Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bridal Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
art54(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Глория Голдрайх

Заглавие: Дъщерята на художника

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 27.07.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-381-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15650

История

  1. —Добавяне

Тридесет и четвърта глава

Носталгичните им разходки приключиха. Марк се установи в апартамент под наем на авеню „Йена“ и двамата се заловиха с делови въпроси.

Преговорите с Териад за публикуването на гравюрите завършиха успешно. Ида не се изненада, че след подписването на договора той замина бързо за Атина. Изпрати й извинителна бележка — пришпорила го неотложна работа, възникнали семейни проблеми.

Както всяка близост в живота й — бракът с Мишел, връзката с Ицек Фефер — краткотрайните им отношения бяха епизодични. „Може би Марк има право — помисли си цинично тя. — Единствено изкуството е неподвластно на времето. Животът и любовта са печално мимолетни.“ Веднага прогони черногледството. Трайната любов щеше да дойде при нея. Трябваше само да почака, а тя умееше да чака.

Марк попадна във вихъра на низ от покани. Вечеря с Анри Матис, обядва с Пикасо, подхвана проект със стария си приятел Пол Елюар. Двамата бяха побратими в скръбта. Марк бе изгубил Белла, Елюар — своята дългогодишна любима, красивата Нюш. Марк се съгласи да илюстрира поемите му.

— Ще наречем книгата „Le dur desir de durer“, „Желанието трае всякога безкрай“ — каза Марк на Ида.

— Чудесно заглавие — съгласи се тя.

Ида също имаше копнежи. Но мисълта отлетя бързо, заменена от идеи как да бъде рекламирана книгата. Обсъди ги с Марк. Той се усмихна.

— Ах, моя Идочка! Имаш сърце на творец и ум на делова жена.

В края на юни пристигна телеграма. Вирджиния бе родила здраво момченце точно на шабат.

Марк ликуваше. С разчорлена коса, с грейнало лице, той улови Ида за ръцете и я завъртя из стаята.

— Имам син! — изкрещя на идиш, на руски, на френски. — Името му е Давид!

— Имаш и дъщеря… Ида — промърмори тя, но Марк не я чу.

— Носи името на брат ми — той се залюля като в молитва.

„А аз имам брат — помисли си Ида. — Колко абсурдно. На трийсет съм сестра на новородено бебе.“ Удържа напиращия див смях и пропъди коварна мисъл: „Щом Вирджиния не е съпруга на баща ми, детето наистина ли ми е брат? Безсмислена законова главоблъсканица“ — реши тя. Давид бе син на баща й, кръв от нейната кръв, плът от плътта й. Това бе достатъчно.

Пристигаха писма от Вирджиния — дебели пликове, пълни с думи, засвидетелстващи любовта й към Марк и семейството, което ще създадат заедно; с възторжени описания и снимки на бебето и с нейни картини. Марк ги захвърляше нехайно върху писалището и Ида ги четеше, макар да не бяха предназначени за нея. Уверяваше се, че просто проявява бдителност. Иска да защити баща си. Иска да разбере по-добре тази жена. Възхищаваше се на смелостта й да се възпротиви на Марк и да задържи детето. Вирджиния притежаваше острия ум на оцеляващия. „Дали осъзнава — питаше се Ида — че раждането на Давид й дава нова, значителна сила?“ Като майка на сина на Марк, тя имаше право да настоява за брак, да изиска част от трудно спечелените им пари.

Ида потрепери, смразена от циничната си пресметливост, и се взря в снимката на Вирджиния, прегърнала бебето. Щръкнала тъмна коса обрамчваше лицето на Давид — някак възедро за дребничкото телце; тесните му очи бяха едва-едва отворени. Седнала на засенчената веранда в къщата в Хай Фолз, вперила поглед в личицето му, Вирджиния приличаше на блажена мадона. Но дали се чувстваше така? Бащата на невръстния й син не бе присъствал на раждането му. Обвързваше ли я още нещастният й брак? Бебето не бе признато по закон. И все пак изражението й излъчваше щастие, а в писмата си се заричаше да обича предано Марк и сина им.

