Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (41)

Четиридесета глава

Болката, свирепа и неумолима, нахлу в съня й. В просъница Ида впи ръцете си в корема, сякаш да задуши животно, разяждащо тялото й с хищнически нокти. Щеше да го победи, да се измъкне от лапите му, както преди години бе надбягвала демоните, завладяващи я нощем. Нападателят обаче набираше сила, държеше я в хватката си. Тя се мяташе в леглото, вкопчена в плътта си. Болката стана непоносима. Агонизиращ писък прониза стихналия мрак.

— Ида, Ида, какво става? — извика Геа.

Тя отвори уста да отговори и се задави с яркочервена кръв. Лицето й белееше като платно, клепките й изпърхаха, очите й се затвориха безжизнено.

Геа се втурна към телефона. Извика линейка.

От кабинета в болницата излезе изморен, сивоок и сивокос лекар и го погледна сериозно.

— Съпругата ви е тежко болна, мосю. Опасно болна. Има вътрешен кръвоизлив и вече е изгубила много кръв. Важна е всяка минута. Не я ли оперират веднага, ще умре. Необходимо ни е разрешението на съпруг или на сродник.

Геа се втренчи объркан в лекаря, мъчейки се да проумее думите му. Да умре… Неговата Ида, жизнената му красива Ида не може да умре. Съпруг, роднина… Те бяха двама влюбени.

— Тя не ми е съпруга — успя да изрече той.

— Има ли родители, братя и сестри? — попита лекарят. — Или съпруг? — добави с крива усмивка.

— Баща… Има баща. Но той живее в Оржьовал — обясни Геа.

— Необходимо ни е разрешение — повтори лекарят. — Сестра Урсула ще ви даде формуляра за подпис. Не губете време!

Геа кимна. Взе документа от сестрата и закрачи бързо в плахата светлина на изгрева, нашарила на ивици небето. В Оржьовал сигурно всички спяха, ала не биваше да чака. Откри телефон и набра номера.

Чу се продължителен звън, после гласът на Вирджиния.

— Трябва да говоря с Марк — каза Геа.

— Няма начин. Спи.

— Събуди го. Случаят е спешен. Ида е тежко болна.

Вирджиния ахна, поколеба се. Геа знаеше, че се страхува: не за Ида, а от гнева на Марк.

Чу тихите й думи, после гневния отговор на разбудения Марк и накрая — раздразнения му глас. Изслуша го обаче, без да го прекъсва. Геа му обясни каква е опасността и колко е важно да подпише формуляра.

— Добре. Донеси ми го. Ще подпиша — съгласи се Марк.

— Ще се забавя много по пътя до Оржьовал и обратно — възрази Геа. — Лекарят ме предупреди, че няма време за губене. Трябва ти да дойдеш.

— Невъзможно. Не мога. И не искам — отговори предизвикателно Марк и затръшна слушалката.

Геа се втренчи изумен в замлъкналия телефон. Нямаше смисъл да се обажда повторно.

Отчаян, той се върна вкъщи и набра номера на Мишел. Бившият съпруг на Ида познаваше отлично Марк. Геа му обясни бързо положението.

— Можеш ли да убедиш Марк да дойде в Париж? — попита той.

— Няма да ме послуша — отговори Мишел. — Марк Шагал е цар в своята вселена. Нищо не е в състояние да пречупи волята му.

— Какво да правя тогава? — отчая се Геа.

— Подпиши формуляра — посъветва го Мишел. — От негово име. Лекарите няма да оглеждат подписа под лупа, уверявам те. — Говореше с авторитетния цинизъм на опитен журналист. — Ще дойда в болницата — добави.

— Добре — съгласи се неохотно Геа.

Беше благодарен, че няма да е сам. Мишел бе щастливо женен за Марина, но Ида беше оставила неизличим отпечатък в сърцето му.

