Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (38)

Тридесет и седма глава

Пътническият кораб „Дьо Грас“ пусна котва в Хавър, когато безмилостното слънце на последните летни дни обжарваше Франция. Малката Джийн, изтощена до краен предел, заслони очи и се разплака, докато слизаха по мостика. Прегърнала Давид, Вирджиния се наведе да я успокои. Марк се взираше право напред. Сърцето му се свиваше от спомени как с Белла бяха напуснали Европа, изпълнени с тъга от раздялата с Ида и Мишел, сега Белла я нямаше, Мишел и Ида бяха разведени, а той бе един объркан пътник, връщащ се да започне нов живот във вече непознат град. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— Какво има? — попита Вирджиния.

— Нищо — отговори раздразнен той. — Търся Ида. Виждаш ли някъде моята Ида?

После внезапно тя долетя при тях, развяла огнена коса и с пламнало от вълнение лице. Носеше грамаден букет от ириси и рози.

— Ето ви! Пристигнахте най-сетне! — възкликна, пъхна цветята в ръцете на Вирджиния, взе Давид и го обсипа с целувки. — Толкова е красив! Какви очи, каква златна кожа! Здравей, Джийн! Колко си пораснала! Вече си голямо момиче. Недей да плачеш! Не знаеш ли, че във Франция е забранено да се плаче?

Ида се засмя и смехът й зарази момиченцето. Въодушевлението й бе неустоимо.

— Няма ли да поздравиш с добре дошъл баща си, Идочка? — попита Марк и тя се засмя отново; прегърна го, без да пуска Давид.

— Не само топло посрещане, очакват те много изненади! — възкликна тя. — Но първо да вземем багажа ви и да се махнем от жежкото слънце.

Ида влезе в познатата роля на организатор, разтоварващ Марк от всякакви злободневни грижи. Бързо и дейно уреди да съберат багажа им и подреди митническите документи. Усмихна се очарователно на служителите в имиграционната служба и ги уведоми, че им връчва книжата на най-великия френски художник. Те кимаха и надлежно подпечатваха формулярите.

— Добре дошли у дома, мосю Шагал! — поздрави го почтително началникът им, а Марк го възнагради с царствено махване, стъпвайки на френска земя.

Геа тръгна към тях. Ръкува се с Марк и целуна ръка на Вирджиния, докато Ида оглеждаше сандъците и кашоните, надрасканите куфари и издутите вързопи, и бързо се разпореждаше кое да се натовари в колата и кое да бъде доставено в къщата.

— Каква къща? — попита нетърпеливо Марк.

— Ще видиш. Казах ти, че съм подготвила изненади.

— В кой квартал се намира? — настоя Марк. — Трябваше да се посъветваш с мен. Познавам Париж не по-зле от теб, всъщност по-добре.

— Къщата не е в Париж — усмихна се Ида. — В Париж не се намират такива къщи! Ще останеш доволен, повярвай ми.

— Къщата ще ти хареса, Марк — вметна успокоително Вирджиния.

— Със сигурност — додаде Геа и се усмихна съзаклятнически на Вирджиния.

Двамата бяха арбитри на любовниците си; тя на бащата, той — на дъщерята.

Надвечер пристигнаха в селцето Оржьовал. Марк се взря в имението, окъпано в нежните лъчи на гаснещото слънце.

— Добре, Ида! Доволен съм — призна той.

Тя се усмихна и ръка за ръка двамата обиколиха новия му дом. Той остана очарован от пищната градина и загадъчните гори наоколо.

— Ах, Вирджиния! Виж как се е погрижила Ида за нас! Винаги мога да разчитам на дъщеря си! Моята Ида знае точно какво искам.

Ида сбърчи чело. Твърде бързо я вмъкваха в ролята, която вече не й бе по сърце.

Вирджиния ги следваше, докато разглеждаха къщата. Марк се възхити от гостната с френски прозорци към тераса и градина. Върху полицата над камината Ида грижливо бе подредила снимки на Марк и Белла от Русия, Париж и Берлин. Неин кафеникав портрет като малка в ръцете на Белла заемаше почетно място върху декоративна масичка. Вирджиния обходи с поглед фотографиите. Беше изпратила на Ида свои снимки с Марк и Давид — тримата бяха позирали на Шарл Лейренс. Защо ги нямаше? Зарече се да им намери място в къщата, която щеше да й бъде дом.

Картините на Марк, окачени по прясно белосаните стени, бяха нагледна хроника на дните му от Санкт Петербург до Париж. Портрет на Белла бе събирателна точка на своеобразния монтаж. Вирджиния — стиснала ръката на Джийн и прегърнала Давид — се вгледа в него и бързо извърна глава.

— Коя е тази госпожа? — попита Джийн.

— Майката на леля Ида — отговори тихо Вирджиния.

— Умряла ли е?

Марк се обърна към нея с почервеняло от гняв лице.

— Сложи децата да спят — нареди той и насочи тъжно очи към портрета на Белла.

