Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (42)

Четиридесет и първа глава

Ида се върна в Париж, вдъхновена от нова увереност, нова решимост. Отражението в огледалото й показваше, че дори изражението й се е променило. Някогашните меки момичешки черти бяха по-ясно изваяни. Под съвършените арки на медночервените вежди блестяха сериозни очи. Излъчваше спокойната зрялост на уверена преуспяла жена, която държи в ръце живота и бъдещето си.

Тя прегледа безупречните си счетоводни книжа и изчисли колко може да похарчи за къща. Покупката нямаше да е нехайна. Ида не беше нехайна жена. Ден след ден обикаляше града, прекосяваше Сена, сновеше по левия и по десния бряг. Проучваше широки булеварди и тесни улички, оглеждаше имения с кули и градини с елегантни градски къщи. Отхвърляше прекалено шумните и прекалено изолираните квартали. Знаеше точно какво иска.

Представяше си достолепен дом сред цветни лехи и кипариси, достатъчно просторен да приютява баща й, когато посещава Париж. Мечтаеше за стаи с високи тавани и широки прозорци, къпещи ги в светлина. Имаше такива къщи в следвоенен Париж. Петдесетте обещаваха да са десетилетие на изобилието.

Ида се виждаше като домакиня в изискан салон със златист дъсчен под и вази, пълни със свежи цветя от градината й.

Рисуваше жадувания дом. Сподели с Геа, че иска да живее в сърцето на Париж.

— Защо? — попита той.

— Защото е най-красивата част на нашия красив град.

— Да, красивата ми Ида трябва да живее в най-красивата част на най-красивия град — засмя се той.

Според него мечтите й бяха детински. И очарователни. За да й достави удоволствие — понеже обичаше да й доставя удоволствие — Геа я придружаваше и двамата разглеждаха къщи за продан.

През един зимен следобед изкачиха мраморните стълби на красива къща от седемнайсети век. Ида спря пред входа и погледна назад. По Пон Ньоф се разхождаха влюбени и спираха да съзерцават озарената от слънцето Сена. Две момченца седяха върху ръждивия парапет и хвърляха камъчета в искрящата вода. Ида си представи как прекосява моста по здрач и речният бриз охлажда лицето й. Името на улицата, където се намираше къщата — „Ке дьо л’Орлож“, „Кеят на часовника“ — я заинтригува. Звучеше пророчески, символно. Наближаваше краят на годината; часовете и минутите завършваха своя цикъл. Скиталческото й време приключваше. Щеше да пренавие часовника и да сложи ново начало.

Още преди да влезе в къщата, тя разбра инстинктивно, че тук ще е нейното убежище. Стаите ще са просторни, прозорците — широки, стените — непроницаеми. Въодушевена, последва брокера. Слушаше внимателно, докато той изреждаше достойнствата на внушителното имение, ала увещания не бяха необходими. Тя застана пред красивата камина и реши да окачи „Сватбения стол“ над нея. Представи си как обзавежда стаята, как копринените завеси се диплят пред широките прозорци. Меки цветове. Синкаволилаво и сребристосиво. Щеше да изнесе от склада тежките мебели, избирани от Белла и като по чудо оцелели през войната. Щеше да сложи канапето под сводестия прозорец, бюфета — до стената в дъното. Щеше да купи тази къща, тя щеше да й стане дом.

Все пак Ида — както винаги веща в деловите преговори — не пропусна да оспори цената и получи отстъпки. Къщата се нуждаеше от ремонт. Електрическата система — от осъвременяване. Приеха условията й и намалиха цената с хиляди франкове. Най-сетне подписаха договора. Стиснала безценния документ, Ида поведе Геа към задната част на двора, граничеща с тихия Плас Дофен.

— Татко ще хареса гледката и мястото! — възкликна тя.

— Не е необходимо да ги харесва. Домът е твой, не негов — напомни й Геа.

— Ще бъде и негов, когато е в Париж. Ще има апартамент тук. Може би на втория етаж — отговори Ида и погледна към тъмните прозорци, сякаш виждаше Марк зад тях — съзерцаващ тихата уличка, застанал пред триножника с четка в ръка.

Геа замълча. Знаеше, че където живее Ида, Марк ще живее също, както сега тя имаше стая в Оржьовал и несъмнено щеше да има и в къщата му на Ривиерата. В техните домове винаги щеше да има място за другия. Твърде свързани емоционално, двамата не биха понесли постоянна раздяла.

— Къщата ти харесва, нали, Геа? — попита тя.

— Красива е, но е прекалено елегантна за мен — обясни той.

