Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (44)

Четиридесет и трета глава

Цюрих бе сив и студен. Хотелската стая изглеждаше аскетична и чиста до блясък. От леглото се виждаше полумесецът на Цюрихското езеро. Бели завеси, захабени от честото пране, закриваха тесните, заскрежени прозорци. Ида прие с благодарност монохромното спокойствие и тишината, прекъсвана само от камбаните на „Гросмюнстер“^[1]. Прегледа купчината писма, връчени й от портиера. В шест я очакваха на коктейл в нейна чест, организиран от меценати на Художествения музей. След него я канеха на вечеря в голямата бална зала на хотел „Роял“. Редакторът на рубриката за изкуство в „Ла Газет“ настояваше за интервю. Коментатор от Швейцарското радио питаше дали ще се съгласи да гостува в студиото му.

„Вашето присъствие е чест за Швейцария“, пишеше сервилно коментаторът. Ида се усмихна горчиво при спомена за писмата без отговор, които бе адресирала до швейцарските бежански агенции в отчаян опит да намери убежище по време на войната. Тогава присъствието на Шагал бе категорично нежелано. „Както и да е — каза си строго тя — това е минало.“ Не биваше да забравя думите на Геа, не биваше да позволява оскърблението да я осакатява.

Църковната камбана заби отново. Ида преброи:

— Едно, две, три. Добре. Имам време да подремна — рече гласно.

Следобедната дрямка бе добре дошъл лукс.

Разопакова бързо куфара и се строполи върху леглото, предавайки се на трупаната седмици наред умора. Затвори очи, вдиша дълбоко и потъна в блажено дълбок сън. Настойчивият звън на телефона я разбуди рязко.

— Мадмоазел Шагал? Мадмоазел Ида Шагал?

Мъжкият глас бе дълбок и мелодичен.

— Да, аз съм — промърмори сънливо тя.

Небето бе тъмно, църковните камбани отмериха вечерен час — седем. Сърцето й се сви. Беше пропуснала приема, устроен от меценатите на музея.

— Обажда се Франц Майер — представи се мъжът. — Не дойдохте на коктейла и се разтревожихме. Помолиха ме да се уверя, че сте добре.

— Простете, господин Майер.

Тя се замисли как да се оправдае пред този мъж, в чийто глас се долавяше искрена тревога. Реши да заложи на истината. Намираше се в Швейцария — страната на мира, почтеността и неутралитета.

— Признавам, че заспах. Надявам се да ме извините.

— Разбира се, разбира се. Постъпихме глупаво, че не ви оставихме време да отпочинете от пътуването. Успяхте ли да се отморите, за да вечеряте с нас?

— Да. Благодаря за разбирането.

— Във фоайето на хотела съм. Ще ви чакам. Нали помните, че вечерята е официална?

— Разбира се. Няма да се бавя.

Всъщност беше забравила. Колко мил и внимателен бе Франц Майер! Защо ли името му й звучеше толкова познато?

— Не бързайте. Хотел „Роял“ е съвсем близо.

— Благодаря — повтори тя.

Избра ръждивокафява рокля от тафта с широки поли и дълбоко деколте, изкусно извезано с камъни. Навярно прекалено дръзка за консервативните благодетели на Художествения музей, но все едно. Дъщерята на Марк Шагал можеше да си позволи известна екстравагантност. Сложи си кехлибарена огърлица, прибра косата си в свободен кок, наметна пелерина с качулка, обточена с кожа, и се усмихна на отражението си в огледалото. Дългата дрямка се бе оказала чудодеен лек. Гладката кожа на лицето й вече не изглеждаше изопната от напрежение, очите й със златисти петънца искряха. Ида взе вечерната си чанта, затвори вратата след себе си и слезе в дискретно осветеното фоайе.

Той стоеше до рецепцията — строен тъмнокос мъж в изрядно ушит вечерен костюм — и грижливо си бършеше очилата. Ида го наблюдаваше, удивена колко е вглъбен. Веднага разбра, че подхожда внимателно дори към най-дребни задачи. Грижовен мъж. Тя пристъпи към него.

— Мосю Майер? — усмихна се с отработената си лъчезарна усмивка.

Той се втренчи изненадан в нея и лицето му поруменя.

— Аз съм Ида Шагал. Не ме ли очаквахте? — попита тя, развеселена от стъписването му.

— Да, да, разбира се, чаках ви. Просто не очаквах да сте толкова красива.

Думите се изляха самоволно от устата му. Смутиха го, защото подобни откровения му бяха неприсъщи и учудиха Ида със спонтанността си.

— А аз не очаквах да сте толкова млад — отвърна тя.