Геа взе формуляра и го прочете два пъти. Взря се в „Сватбения стол“ над леглото на любимата си и в подписа на Марк в ъгъла на платното. Упражни се върху къс хартия и после, вече със сигурна ръка, написа „Марк Шагал, баща“ в посоченото поле. Втурна се обратно към болницата и даде документа на лекаря. Той го изгледа с повдигнати вежди.

— Летяхте ли до Оржьовал? — попита сухо.

Не дочака отговор. Даде разпореждания на сестра Урсула да подготви операционната. Мишел дотича и връчи на Геа чаша с горещо кафе и кроасан. Сложи успокоително длан върху рамото му. Двамата седнаха един до друг на тясната пейка и зачакаха тревожно новини за жената, която значеше толкова много за тях.

След часове сестра Урсула ги информира, че операцията е протекла успешно. За щастие не се забавили. Ида имала тежък кръвоизлив от язва и всяко отлагане щяло да я убие.

— Имахте късмет, мадмоазел — рече й сивоокият лекар дни след операцията. — Язвите обаче често са резултат от стрес. Живейте по-спокойно, избягвайте напрежението.

— О, моят живот е спокоен и не съм никак напрегната, драги професоре — увери го ведро тя и му подари скица на лицето му в профил, нарисувана на момента.

„Себе си ли лъже, или лекаря“, помисли си Геа. Забравила ли е изтощителното пътуване до Лондон, до Швейцария и Берлин, където подготвяха изложби на Марк? Ами безкрайните преговори с галерии и колекционери, постоянното притичване до Оржьовал, за да угажда на бащините прищевки? Ида служеше за буфер на Марк, попиваше като гъба недоволствата, възпрепятстващи работата му. Глупаво бе да отрича. В трескавия й живот имаше и стрес, и напрежение. Той я изгледа остро, ала не продума.

Лекарят се усмихна, омагьосан от Ида. Тя отново бе неизтощима, жизнена и усмихната, окрилена от победата над болката и смъртта.

Начерви устни, подчерта с руж скулите си и прибра косите си във френска плитка, когато Марк най-сетне реши да я посети.

— Ах, моя Ида! Радвам се, че вече си здрава. Ела да се възстановиш в дома ми. Ще се грижа за теб. Готов съм на всичко за моята Ида! — възкликна той.

Не погледна към Геа, който извърна лице, вкаменено от гняв. Марк, отказал да наруши удобството си дори за да спаси живота на дъщеря си, не бе произнесъл нито една дума на благодарност. Усилията на Геа се подразбираха.

* * *

В Оржьовал цареше покой. Децата вече не безпокояха Марк. За Давид се грижеха в селото, Джийн живееше при родителите на Вирджиния в Англия.

— Искам да опознае баба си и дядо си — обясни тя, но Ида знаеше, че Джийн е отпратена, за да се угоди на Марк.

Помнеше колко често Белла я предупреждаваше да не безпокои баща си, докато рисува. Тя също се страхуваше от мрачните му настроения, от раздразнението му, но нищо не би я убедило да отпрати Ида. Вирджиния обаче се бе поддала на тиранията на Марк и бе жертвала Джийн пред олтара на недоволството му. Щом беше способна да предаде дъщеря си, несъмнено би извършила и други предателства. Ида си отбеляза това наблюдение.

Марк не беше грижовен болногледач. Всяка сутрин питаше Ида дали има нужда от нещо и бързо изчезваше в ателието, без да дочака отговор. Смяташе новата си картина за творчески пробив.

— Нарекох я „Червеното слънце“. Еме Мает ме посети миналата седмица. Счита я за шедьовър — обясни той на Ида.

Тя влезе в ателието му. Веднага разбра, че „Червеното слънце“ е удивителна творба. Ярките цветове трептяха върху платното. С дръзки щрихи Марк бе изобразил грациозна жена в синьо, политнала към младеж в жълто, носещ се през кръглия лик на ослепителното слънце. И най-дребната подробност бе нарисувана грижливо — разцъфналите цветя, петлите и маймуните в ъглите, окъпани в потоци светлина.

