Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (36)

Тридесет и пета глава

Ида започна да търси отговори. Съсредоточи се върху своята работа. Прекарваше дълги часове в художественото училище и пред триножника, решена да открие измеренията на таланта си. Наблюдаваше града и усещаше остро възобновеното оживление. Една вечер избяга от „Зеления бар“, където свадата между комунисти и голисти прерасна в юмручен бой, събаряне на маси и дуел с ракитени столове.

Друг път, седнала до Пикасо и учениците му, изслуша най-пресните слухове — Съветският съюз щял да нападне Париж, комунистически клетки съзаклятничели да наложат нов режим, херцогът и херцогинята на Уиндзор премисляли възможностите и планирали да напуснат Франция и да се върнат на Бермудите.

— Кого го е грижа какво ще направят тези паразити? — възкликна Пикасо и се усмихна лукаво на Ида. — Баща ти хитроумно се оттегли отново в Америка. Казват, че вашите хора надушват опасността и знаят как да я отбягват. Така ли е?

Ида вирна брадичка.

— Щом надушваме опасността отдалече, как убиха шест милиона евреи?

Тя отблъсна стола назад и царствена в гнева си, прекоси кафенето с вдигната глава. Седна в дъното на задимената зала, привличайки възторжени погледи. Всички решиха, че дъщерята на Шагал е колкото красива, толкова и смела. Изискваше се кураж да се опълчиш на Пикасо.

Ида вдигна рязко глава и се втренчи раздразнена в светлокосия млад мъж, настанил се срещу нея. Не го познаваше, но го беше виждала неведнъж в кафенета и галерии — винаги със скицник в ръка, вперил в картините критичен поглед на творец.

— Може ли да седна при вас, мадмоазел? — попита той.

Имаше мек глас и говореше френски с особен акцент.

— Вече седнахте — отбеляза студено Ида.

— Вярно — призна той. — Предположих, че няма да отпратите един сговорчив събеседник. Обещавам да не обсъждам политика. Швейцарец съм все пак, а ние сме прословуто аполитични.

— Колко мъдро от ваша страна да се родите в неутрална държава — подсмихна се Ида.

— Да — усмихна се в отговор той. — Благодарение на дългия мир успяхме да усъвършенстваме часовника с кукувичка.

Заразителната му усмивка се стори неустоима на Ида. Ведрият му тон и безгрижните му думи я удивиха. Стройното му тяло отпочиваше грациозно върху тесния стол от ковано желязо. Навярно защото бе гражданин на страна, непознала опустошенията на войната, лъчезарното настроение и изяществото му се отдаваха толкова лесно.

Заговориха, отпивайки от чашите с вино. Той беше художник, но се интересуваше и от керамика и бе посещавал ателието на Пикасо във Валори. Както Ида, обичаше Париж и с часове се разхождаше по уличките и булевардите.

— Прекрасен град! Признавам обаче, че тук ме задържа лучената супа — усмихна се той.

Излязоха заедно от „Льо Каталан“, вечеряха в малко бистро и решиха да отидат на кино.

— Американска комедия — настоя той. — Искам да се смея.

Ида кимна. И тя искаше да се смее, вдъхновена от ведрото му присъствие. Радостта навярно не бе далеч. Имаше надежда. Съветският съюз все пак нямаше да нападне Франция. Сергиите по парижките пазари преливаха от пресни плодове и зеленчуци. Децата носеха нови обувки. Лишенията на войната си отиваха.

Двамата се усмихваха, докато вечеряха, смяха се в киносалона, обиколиха пазара, търсейки сергията, където според Геа предлагали най-вкусната лучена супа в цял Париж, после в ухаещата на люляци нощ се върнаха ръка за ръка в „Сен Жермен“. Заживяха заедно без гръмки обещания.

Месеците минаваха бързо. Ида подготвяше ретроспективната изложба и рисуваше през дългите златни следобеди. Геа съзерцаваше картините й. Съветваше я да работи основно с пастели и акварели, да използва по-тънки четки, защото има лека ръка. Поръча комплект четки от Цюрих и ги остави с роза върху леглото й. Сложи триножника си до нейния и двамата често рисуваха заедно. Той работеше с плътни маслени бои и смесваше дръзко цветовете, тя експериментираше с по-нежни нюанси.