Франц Майер, спомни си със закъснение, бе изтъкнат специалист по история на изкуството и директор на Художествения музей в Берн — най-известната галерия в Швейцария. Беше му писала относно пренасянето на изложбата от Цюрих в Берн и отговорите му бяха сърдечни, а педантичността му не отстъпваше на нейната. Внимателен мъж наистина.

Ида го улови под ръка и двамата излязоха в мразовития зимен мрак.

Вечерята протече приятно. Ида изигра добре ролята си. Тревогите за баща й останаха на заден план. Тя бе в стихията си — дъщерята на Марк Шагал както винаги очароваше поклонниците си, омайваше критици и колекционери. От другия край на масата, седнал под блестящия полилей, Франц Майер я наблюдаваше с усмивка. Тя улови погледа му и кимна. Той вдигна чашата си с вино и тя вдигна своята — мълчалива приятелска наздравица.

Тръгнаха си заедно и закрачиха по притихналите улици.

— Достатъчно топло ли ви е? — попита той.

— Разбира се — отговори тя и вдигна качулката на пелерината.

— Чудесно е да се разхождаш и да разговаряш в тишината на нощта — рече той.

— Това е лукс — съгласи се тя. — Рядко ми остава време да си го позволя.

— Не го смятам за лукс — възрази той. — Когато се разхождам, знанието, събрано в музеи и библиотеки, кристализира. Понякога вкъщи дори не си свалям палтото. Сядам направо до писалището и започвам да пиша, защото се страхувам да не изгубя идеите, долетели при мен с крилете на вятъра. Звучи ли ви странно?

— Не — поклати глава тя. — Татко често повтаря, че сюжетите на картините му хрумват, докато се разхожда из гората или съзерцава морето. Явно по същия начин думите идват при вас.

Беше чела негови статии в научни списания за изкуство; познанията и дълбоките му прозрения я бяха впечатлили.

— Вие също ли сте художничка, Ида? — попита той.

Произнесе името й колебливо, сякаш прекалено рано прекосява границата на близостта.

— Имам някаква дарба, Франц. — Неговото име се плъзна лесно от устните й. — Рисувам и скицирам, когато намеря време, но като представител на баща ми трудно успявам да се съсредоточа върху своята работа.

— Баща ви е щастлив да има толкова всеотдайна дъщеря.

— А аз съм щастлива да имам такъв баща.

— Да. Изглежда двамата сте благословени.

Думите му я изненадаха. Франц Майер, изучавал в дълбочина творческите натури, разбираше предаността й. За разлика от Геа и Мишел, той не оспорваше стремежа й да поставя нуждите на Марк над своите. Но пък не беше нито неин любовник, нито съпруг. Почти не се познаваха. Мнението му не произтичаше от личен опит, нито беше важно за нея. След по-малко от седмица щеше да се върне в Берн и да изчезне от живота й.

Пред хотела обаче той импулсивно смъкна качулката й.

— Косата ти е прелестна! — прошепна.

Тя свали безмълвно фибите от кока и къдриците й се спуснаха по раменете.

Той вдигна един кичур и го опря в бузата си.

— До утре — рече тихо. — Ще ми позволиш ли да ти покажа красивия ни Цюрих?

— До утре — съгласи се тя, доволна от поканата.

На другия ден се разходиха бавно по брега на Лимат и обядваха в старинно кафене на кея под внушителните кули на „Гросмюнстер“. Франц поръча фондю — непознато ястие за нея — и я научи как да потапя тънките препечени хапки в разтопения грюер^[2]. Видеше ли, че се затруднява, я хранеше с дългата си вилица — очарователен, грижовен жест. „Рядко преживяване“, осъзна Ида.

— Фондюто е спомен от детството ми — обясни той и заразказва с лекота и чувство за хумор за семейството си. — Мама ни смята за швейцарски аристократи. Гордее се безпричинно с богатството и именията ни. Глупаво е, защото са наследени и ги имаме по чистата случайност на потеклото. Лично мен такива богатства ме смущават.

— С татко никога не сме намирали парите за нещо смущаващо — отвърна откровено Ида. — Може би защото години наред живяхме в страх, бягахме от омразата и се налагаше да откупуваме пътя към свободата. Признавам, че съм много внимателна с парите. Според мен те осигуряват независимост. А за татко са защитно средство срещу заплахите на опасния свят.

— Да. Забелязах ужаса в картините му — отбеляза тихо Франц. — Ожесточените цветове, летящите хора, уплашените същества, борещи се да запазят равновесие сред разбунени пейзажи.

Тя го погледна изненадана. Малцина критици вникваха в това измерение, характерно за платната на Марк.

Макар да планираше да отпътува след откриването на ретроспективната изложба, Франц остана в Цюрих. Всеки ден я придружаваше в музея и я откарваше до летището за ежеседмичните полети до Ница. Ида му обясни, че е обещала на Марк да го посещава в клиниката възможно най-често и не иска да го разочарова.