„Вирджиния е емоционален хамелеон — реши Ида — а хамелеоните се славят с непредсказуемост.“ Почуди се дали са и опасни. Хапят ли? Отровни ли са? С горчива усмивка сложи снимката на Вирджиния и Давид в рамка от червен марокен и я постави върху нощното шкафче на Марк, сякаш поднасяше извинение за коварните си мисли.

Стъклото върху снимката бързо се омазни от пръстите на Марк, който току я вдигаше, целуваше я и пак я оставяше.

— Моят Давид прилича ли на евреин? — попита той една вечер, втренчен в снимката.

— Той е бебе — отговори сухо Ида. — Прилича на бебе.

— Но косата му е тъмна. Като на Белла.

Марк прокара зацапан с боя пръст по снимката.

— Той няма нищо общо с Белла. Вирджиния му е майка — отвърна раздразнена Ида.

— Детето има много общо с Белла — възрази Марк. — Белла ми изпрати Вирджиния.

— Не! — сряза го Ида. — Аз доведох Вирджиния. Няма нищо мистично в срещата ви. Наех я да кърпи чорапите ти, да чисти къщата.

Йосиф Опатошу им съобщи, че Давид бил обрязан на осмия ден след раждането му съобразно еврейския обичай.

„Синът ти е въведен в традицията“, написа еврейският писател на приятеля си. С горда усмивка Марк показа писмото на Ида.

— Синът ми вече е евреин — рече той.

Ида сподели с вуйчо си Исак, че Давид е обрязан, а баща му го е обявил за евреин. Ортодоксалният брат на Белла изпуфтя.

— Детето не е евреин — поклати глава той. — Обрязването не превръща хората в евреи. Майка му не е еврейка. Само с ритуала микве, обредно изкъпване, може да бъде въведен във вярата ни.

Разлисти с въздишка овехтелия Талмуд и прокара изкривен пръст по колонките, търсейки потвърждение в текста.

— Така е — рече най-сетне. — Детето не може да се смята за евреин. Марк Шагал създава светове в картините си. Кара цигулари да танцуват по покривите и крави да летят, но не може да пренапише еврейския закон. Кажи му, че синът му все още не е еврейско дете.

— Непременно — обеща Ида.

Знаеше обаче, че няма да направи нищо. Баща й живееше по свой закон. Искаше синът му, роден от Вирджиния Макнийл, да е евреин и щеше да го смята за такъв, каквото и да бръщолевят равините.

Вирджиния настояваше Марк да се върне в Ню Йорк.

„Пропусна първата усмивка на Давид. Губиш безценни моменти“, написа му тя.

Марк се извини. Отговори, че копнее да види Вирджиния, да прегърне сина си, но се налага да остане в Париж, за да завърши пастелните картини, изобразяващи следвоенното настроение в града. Подготвя, разбира се, и ретроспективната изложба. В мислите си обаче никога не е далеч от нея. Описа й новата си картина с майка и бебе под опеката на художник с палитра. „Това е моят обет да ви пазя. Винаги ще се грижа за теб и за нашия син“, обеща той.

От време на време Ида добавяше по няколко мили думи в писмата и най-после, през август, му купи билет за връщането в Америка.

— Вирджиния има нужда от теб — отсече и му събра багажа.

Сбогува се с него, обзета от гузно облекчение. Присъствието му я обсебваше. Претенциите му бяха безкрайни.

„Чувствам се изчерпана — написа тя на Елза. — Не ми оставяше време да помисля за себе си, за своите желания.“

Съзнаваше колко предателски звучат думите й, но Елза щеше да я разбере. Както винаги приятелката й бе надежден довереник.

„А какво всъщност искам“ — запита се Ида, когато пращаше писмото.

Даде си сметка, че е настъпил моментът да потърси отговор на въпроса.