Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (34)

Тридесет и трета глава

Презокеанското плаване бе първата ваканция в живота на Ида. Сама в луксозната каюта, тя съзерцаваше с часове морето. Всяка сутрин се разхождаше по палубата, забулила коса с прозирен пъстроцветен шал. Вятърът с дъх на солена вода зачервяваше лицето й. После сядаше на един шезлонг, намяташе се с карираното вълнено одеяло и преглеждаше съобщенията от уредника на Музея за съвременно изкуство и от Пиер Матис.

„Навярно «Почит към Аполинер» или «Молещ се евреин». Решението, разбира се, зависи от теб“, пишеше й Пиер. Думите му, осъзна тя, бяха признание за способността й да претегля настроенията в сложния и съревнователен свят на изкуството. Дори Марк неохотно бе отдал дължимото на прозорливостта й. Макар и с половин уста я бе похвалил, че е не по-малко проницателен критик на творчеството му от Белла и далеч по-ловък мениджър. Вирджиния Макнийл носеше детето му, но ролята на Ида в живота на Марк бе сигурна.

Облечена в рокли с цвят на мъниста, тя седеше до капитанската маса, където я познаваха просто като мадмоазел Ида — забавна и интересна млада жена, разказвачка на любопитни истории за света на изкуството в Ню Йорк и Париж. С другите пътници водеше лежерни разговори за новите бродуейски мюзикъли; спореха шеговито дали „Бригадун“ е по-добър от „Ани, вземай пушката!“. Следвоенният свят решително сменяше тъжните песни и мрачните трагедии с лековата музика и ведри истории от мирното време. Хората си вдъхваха вяра, че новосформираните Обединени нации ще разрешават всички бъдещи международни конфликти. Започваше ерата на разума.

Ида спеше спокойно и дълбоко в нежно поклащащата се утроба на грамадния кораб. Морският бриз облъхваше лицето й през отворения люк. През последната нощ в океана обаче сънищата се върнаха. Тя вървеше по пътека, ухаеща на лавандула. Ярките цветя от двете й страни свеждаха дружелюбно глави към нея. Ида спря до храст, натежал от разцъфнали бели рози като от букета върху стола от картината на Марк. Един цвят се отрони на земята, Ида го вдигна и вдиша омайния му аромат. Усмихната, усети как се понася нагоре, не в бягство, а в блаженство. Още се усмихваше, когато пронизителната сирена на кораба нахлу в унеса й и я събуди рязко.

Объркана, тя обходи с поглед каютата и впи очи в сандъка със „Сватбения стол“ до облицованата с дъбова ламперия стена. После се обърна към люка и забеляза чайка да се спуска дръзко към палубата.

Ида се опомни. Осъзна къде е и колко е близо до любимата Франция.

Скочи и с разтуптяно сърце подаде глава през люка. В заревото на изгрева корабът наближаваше френския бряг. Щяха да акостират в Хавър преди пладне. Скоро, много скоро тя щеше да е в Париж, да крачи по булевардите от детството и из лелеяните градини.

* * *

Късно вечерта Ида пристигна в малкия пансион в „Монмартър“. Легна си веднага на отворен прозорец, за да усеща уханието на люляците в дворчето — мирисът на детството й, на букетите, които Белла носеше вкъщи през ранните пролетни дни. „В Париж съм — помисли си в просъница Ида. — В Париж, у дома.“

Не беше спуснала завесите и на другата сутрин се събуди, окъпана от яркото слънце. Облече се бързо, нетърпелива да тръгне по познатите улици. Веднъж Белла й бе казала, че който обича Града на светлината, запечатва в паметта си картините и уханията му. Имаше право. Ида инстинктивно свиваше в правилните пресечки и се отклоняваше в очарователни странични улички, водещи до магазините, откъдето бе купувала платове, цветя и художествени материали — пастели за себе си и четки от самурски косъм за баща си. Някои бяха непокътнати, други — унищожени от войната.