— Ти си забележителна, грижовна дъщеря — той улови ръката й. — Но си и забележителна, грижовна жена — добави.

Думите му я трогнаха. Франц я ценеше каквато е. Тя го погледна с очи, изпълнени с благодарност.

Елза се обади от Ню Йорк да се осведоми как се възстановява Марк. Притесни се, когато Ида сподели колко често пътува до Ница.

— Изтощително е. Ще се разболееш — предупреди я.

— Татко има нужда от мен — настоя Ида.

— Или ти изпитваш необходимост да си му нужна? — попита Елза.

Ида не отговори. Разбираше, че и с този въпрос приятелката й отправя предупреждение.

Марк наистина имаше нужда от нея. Вирджиния се грижеше за него, но той разчиташе на окуражителното присъствие на дъщеря си. Ида убеди готвачката да приготвя любимите му вкусни ястия и десерти. Уреди да го преместят в стая с изглед към морето. Той рисуваше отново и изгаряше от нетърпение да изследва нови измерения, обзет от необяснимо чувство за неотложност. Пресягаше се нависоко и се страхуваше, че му остава твърде малко време да осъществи стремежите си.

— Искам да рисувам стенописи. И витражи. Никога не съм пробвал керамика. Щом Испанеца може да работи с глина, ще мога и аз — повтаряше Марк. — Но трябва да надбягам Ангела на смъртта — добавяше с горчива усмивка.

— Вече го победи, татко — уверяваше го Ида, изплашена от настойчивостта му.

— Никой не го побеждава — възразяваше Марк.

Оплака се, че Вирджиния харчи много за домакинството.

— Говори с нея — настоя.

Ида помоли колебливо Вирджиния да опита да е по-спестовна.

— Знаеш как борави татко с парите — допълни извинително.

— Знам отлично — отвърна студено Вирджиния. — Уверявам те, че се старая. Все пак трябва да се плаща на хлебаря, на търговеца на вино, на месаря. Когато посрещаме гости, трябва да се поднася подбрана храна. Това не е безплатно.

— Разбира се — съгласи се Ида. — Очаквате ли гости?

— Вероятно. Получихме писмо от Шарл Лейренс, белгийския фотограф. Гостува ни в Хай Фолз. Тогава засне прекрасните портрети на Марк и Давид.

— Наистина е отличен фотограф — кимна Ида. — Когато ни посети в Ню Йорк, направи красиви снимки на мама. Чудя се къде ли са се дянали.

— Не знам. Не съм ги виждала — отговори прекалено бързо Вирджиния. — Всъщност Лейренс иска да снима филм как работи Марк. Какво мислиш?

— Ако татко е съгласен, защо не?

— Не ти поисках разрешение. — В гласа на Вирджиния прозвуча остра нотка раздразнение.

Майка им не одобряваше присъствието на Ида, но Джийн и Давид винаги я очакваха с нетърпение.

— Кога ще дойдеш пак? Ела скоро! — подвикваха й на раздяла.

Изморителното пътуване между Ница и Цюрих продължи два месеца. Всеки петък Франц я откарваше до летището и я посрещаше в неделя. Прегръщаше я за сбогом и за добре дошла. Близостта им се задълбочаваше бавно. Още не бяха любовници. Най-сетне Ида внимаваше. „Елза — казваше си тя — ще остане доволна.“

Ретроспективната изложба се премести в Берн. Франц и Ида работеха заедно, предусещаха решенията си, обменяха идеи. За пореден път изложбата пожъна значителен успех. Във всички вестници излизаха положителни отзиви. Двамата ги четяха заедно със споделено задоволство.

— Заслужаваме ваканция — рече той, докато Ида изрязваше грижливо поредната статия за изложбата. — Защо не дойдеш с мен в имението на родителите ми?

— Не мога. Трябва да отида при татко в Ница. После заминавам за Израел да подготвя изложбите там.

Очите му потъмняха от разочарование, но той не настоя.

— Разбирам — рече тихо. — Възхитен съм от твоята всеотдайност към баща ти и творчеството му. Пиши ми, моля те. Ще очаквам с нетърпение писмата ти. Още не си тръгнала, а ми липсваш.

На летището в Берн Франц докосна нежно лицето й. Даде й снимка в рамка — двамата заедно стояха в обръч светлина пред художествения музей.

— Красотата ти ме заслепи при първата ни среща — прошепна. — След като те опознах, ми изглеждаш още по-красива.

— Скъпият ми Франц, добрият ми скъп Франц…

Думите й, изречени едва доловимо, се стопиха в настойчивото боботене на мотора на малкия самолет.

Той обви лицето й с длани и за пръв път устните му докоснаха леко и нежно нейните. Сърцето й се преобърна. Прегърнала снимката, Ида се качи бавно в самолета.