Геа отведе Вирджиния и децата в спалнята, превърната в детска стая. Ида бе сложила кукла върху леглото на Джийн и плюшено мече в креватчето на Давид. Рафтовете бяха отрупани с играчки и илюстровани книжки.

— Колко грижовна е Ида — прошепна Вирджиния, докато оставяше заспалия си син в креватчето.

— Да. Тя има добро и щедро сърце — отвърна ласкаво Геа. — Иска да бъдеш щастлива тук, в „ЛʼОлнет“.

— Така ли се нарича къщата? — попита Вирджиния. — Хубаво е да знам къде ще живея.

Тя започна да разсъблича изморената си дъщеря.

— Да, „ЛʼОлнет“ е името на дома ти — повтори Гея.

— Моят дом… — отрони Вирджиния. — Трябва да намеря място за снимките си и за моите картини.

Изрече думите спокойно и без горчивина. Приближи до прозореца и се взря в градината. Геа я проследи с поглед. В семплата бяла блуза и тъмната пола, с бледото и тъжно лице с изящни черти, Вирджиния му заприлича на крехка ученичка. Зад непретенциозната й външност и поведение обаче, реши той, се криеше по-сложен характер, отколкото Марк и Ида предполагаха. Вирджиния несъмнено знаеше какво иска. Не беше зле Ида да го проумее.

Той излезе от стаята и затвори тихо вратата, защото Джийн вече спеше.

* * *

Животът в „ЛʼОлнет“ започна щастливо. Бяха очаровани от древната църква и тесните улички на Оржьовал. Марк се прехласваше от светлината и пейзажите край Сена и Оаз. Разхождаха се из овощните градини и си устройваха пикник под балдахина на брястовете, чиито листа бавно се обагряха в златистите и алени нюанси на есента. Сред гората имаше езерце и те се взираха в отраженията си в тайнствената вода.

— Живеем в приказка — заяви Джийн и Вирджиния се усмихна.

Дъщеря й имаше право — бяха прекосили грамаден и страшен океан и се бяха озовали на омагьосан бряг.

Къщата — с куличка и изящни фронтони — бе приятна през ранната есен. През деня слънцето огряваше спалните с широки прозорци. Марк превърна две от тях в ателие. Ида вече се бе устроила в едната. Дрехите й бяха подредени в гардероба; картини — нейни и на Геа — бяха окачени по стените. „Сватбеният стол“ висеше над леглото й.

Двамата с Геа живееха в Париж, но през почивните дни тя идваше, натоварена с пликове храна, и отрупваше кухненските плотове с бутилки водка и вино, конфитюри и желета, бурканчета с хайвер и гъши пастет. Ида умееше да подарява великодушно. Купуваше интересни играчки на децата, донесе красив виолетов шал на Вирджиния и кадифено сако на Марк — синьо като очите му.

Жизнеността й наелектризираше домакинството. Прехвърчаше от стая в стая, пълнеше вазите с яркоцветни есенни клонки, подреждаше шарени възглавнички по диваните и столовете. Тичаше из градината, играеше на криеница с Джийн и Давид и ги изкушаваше с купи сладолед въпреки неодобрително смръщените вежди на Вирджиния. Канеше приятелите си — весела свита от млади художници и писатели, поети с меланхолични лица и красиви момичета, които се усмихваха много и говореха малко. Всички излъчваха радост и ведрост, предизвикателно показани след тъмните години на войната. Веднъж дойде и Мишел, наскоро оженил се за Марина. Ида прегърна и двамата и ги представи като „най-скъпи приятели“. Те се усмихнаха, но повече не се появиха.

Приятелите на Марк — агенти и издатели, писатели и критици, се събраха край масата в трапезарията и оживено обсъждаха нови течения в изкуството и литературата, символизма в пиесите на Жан Ануи и достойнствата на романите на Камю. Понякога подхвърляха хапливи забележки за Пикасо, защото знаеха за съперничеството на Марк с испанския художник.

Вирджиния сновеше неловко от група на група — нито домакиня, нито гостенка — с чувството, че няма място в дом, уж предназначен за нея. Знаеше защо Ида е наела толкова голяма къща — за да има Марк достатъчно примамливо пространство, където да събира интелектуалния и влиятелния елит на Париж. Дъщеря му бе предвидила правилно, че след дългото отсъствие щедрото гостоприемство ще улесни завръщането му в парижкия свят на изкуството. „Ида е умна“ — помисли си Вирджиния, умна жена, не помислила да я попита къде предпочита да живее.

Понякога Марк и Вирджиния посещаваха модерни парижки клубове заедно с Ида и приятелите й. Винаги стилно облечена, с блестяща коса, виеща се около сияйното й лице, дъщеря му се смееше и разказваше забавни истории. Тапите на шампанското отхвръкваха с пукот, празни бутилки осейваха масата. През тези вечери Вирджиния ядеше малко и говореше още по-малко. Ида поръчваше големи купи с ягоди и планини от бита сметана, подноси с пасти и златист крем брюле.