Скелетите на ръждиви танкове помрачаваха красотата на цъфналите кестени по тротоарите и на глициниите, обсипани със свенливи сини цветчета. Фасадите на елегантни сгради бяха надупчени от куршуми. Изящни балкони бяха порутени. Белязан с рани от войната, любимият й град изглеждаше посърнал.

Ида се отдръпна, за да направи път на група забързани ученици, нарамили чанти с учебници. Децата бяха бледи и слаби, униформите им — овехтели. Куцукащо момче носеше различни обувки — черна и кафява. Хванати за ръка, две сестрички с обръснати глави прекосиха внимателно улицата. Покрусена, Ида се защура безцелно. Възторгът й бе изтлял в мрачно униние.

На „Гран Огюстен“ тя влезе в едно малко кафене и тутакси осъзна, че неволно се е върнала в миналото. Позна задимения „Льо Каталан“, където често я водеше баща й, навярно защото сред редовните клиенти бе Пикасо — художник, към когото Марк изпитваше и завист, и възхита.

Ида се взря в прокъсаните плакати по зацапаните стени — същите, вълнували я като малка. Танцьорките на Тулуз-Лотрек, жените с бонета на Домие, голите тропически красавици на Гоген я наблюдаваха — останки от изчезнал свят, от друг Париж.

Тя избра малка маса в дъното, поръча кафе и кроасан и се озърна. С изненада видя Пикасо. Седеше до обичайната си маса с непозната млада жена.

Испанският художник не беше променен. Едрата му плешива глава се крепеше върху врат със страховито издути жили; чертите на обветреното му лице изглеждаха издялани — с пълни устни и топчест, изпъкнал нос.

Ида се подвоуми дали да го поздрави, но се отказа. Едва ли щеше да я познае. Беше я виждал като момиче — срамежлива и послушна девойка в сянката на баща си. За разлика от Анри Матис, който я черпеше с еклери и я рисуваше, Пикасо не й обръщаше внимание. Говореше се, че жените го привличат неустоимо, но децата го отегчават.

За нейно учудване той стана и тръгна към масата й.

— Мадмоазел Шагал? — улови ръцете й. — Добре дошла в Париж. Вестителка вероятно на завръщащите се от изгнаничество колеги? — Пронизващите му лъскави очи обходиха лицето, тялото й. Целуна я по бузите. — Предвидил съм правилно. Станала си красива жена.

— Благодаря, маестро — усмихна се тя, облекчена да излезе от анонимността, доволна, че си я спомнят и дори й се възхищават през първия й ден в Париж.

Той я покани на масата си и представи гордо младата си придружителка.

— Моята прекрасна приятелка Франсоаз Жило.

Ида се усмихна на красавицата с големи очи и в отговор получи безразлично кимване. Помисли си, че с Франсоаз Жило са връстници, и се почуди защо я изненадва това. Бяха връстници и с Вирджиния Макнийл, любовницата на Марк, а тя самата се бе впуснала във връзка с Ицек Фефер, възрастен колкото баща й. Навярно като цар Давид и сунамитката Ависага, застарелите художници се нуждаят от млади жени, за да стоплят охладнелите си и отслабнали тела. Ида се усмихна при мисълта колко абсурдна е представата. Нямаше нищо студено и немощно у Пабло Пикасо и Марк Шагал, а и у Ицек Фефер.

Седяха в сумрачното кафене, пиеха горчиво кафе и трошаха сухите кроасани. Пикасо разказваше тихо и тъжно за войната и мрака. Останал в окупирания Париж, проклинал Петен и нацистите и рисувал толкова злокобни платна, че сам се плашел от виденията си.

— Така протестират творците — добави той. — Четките и палитрите са нашите оръжия. Картините въплъщаваха тъгата и отчаянието ми. Баща ти би ме разбрал.

Ида кимна. Пабло Пикасо имаше „Герника“, Марк Шагал — страдащи евреи и изтерзан Иисус, увит в прокъсан молитвен шал.