Ида го погледна, взря се в тясното му лице и непокорния кичур светла коса над високото му чело. Тъжна усмивка играеше по устните му. Тя разбра, че двамата никога няма да живеят заедно на „Ке дьо л’Орлож“. Бяха стигнало до кръстопът в живота си. Ида се повдигна на пръсти и го целуна. Той я прегърна и свали синия копринен шал, забулил блестящата й коса. Къдриците й се спуснаха на меки дипли върху раменете й. Геа си спомни как преди месеци й бе подарил шала във Венеция. Уви го около врата й и я докосна по бузата. За пръв път забеляза колко са се изострили чертите й — високите скули, обагрени в златисторозово от зимното слънце, изпъкваха по-ясно, пълните й устни оформяха купидонов лък. Той я улови за ръка и я поведе към Пон Ньоф. Двамата спряха на моста и се вгледаха в отраженията си в чистата речна вода.

* * *

Още преди да обзаведе своята спалня в къщата на „Ке дьо л’Орлож“, Ида подготви апартамента на Марк. Той обаче й гостуваше рядко. Оплакваше се, че през зимата Париж е мрачен и сив, а през пролетта — препълнен с туристи. Копнееше за Лазурния бряг, за топлите слънчеви дни и приказното синьо море и небе — утеха за очите и вдъхновение за четката му. Искаше да има свой дом на юг. Твърде дълго се беше скитал.

— Изморих се да бъда номад. Скитникът евреин — рече той на Вирджиния.

Тя кимна. Не се изненада, че Ида и Марк са обзети от еднакъв копнеж. Ида си беше купила дом. Марк щеше да направи същото.

* * *

Марк и Вирджиния напуснаха Оржьовал без съжаление и наеха обзаведена къща във Ванс. Малкият Давид бе най-щастлив на брега. Ида идваше и гледаше как засмяното момченце нагазва развълнувано в морето, после се втурва обратно при баща си и го дърпа към водата.

Марк полудува няколко минути със сина си, но бързо се върна изморен на пясъка. Морските капки блестяха като перли по белите му къдрици, сияйните му очи бяха в цвета на прииждащите вълни.

— Стар съм за баща на толкова енергично дете — оплака се той на Ида.

— Аз като него ли бях? — попита тя.

— Не помня — отвърна рязко Марк. — Що за глупав въпрос, Идочка. Ти беше тихо момиченце. Нормално е момчетата да са силни и палави.

Той не откъсваше очи от Давид, който хвърляше шарена плажна топка във водата и с кикот се спускаше след подскачащото по вълните кълбо.

Ида извърна поглед. Не, тя не беше енергично дете. Не гонеше по вълните топки в цветовете на дъгата. Беше търпелива и тиха, покорно позираше на баща си, застинала неподвижно, докато четката му сновеше по платното. Тръсна глава. Глупаво е да се връща мислено назад. Сега е пораснала жена и обича малкия си брат. Двамата бяха от различни поколения. Родени от различни майки, но деца на баща си, податливи на настроенията и очакванията му.

Давид се гмурна под пенестите вълнички, за да догони топката, вдигна я победоносно над главата си и махна подканващо на Ида. Тя се засмя, скочи на крака и хукна към него.

— Хвърли ми топката! — извика и двамата разплискаха морето — момченце със златна коса и изящна жена с огнени къдрици, прехласнати от смях.

Марк и Вирджиния продължаваха да си търсят дом. Марк сравняваше всяко предложение с къщите на Пикасо и Матис. Нямаше да се примири с по-малко. Накрая Ида разреши проблема.

— Получих писмо от приятеля ми Клод Бурде — рече тя един следобед. — Продава „Ле Колин“^[1], наследство от майка му. Къщата била елегантна, с великолепна градина.

Думите бяха подбрани внимателно — елегантна, великолепна. Заинтригуваха Марк.

— Къде се намира? — попита той.

— На Бау де Блан, близо до пътя между Ванс и Сен Жане.

— Не харесвам Сен Жане — възрази Вирджиния. — Откъснато скалисто място, фонтанчето пръска немощна струйка, все едно рони сълзи.

Ида не отговори. Обърна се към Марк.

— Трябва да видим къщата. Сигурна съм, че ще я купим на добра цена.

— Добре — съгласи се той. — Нали нямаш нищо против, Вирджиния?

— Има ли значение? — попита тя с ведър тон, но не се усмихна. — Предложенията на Ида както винаги са закон.

На другия ден посетиха „Ле Колин“. Минаха по опасаната с кипариси алея и заобиколиха евкалиптова горичка. Елегантната вила бе построена през оптимистичната бел епок. Вирджиния обаче отбеляза злорадо колко е запусната. Железните парапети бяха поръждавели, жълтите стени — обезцветени от влагата, просмукваща се през цепнатините по тавана на терасата. Натрошени стъкла се валяха по пода на верандата. Стаите също ги разочароваха. Стените се нуждаеха от пребоядисване, прозорците бяха за сменяне. По набъбналия паркет тъмнееха петна от вода.