Веднъж се съблякоха през смях и рисуваха голи един до друг. Тя оцвети игриво раменете му в синьо. Той се престори на ядосан и нацапа крещящо червени ивици по гърдите й. Изкъпаха се заедно и отмиха със сапун боята. Ръцете му бяха нежни, нейните — настойчиви. Кожата им блестеше — неговата бяла, нейната розовозлатиста.

За нея бе вълшебство да е с любовник, който излъчва радост и веселие и се люби до забрава, необременен от тъга и отговорност. Той познаваше творчеството на Марк и му се възхищаваше, но не го интересуваше, че Ида е негова дъщеря. За пръв път тя срещаше човек, възприемащ я сама за себе си. Геа не дебнеше възможности и не разчиташе на връзки.

Пролетта преля в лято и датата на есенната изложба наближи. Беше важно Марк да дойде в Париж за откриването. Ида му пишеше настойчиво писма. Подчертаваше, че успехът на изложбата зависи от него. Колекционери, критици, уредници и собственици на галерии го очакваха с нетърпение.

Той пак увърташе. Работел добре в ателието в Хай Фолз, където Вирджиния се грижела за него. Не искал да изоставя малкия си син. Искал само да рисува.

„Не ме притискай, Идочка“, жалваше се той.

Тя продължаваше да го увещава. Обясняваше му какви приеми се подготвят в негова чест, колко журналисти искат да го интервюират, Франция щеше да го короняса като крал на културата.

Ида прочете на Геа какво е написала.

— Все едно подмамваш дете с обещания за лакомства — намръщи се той. — Мама ми пращаше такива писма в училището. Учи усърдно и ще ти купя пони. Яж зеленчуци и когато дойда, ще ти донеса сладкиши. Ходи на църква и ще те заведа на излет с лодка. Майките пишат такива писма — повтори. — Но ти не си майка на баща си, Ида.

Абсурдният въпрос го разсмя. Ида обаче го погледна сериозно и обмисли грижливо отговора.

— Понякога имам чувството, че играя ролята на майка. Грижа се за него, съветвам го, вдъхвам му сигурност. Греша ли?

— Не става дума дали е грешно, или не. Просто това не е работа на дъщерите.

— Но е работа на тази дъщеря. Не познаваш баща ми. Когато го видиш, ще разбереш — отвърна тя.

— Може би — кимна колебливо той.

Марк най-сетне се съгласи да се върне във Франция. Заяви, че ще дойде през есента, защото не искал да пропусне прекрасните летни дни в Хай Фолз.

„Тук е чудесно, защо ми отнемаш това щастие? — питаше сприхаво той. — Връщам се в Париж само заради теб.“

Не успя да заблуди Ида. Тя знаеше, че идва заради примамливия триумф, очакващ го във Франция.

— Идва да си заеме трона — каза тя на Геа. — Надявам се двамата да се харесате — добави притеснена.

— Какво ще стане, ако не се харесаме? — попита Геа. — Толкова ли е важно мнението му?

Ида не отговори. Срамуваше се да признае колко важно е наистина.

Тревогите й обаче излязоха напразни. Марк и Геа си допаднаха. Понеже Геа не се интересуваше от слава и признание, баща й не усещаше напрежение и нужда да впечатлява. Разбра колко е щастлива Ида с този мъж и се радваше да чува смеха й, отново да вижда мекота в погледа й. Геа не криеше възхищението си от творбите на Марк, а когато Марк посети ателието му, с облекчение установи, че швейцарският художник има талант, ала няма да достигне величието му.

— Е, татко, Геа никога няма да ти съперничи, нали? — отбеляза подмолно Ида.

— О, напротив! — подсмихна се Марк. — Изглежда го обичаш повече от татенцето си.

Ида се засмя.

— Мислиш ли, че мога да обикна някого колкото теб? — попита тя.

Изрече думите небрежно, но сериозният им смисъл увисна тежко помежду им.

Успехът на изложбата надмина най-оптимистичните им очаквания. Париж се влюби в брилянтния и драматичен свят на Марк Шагал. От сутрин до вечер през Музея за съвременно изкуство се редяха тълпи, нетърпеливи да видят картините му. Еврейският дух на творчеството му, дръзките ярки цветове бяха изкупителен порив, вдъхващ надежда за по-светло бъдеще. Марк Шагал, еврейският художник в изгнаничество, бе дошъл да получи полагащата му се слава. Посрещайки го с отворени обятия, парижани отдаваха почит и на евреите, станали жертва на нацистките окупатори.