— Чудесна е, татко! Повече от чудесна! — възкликна Ида.

— Да — съгласи се той и напласти кадмиевожълто върху робата на летящия младеж. — Така мисли и Мает. Споменах ли впрочем, че му разреших да ме представлява?

Тя се втренчи смаяна в него. Занемя за момент, борейки се с обидата и тъгата.

— Но нали те представлявам аз — рече най-сетне със задавен глас. — Посветила съм се на теб и работата ти. Нима не го разбираш, татко?

Той не се обърна към нея. Продължи да се взира съсредоточено в платното. Намести го върху триножника, добави лек карминов оттенък върху изпепеляващото слънце.

— Татко!

Отчаяният й умолителен глас го сепна. Той въздъхна и почисти четката.

— Не съм му дал изключителни права, скъпа моя — обясни. — Ще ни помага. Има връзки. Търсят го уредници на галерии и колекционери. Матис му е клиент. Ще работите заедно, ще се учиш от него. Доходите ти няма да пострадат, ако това те безпокои. Благодарение на мен вече си богата млада жена.

— Мислиш ли, че единствено това ме интересува? — попита горчиво тя. — Винаги съм смятала богатството си за част от твоето.

Обзета от слабост, Ида сграбчи за опора облегалката на стола. Той я улови за ръка и я поведе към един шезлонг в градината. Тя заспа дълбоко и в съня й оживя картината на Марк „Двоен портрет с винена чаша“. Ида бе изобразена като малко момиченце, реещо се отчаяно над него. С внезапна яснота тя осъзна, че ролята й в живота му е менлива като вятъра, на чиито криле се носеше и в картината, и в съня. Гневът и тъгата й се разсеяха. Прозрението я успокои. Обичаше баща си и той я обичаше, но вече разбираше ограниченията на тази обич.

* * *

Лятото приключи. Здравето на Ида се възстанови, Марк завърши „Червеното слънце“. Както винаги в края на голямо начинание, го обзе безпокойство, трескава необходимост да попива нови пейзажи или да се върне към позабравени места от миналото.

— Да заминем някъде четиримата — предложи той на Ида. — Вирджиния и аз, ти и Геа.

Ида се съгласи. Силите й се бяха върнали, тя също имаше нужда да смени обстановката. Обсъдиха къде да отпочинат.

— Горд — реши Марк. — Къщата все още е наша. Ще отидем и ще преценим дали да я дадем под наем, или да я продадем. Не е чак толкова далече от Париж, но ще се разтушим. Градината беше великолепна по това време на годината. Помниш ли, Ида?

— Съвсем ясно — отговори тя.

Знаеше, че баща й, надарен с избирателна памет, си спомня само идиличния, закътан живот с Белла и красивата градина. Бе забравил опасностите и напрежението, преследвали ги в някогашното католическо училище.

Тя също имаше броеница от спомени. Никога нямаше да забрави как Мишел, завърнал се от фронта, стоеше пред прага сред езеро от сребърна лунна светлина. По-късно той беше взел името на селцето, преобразявайки се в Мишел Горди. Ида въздъхна. Време бе да се изправят срещу пейзажите от миналото.

Къщата пустееше отдавна, но Ида бе наела човек да я поддържа, а и мебелите не бяха изнесени. Четиримата щяха да се настанят удобно.

— Чудесна идея, татко — усмихна се тя. — Ще отидем в Горд, разбира се.

— Сигурна съм, че ще ни се отрази добре — вметна Вирджиния.

— Наистина ли? — попита Ида.

По-късно тя обясни хапливо на Геа:

— Ако баща ми предложи да отидем в ада, Вирджиния ще се съгласи, че ще ни се отрази добре.

— Бъди великодушна, Ида — отвърна той. — Не й е лесно.