— Къща на призраци! — провикна се Давид, по-скоро развълнуван, отколкото уплашен.

Състоянието на къщата не смути Ида. Обясни им, че така по-лесно ще смъкне сериозно цената. Парите не ги притесняваха, но тя винаги търсеше изгодата и обичаше да организира ремонти. Хрумна й, че в друго време навярно щеше да учи архитектура.

— Къщата има история — настоя тя.

Преди войната майката на Клод, Катрин Поци, бе живяла тук с любовника си Пол Валери. Клод, активен участник в Съпротивата, се укривал в една от пристройките.

— Ето го моето място — заяви Ида, докато разглеждаха малката самостоятелна сграда.

Вирджиния я изгледа остро.

— Смяташ да живееш с нас, ако баща ти купи „Ле Колин“ ли? — попита тя.

Ида се засмя.

— Не, разбира се. Моят дом е в Париж. Но както баща ми има апартамент там, аз ще имам кътче тук. Ще ви посещавам през почивните и през празничните дни. Не си ли съгласна, Вирджиния?

— Съгласна е — отговори Марк вместо нея.

Младата жена се обърна и излезе в градината.

Марк обиколи къщата и повече от час се застоя в просторната стая, според Ида най-подходяща за ателие. Огромният прозорец гледаше към поклащащите се корони на горичка от финикови палми. Ухание на портокалови цветове изпълваше въздуха. През клоните на дърветата се виждаше Средиземно море и древната крепостна стена на Ванс.

— Мога да рисувам прекрасни пейзажи, без да помръдна от прозореца — промърмори той.

Ида се усмихна победоносно.

Излязоха навън и се разходиха в задната градина, където две скали — черна и бяла, се възправяха като бдителни стражи.

— Мисля, че вилата не отстъпва на Матисовата в „Симие“^[2] и ми се вижда по-голяма от дома на испанеца във Валори — той се усмихна със задоволство при мисълта, че ще живее по-нашироко от колегите си.

— Има ли значение? — попита раздразнена Вирджиния.

— Важно е, разбира се, Марк Шагал да има красива къща като Матис и Пикасо — отговори той. — Решено е. Шагал ще купи „Ле Колин“.

— Харесва ли ти къщата на призраци, мамо? — попита Давид.

— Няма значение какво ми харесва — отвърна тя. — Длъжни сме да живеем тук.

* * *

Ида се върна в Париж и уреди покупката. След добронамерени преговори Клод Бурде прие предложената сума. За няколко месеца порутената къща бе красиво обновена. Фасадата искреше в бяло, яркозелени кепенци обрамчваха прозорците. Ида разпредели складираните маси, дивани, писалища и скринове на Белла в своята къща на „Ке дьо л’Орлож“ и в „Ле Колин“ на Марк.

— Мама ще живее при нас — рече тя на Марк, докато подреждаше ценните сувенири на Белла върху масичката в ъгъла, отмествайки снимката на Давид, сложена там от Вирджиния.

Вирджиния се усмихна мрачно. Изчака Ида да си тръгне и върна снимката на мястото й.

Понякога Ида подкарваше колата към „Симие“, за да гостува на Матис. Той обичаше да я рисува като малка; рисуваше я и сега през ленивите следобеди във вилата му.

— Искам да уловя жената у теб. Знаех, че ще станеш красавица, но ти надмина очакванията ми — призна художникът.

— А знаеше ли, че всички ще произнасят името на Анри Матис с благоговение? — подкачи го тя.

Лидия Делекторская — секретарка и муза на Матис — ги слушаше усмихната.

Ида посети и Пикасо във Валори. Той й показа най-новата си картина и прие възторжените й похвали. Предишното напрежение помежду им се изпари.

— Татко те смята за най-изтъкнатия съвременен художник — поласка го тя.

— А аз съм сред поклонниците на неговото изкуство — отвърна испанецът.

Франсоаз Жило се усмихна иронично, развеселена от любезната размяна на лъжи.

Любовницата на Пикасо се срещна с Лидия Делекторская в Ница. Седнаха в едно кафене и Лидия попита:

— Посети ли ви дъщерята на Шагал?

— Разбира се. Доста съблазнително посещение. Спешно й трябва любовник — отговори Франсоаз.

— Не — възрази с добродушна усмивка Лидия. — Спешно й трябва съпруг.

Двете жени, които нямаха желание да се омъжват за възрастните си любовници, се засмяха и ръка за ръка поеха по озарената от слънцето улица „Д’Англетер“.