Една вечер Ида срещна Пикасо на излизане от изложбата.

— Баща ти е единственият художник, който разбира цветовете — рече той и я разцелува.

Тя разбра, че думите и докосването са извинение. Озари го с отработената си ослепителна усмивка. Изчака го да се отдалечи и грижливо избърса лице с носната си кърпичка.

Успехът на изложбата отприщи нов поток от покани, но Марк настоя да отпътува за Ню Йорк и Ида не успя да го разубеди. Вече знаеше, че той ще се върне в Париж. Купи подаръци за Вирджиния — чанта от крокодилска кожа и луксозна пелерина от бежово кадифе, обточена с кремав сатен.

Показа покупките на Марк и той се намръщи.

— Била си прекалено разточителна, Ида — упрекна я.

— Нищо подобно. Вирджиния заслужава подаръците. С нея си щастлив, даде ти малкия ни Давид — отговори Ида. — А и животът не я е глезил.

Чувствата й към любовницата на Марк бяха двойствени. Ида харесваше и същевременно странеше от Вирджиния. Беше й благодарна, ала й нямаше доверие. Сдържаната англичанка оставаше чуждо присъствие в пламенния им какофоничен свят. Наета да кърпи чорапите на Марк, сега тя бродираше живота му. Влюбена ли бе Вирджиния в обсебващия с желанията си Марк, или собствените й неутолени нужди я привързваха към него? Ида не знаеше отговора.

Заливаха я настойчиви покани за изложби — от „Стеделик“ в Амстердам и „Тейт“ в Лондон, от художествените музеи в Цюрих и Берн. Каква чест ще е за тях да покажат творбите на баща й!

Ида си спомни отчаяните писма без отговор, които изпращаше през войната до уредниците им.

— Почитта им е закъсняла с десет години — отбеляза горчиво тя.

— Остави миналото — отговори спокойно Геа. — Забрави и прости.

— Не мога да забравя и още не мога да си позволя лукса да простя — отвърна гневно Ида.

Той не я разбираше, а и не биваше да очаква да я разбере. Геа нямаше нищо общо с всичко, което бяха преживели.

Ида изпрати любезни отговори до Лондон и Амстердам, до Цюрих и Берн. Благодари за поканите и обеща да ги обмисли внимателно. Обясни, че баща й се връща в Америка, но тя е готова да обсъдят изложбите. Изрази надежда баща й отново да заживее в Париж и да посети лично музеите.

Двамата с Геа изпратиха Марк на пристанището.

— Скоро ще се върнеш в Париж, татко. Заедно с Вирджиния и Давид. Париж е сърцето на художествения свят, на твоя свят. Трябва да живееш и да работиш тук. Дължиш го на творчеството и на репутацията си. Нали така, Геа?

Той кимна.

— Щом казваш. Разбираш тези неща по-добре от мен. Имаш умна дъщеря, Марк. Много умна.

Ида се засмя, развеселена от странното разбирателство между баща й и любовника й.

— И двамата знаете, че съм права — рече тя. — Обещай ми да напуснеш Хай Фолз и да се върнеш в истинския си дом, в Париж.

— Имам ли дом? — попита Марк. — Рисувам летящи мъже. Рисувам себе си, човек без корени, без дом, без място за покой.

— Франция е твоят дом — настоя Ида, прогонвайки мисълта, че баща й рисува нейните сънища как се носи в небето. — Винаги си казвал, че си френски художник.

Предупредителната сирена на кораба нададе вой. Ида прегърна Марк. Усети колко диво бие сърцето му до нейното и видя как тъга засенчва лицето му. Проследи го как се качва на палубата с приведени тънки рамене. Морски капчици блещукаха като перли върху посребрелите му къдрици. Ида за пръв път го видя като старец, крехък и уязвим.

Легнала до Геа същата нощ, тя сънува как Марк се рее над пастелни облаци, а тя отчаяно размахва ръце като криле, за да се издигне до него. Събуди се в прегръдката на Геа. Устните му докосваха нейните, за да заглушат писъка, надигнал се от дълбините на кошмарния сън.