— Да — съгласи се тя. — Той ще те разбере.

Имало други, разказа Пикасо, огънали се пред нацисткия режим, художници и интелектуалци, сътрудничили на режима „Виши“. Лицето му притъмня от гняв. Нацистите плячкосвали музеи и галерии, унищожавали картини пред „Жьо дьо Пом“.

— Мои картини, на Миро и Макс Ернст. И на баща ти. Извади късмет, че успя да избяга в Америка — добави той. — Надявам се, че с майка ти са добре.

— Мама почина — отрони Ида.

Пикасо въздъхна.

— Беше красива жена… Белла Шагал. Баща ти сигурно е неутешим.

— Да — съгласи се тя. — Скоро ще се върне в Париж.

Замълча. Не каза на Пикасо за изложбата в Музея за съвременно изкуство. Художниците се съревноваваха ожесточено. Нищо чудно Пикасо да опита да измести баща й. За пореден път Ида плаваше из бурните води на парижкия творчески свят, нащрек за предателства и саботажи.

Тя стана и се сбогува. Пикасо я целуна отново по бузите. Франсоаз Жило се усмихна равнодушно. Ида тръгна бързо по „Гран Огюстен“, тласкана от острото усещане колко работа и срещи й предстоят. От разговора с Пикасо бе разбрала какво се е случило в нейно отсъствие и колко още щеше да научи. Новият й живот в Париж тепърва започваше.

* * *

Ида се впусна в трескава деятелност. Намери приятен апартамент на площад „Сен-Жермен“ — окачи „Сватбения стол“ над леглото. Картината бе нейната котва, постоянен страж на сънищата й. Усмихна се при мисълта как някоя нощ може да отлети нагоре насън, да седне в белия стол и да вземе сватбения букет.

Сложи триножника си пред големия прозорец в дневната; намести го под ъгъл, както баща й я бе научил, за да улавя първата светлина на деня и последните лъчи на залеза — часовете, които се надяваше да отделя за рисуване.

Започна да издирва гравюрите на Марк, илюстрирали „Мъртви души“ на Гогол и „Басните“ на Лафонтен — изчезнали както множество други творби по време на войната. Марк се бе примирил със загубата, но Ида упорстваше. Следа по следа най-сетне ги откри у наследниците на Амброаз Волар. Остана стъписана от цената им. Явиха се купувачи, ала Ида реши да не предприема нищо, преди да се посъветва с Марк. Изпрати му писмо — изкушаваше го с предложените суми, подканваше го да дойде в Париж. Подчерта колко е важно да присъства на ретроспективната изложба. В музея щяха да се стълпят колекционери, нетърпеливи да се запознаят с художника. Стойността на творбите му щеше да скочи до небето.

„Приятелите ти те очакват. Ще бъдеш принцът на Париж“, добави тя, наясно колко въздействащо ще е ласкателството — потвърждение на собствената му представа, че властва в царството на изкуството. „Присъствието ти, разбира се, ще повиши цената на творбите ти“ — подчерта още веднъж Ида. Марк привидно проявяваше безразличие към материалните неща, но тя знаеше, че парите го привличат като магнит. „Вирджиния е изключително способна. Ще се справи без теб“, допълни накрая.

Отговорите му обаче бяха предпазливи и пълни с оправдания. В Париж щял да тъгува без Белла. Работел добре, в Ню Йорк и в Хай Фолз. Вирджиния се грижела всеотдайно за него. Ида му липсвала, разбира се, а и старите приятели. „Каза ли им за Вирджиния. Знаят ли, че ще ставам пак баща?“, питаше я той.

Ида разбираше колко е важно одобрението на другите за Марк, сина на Витебск.

Не я изненада липсата на интерес към живота й, нито към живота на Исак Розенфелд, брата на Белла. Ида бе разбрала, че вуйчо й и семейството му са оцелели, ала сродниците на покойната Белла вече не съществуваха за Марк Шагал. „Каква ирония — помисли си тя — че скърби за евреите като абстрактно множество, но не съчувства на същинските си сънародници.“ Болезнена мисъл, но много неща у баща й причиняваха болка.