— Татко иска всички да ядат, да пият и да се веселят — настояваше тя.

Ида бе щедрата домакиня и въпреки присъщата му пестеливост Марк уреждаше сметката, отброявайки дебели пачки франкове. Той знаеше, че това е цената за вниманието и топлите чувства на Ида и приятелите й. Тя го наричаше инвестиция. Приятелите й бяха критици и журналисти. Имаха връзки.

Геа се удивляваше от неизчерпаемата енергия на Ида, от необуздания й дух, който понякога го изморяваше. Той не казваше нищо. Щастието им заедно му стигаше засега. Бе твърде млад да се занимава с бъдещето. В момента животът им в Париж го задоволяваше. Очакваше търпеливо Ида да се откъсне от бащината орбита. Не искаше да се разпростира в по-далечни размисли.

Месеците профучаваха. Връхлетя ги безпощадно мразовита зима. Къщата, омайвала ги до неотдавна, изведнъж ги разочарова. Не можеха да я затоплят. В ателието на Марк гореше камина; навлечен с няколко пуловера, той пак се оплакваше от студа. Разбраха, че по време на войната имението било конфискувано от Гестапо и използвано за разпити. В конюшнята, където паркираха пежото си, извършвали екзекуции. Вирджиния отбягваше постройката.

— Мирише на кръв и смърт — обясни на Ида.

— Какво знаеш ти за кръвта и смъртта? — махна пренебрежително тя.

— Мислиш, че страданието е монопол на евреите ли? — отвърна Вирджиния.

Гласът й прозвуча спокойно, но очите й пламтяха от гняв. За пръв път си разменяха толкова остри думи.

В суровото време децата си стояха вкъщи. Марк се жалваше от Давид — бил немирен и искал непрекъснато да му обръщат внимание. Джийн пък изпадала в мрачни настроения и избухвала. Дразнеше го дори Вирджиния. Оплака се на Ида, че не разбирала дълбочината на картините му, еврейската символика, танцуваща върху платната.

— Но тя е толкова добра. Грижи се чудесно за теб и за нашия Давид — възрази с успокоителен тон Ида. — Просто си изморен, татко. Студът те потиска. Отпочивай повече.

Той я слушаше със затворени очи. Познатият й мелодичен глас за момент го подведе, че му говори Белла. Ида имаше право. Чувстваше се изморен, много изморен. Не биваше да вини Вирджиния, задето не споделя житейските му спомени, не разбира еврейския свят. Тя бе красива, невинна. И беше майка на Давид, безценния му палавник Довидл.

Ида посъветва Вирджиния да се погрижи децата да прекарват повече време извън къщи, да не пречат на Марк да работи.

— Знаеш какъв е — заключи тя и младата жена кимна.

И двете знаеха какъв е.

Облекчението дойде с пролетната топлина и вълнуващата вест, че Марк е поканен на биеналето във Венеция, където ще почетат с награда творчеството му.

Вирджиния изскочи от зимната летаргия. Венеция отдавна бе град на мечтите и фантазиите й. Представяше си как плава по каналите с Марк, седнал до нея в гондолата. Ще посещават музеи, ще се разхождат, хванати за ръка. Най-сетне щяха да останат сами, да си възвърнат близостта от ранните дни на любовта им. Венеция щеше да е нещо като меден месец. Дори живеещите без брачна клетва несъмнено заслужават меден месец.

Ида също се въодушеви. Наградата — сред най-уважаваните в света на изкуството — бе знак за международно признание и творбите на Марк щяха да увеличат стойността си.

— С Геа ще ви придружим! — възкликна тя. — Чудесно ще е да бъдем четиримата заедно във Венеция! Просто великолепно!

Тя прегърна Геа и затанцува из стаята с него.

— Венеция! Венеция! — заприпява.

— Венеция! Венеция! — пригласяше й Геа.

Марк скочи на крака и се включи в танца.

Очите на Ида искряха, лицето й грееше. Тя се въртеше, преплитайки ръце ту с баща си, ту с любовника си.

— Ще бъде прекрасно, Вирджиния! — подвикна.

— Да, прекрасно — съгласи се Вирджиния с едва доловим глас.

Нямаше да има меден месец. Колко глупаво бе да си въобрази, че Марк ще замине за Венеция без дъщеря си. Ида вечно щеше да режисира живота им. Вирджиния нямаше сила да оспори властта й. Все още зависеше изцяло от Марк, ала бе научена на търпение. Щеше да чака; нейното време щеше да настъпи.

Празничният танц приключи. Геа, седнал върху ръкохватката на креслото, си играеше с косата на Ида; повдигаше огнената й плитка и докосваше с устни бялата й шия. Вирджиния опита да си спомни кога Марк я е целувал за последно; всъщност кога изобщо я е докосвал. Прегърнала Давид, тя излезе от салона. С горчива усмивка притисна буза в копринената коса на сина си и затвори вратата след себе си.