— На никого не му е лесно — отсече Ида.

Вирджиния излезе права. Горд им се отрази добре.

Къщата бе запазила обаянието си. Каменните стени бяха избелели в пещта на слънцето; светлината струеше на танцуващи ромбове през широките прозорци, толкова любими на Белла.

За пореден път две двойки сядаха до полираната трапезна маса. Ида блуждаеше от стая в стая, сякаш обикаляше сцена, където героите са се сменили, но декорите остават същите. Спираше пред прозорците и се взираше в пищния двор и в каменната градина, която двете с Белла бяха изградили. Да, преди години наричаше „дом“ къщата в Горд. Толкова много места бе наричала така. Твърде много.

С Геа спяха в леглото, където някога Мишел през сълзи й разказваше жестокостите на своята война. Декоративната кука над таблата, придържала „Сватбения стол“, висеше празна — тъжна, ръждива останка от неспокойните, изпълнени със страх нощи. Ида лежеше будна в уханния мрак, реейки се в просъница из селенията на спомените и копнежите. Пред очите й се нижеха местата, където бе живяла през дългите скиталчески години — Ню Йорк и Париж, долината на Лоара, брегът на Лонг Айлънд. Колко често се бе събуждала, мъчейки се да си спомни къде е и как е дошла тук.

— Достатъчно — прошепна тя.

Повече не искаше да вижда сандъци и куфари, да опакова и разопакова, да пренася отломки от миналото във временното настояще. Искаше да зачеркне цялото непостоянство на епизодичния си живот. Навлизаше в четвъртото му десетилетие, вече бе зряла жена. Нуждаеше се от центробежна сила, от стабилност, от свой дом.

— Защо не? — отрони тя и потъна в дълбок сън.

На другия ден отиде в селцето и прекоси тесните улички, отбягвайки втренчените погледи на домакините, надзъртащи през тесните прозорци на къщите от бледорозов камък. Кимаше на бакалите, които се взираха в нея, сякаш виждат призрак. Не бяха я забравили през изминалите години.

Ида влезе в пощата. Ивет я погледна от гишето и ахна.

— Мадам Ида? Вие ли сте? — гласът й секна и по бузите й се стекоха сълзи.

— Аз съм, Ивет — прошепна Ида и изтри очи.

Двете се гледаха, преценявайки какви промени е внесло времето. Бръчици осейваха приятното закръглено лице на Ивет; сребърни нишки прошарваха светлокестенявата й коса. Изглеждаше напълняла — не, беше бременна. Семплата й сива рокля подчертаваше овала на корема. Тя се усмихна свенливо, забелязала изненадата на Ида.

— Да. Ще родя след два месеца. Имам син на две години. Пиер. Дадох му името на първия си съпруг. Ожених се повторно година след края на войната. Едуар има малка железарска работилница в Авиньон. Имам грижовен и нежен съпруг. Живеем добре заедно. Не съм забравила моя Пиер. Скърбя за него, но животът продължава, мадам Ида. Ние също вървим напред.

Ида кимна.

— И аз научих това.

— А вашият мосю Мишел добре ли е?

— Да. Но вече не е мой. Шокирана ли си, че се разведохме?

— След войната нищо не ме шокира — отвърна Ивет.

Тя затвори пощата и двете приятелки тръгнаха ръка за ръка по тясната уличка, изпъстрена със слънчеви петна. Обвързваха ги споделените спомени от бушуващата война, от непосилната тревога и несигурност. Животът им се бе променил, ала бяха успели да започнат наново, всяка по свой начин. В срещата им имаше радост. Пожелаха си щастие.

— Елате пак в Горд, мадам Ида — рече Ивет на раздяла.

— Ще дойда, разбира се. — Ида целуна Ивет, но знаеше, че няма да се върне.

Време бе да загърби пейзажите от миналото, да си изгради бъдеще.