Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (37)

Тридесет и шеста глава

В Париж настъпи нова ера. В града кипеше живот. Порутените сгради бяха ремонтирани; запуснатите паркове ухаеха на свежа трева и разцъфнали млади храсти. Любовници се облягаха по парапетите на елегантни мостове, вази с цветя красяха външните маси на пълните кафенета. Изнесени от скривалищата, опазили ги през войната, живописните съкровища на Лувъра, „Жьо дьо Пом“ и Мюзе дьо л’Оранжери бяха гордо изложени върху прясно боядисани стени.

Геа и Ида посещаваха музеи и галерии, приветствени тържества в чест на художниците, избягали от окупирания Париж. Ида прегръщаше Леже и Ернст, Цадкин и Бретон, въодушевени от завръщането в любимия град. Всички я питаха кога ще дойде баща й.

— Скоро, много скоро — отговаряше тя.

Марк обаче продължаваше да отлага пътуването. Пишеше, че работата му върви добре. Описа втория рожден ден на Давид; прегърнал сина си и двамата танцували казачок. Ида се помъчи да си спомни дали е танцувал така с нея, но веднага се упрекна за глупавата ревност от детето, което още не бе виждала.

„Славата вече не е важна за баща ти“, написа Вирджиния в едно от редките си писма.

Ида въздъхна. Вирджиния приписваше на Марк собствените си ценности. Ида обаче знаеше, че славата и признанието винаги ще бъдат важни за баща й. Той бе изпратил подробни указания за изложбата в „Тейт“^[1]. Интересуваше се как ще я рекламират.

— Думи на човек, отвърнал се от славата. — Тя се усмихна иронично на Геа.

Марк със сигурност не се интересуваше от живота й. Неговите нужди бяха на първо място; нейните стремежи — на заден план. С усилия на волята тя пропъди натрапчивото възмущение, неизреченото желание да се освободи от властта му.

Замина за Лондон да подготви изложбата. Отзивите в английската преса бяха възторжени и съвсем различни от предвоенните статии за изложбата в галерия „Лестър“. Авторите акцентираха върху еврейското съдържание и еврейските измерения на религиозната символика. Ида осъзна, че Холокостът е запечатал евреите в ума и съвестта на хората, разобличил е жестокостта на антисемитизма. Творбите на Марк се разглеждаха и обсъждаха с нова правдивост.

Ида изпрати на баща си изрезки от лондонските вестници и списания и отново го подтикна да се върне във Франция. Молбите й се бяха превърнали в безпрекословни заповеди.

Той отстъпи най-сетне — не без огорчение. Напускал Америка с тъга, дълбоко покрусен, че изоставя самотния гроб на Белла, въпреки обещанието си да я върне в Европа.

„Принуждаваш ме да тръгна, Ида. Ще ми прости ли моята Белла, твоята майчица?“, пишеше той. Думите бяха размазани, сякаш сълза е размила мастилото.

Марк натякваше, че прави жертва, голяма жертва, като напуска живота си в провинциалния Хай Фолз. Интересни гости идвали в дома му. Ида си спомняла навярно белгийския фотограф Шарл Лейренс, посетил ги в апартамента на Ривърсайд Драйв. Сега бил отседнал при тях и смятал, че е лудост да заменят горския си рай с Париж. Марк Шагал обаче осъзнавал дълга си към Ида и с натежало сърце щял да се установи отново във Франция.

„Правя го за теб“ — подчертаваше той по-скоро обвинително, отколкото благосклонно. „Заради теб изтръгвам корените си — моите и на малкото ми семейство — и се връщам на континента, който ме предаде.“

Ида долови фалша в думите. Знаеше, че е взел решението не от загриженост за нея. Марк бе наясно, че Париж е средоточието на художествения свят, и се нуждаеше от вълнението и драматичния му хаос. Европа оставаше източник на вдъхновението му. Америка не раздухваше искрите на творческото му въображение.

— Татко пристига през август. — Ида подаде писмото на Геа.

Той го прочете набързо и я прегърна.

— Значи имам няколко седмици, преди животът ни да се промени завинаги — отбеляза.

— Няма да се промени — настоя тя, но ръцете й затрепериха и сърцето й заби трескаво, защото Геа всъщност казваше истината.