му смехът й, мелодичният й глас. В Берн било много студено. Завиждал й за слънцето и топлината в Израел. Копнеел за светлината и топлината, които винаги излъчвала. „Твърде дръзки ли са думите ми“, питаше той. „Ще дойдеш ли в Берн на връщане от Израел, или аз да дойда на Ривиерата?“

Тя разбра, че въпросът всъщност не е въпрос.

Препрочете писмото му, после се взря в снимката върху нощната й масичка. Колко сериозно бе изящното му лице, колко нежно искряха очите зад големите очила без рамка. Колко спокойна се чувстваше до него. Колко обичана се чувстваше, когато четеше писмата му и си припомняше мекия му глас. Франц. Изрече името му тихо и взе писалката.

„Франц, скъпи Франц. Ела на Ривиерата“, написа му. „Ела в «Ле Колин», дома на баща ми. Ще се срещнем там.“

Готова бе да покани този сериозен и грижовен мъж в дома на баща си и в живота си. Прочете още веднъж писмото му. Беше си задала въпрос и като по чудо отговорът бе дошъл.

Тя отвори прозореца и погледна към морето, посребрено от новородената луна. През нощта спа дълбоко, изпълнена с непознато задоволство и нова увереност.