Помнеше горчивите думи на Мишел: „Талантът му не извинява всичко“. „Няма да бъда като баща си“, зарече се Ида.

Срещна се с Териад^[1], изтъкнат гръцки издател, и веднага остана очарована от него. Над опушени чаши с перно в „Ле Дьо Маго“ двамата обсъдиха гравюрите, илюстриращи Гогол и Лафонтен. Териад предлагаше значителна сума срещу изключителните права да ги публикува в ограничен тираж. Разговорът се отклони към личния им живот — трудния му брак, тъжния й развод, самотата им.

Излязоха от кафенето в часа, когато меките пастелни багри на залеза обливаха булевард „Сен Мишел“. Край тях минаваха млади мъже, стиснали оклюмали букети. Момичета се оглеждаха във витрините и се усмихваха на отраженията си. Влюбени, млади и стари, се държаха за ръце. Понесли платнени торби с вино и багети, те бързаха в нежния сумрак към осветени стаи, над които скоро щеше да се спусне предвкусвана тъма. Мрачните години на войната бяха отминали, бе настъпил сезонът на светлината и надеждата.

Двамата вървяха бавно. На улица „Сен Пер“ той улови ръката й. На площад „Сен Жермен“^[2] влязоха заедно в сградата, където се намираше апартаментът й. В приглушената светлина тя безмълвно се притисна в прегръдката му. Подариха си нежност с ласки и глас, край на болезнената самота в меката пролетна нощ.

По-късно той погледна към „Сватбения стол“.

— Картина на баща ти — отбеляза. — Не съм спал под шедьовър.

— А спал ли си с дъщеря на маестро? — попита с усмивка тя.

Отговорът нямаше значение. Ида знаеше, че връзката им е прелюдия към новия й свят, новата й независимост.

„Териад е вълнуващ мъж — написа тя на Елза. — Свързват ни много неща. Той е честен съдник на творбите на баща ми. Не съм единствената жена в живота му, нито той — единственият мъж в моя. Освежаваща разтуха за мен, нали? И не бой се, внимателна съм“, увери приятелката си, повтаряйки съвета, даван й от Елза отново и отново през годините.

Наистина внимаваше — да владее чувствата си, да не се въвлича в сърдечни бури. Навлязла късно в ефимерния свят на флиртовете и любовните връзки, тя усвояваше бързо правилата. Териад разбираше без негодувание, че заема ограничено място в разклонения й живот.

Един ден, докато обядваше с уредника на Музея за съвременно изкуство в хотел „Плаза Атене“, Ида вдигна глава и видя мъж и жена, седнали на червен плюшен диван. Слабоватият мъж с пооредяла пясъчна коса, пригладена грижливо над плешивината, носеше модерно дълго сако; върху раираната му копринена вратовръзка блестеше диамантена игла. Жената приличаше на манекен; пудра и руж покриваха лицето й с изтънчени черти, бледосивата рокля прилепваше по стройното тяло. Три наниза перли бяха усукани около врата й, седефени обеци и седефени гривни красяха ушите и китките й. Двамата не си говореха. Жената държеше дълго цигаре. Не поглеждаше келнерите, кръжащи край масата. В краката й лежеше керн териер.

Уредникът забеляза накъде гледа Ида.

— Изглеждат ми познати — извини се тя.

— Разбира се. Снимките им са постоянно по вестниците. Херцогът и херцогинята на Уиндзор, навремето посрещани радушно лично от Хитлер.

Устните му се извиха презрително. Ида си спомни как ги бе видяла да танцуват на юбилейния кралски бал в Лондон. Колко млада и наивна бе да им съчувства!

Тя извърна глава и не ги погледна, когато си тръгнаха със скована крачка, сподиряни от дребното кученце с украсена със скъпоценни камъни каишка.

Радваше се, че довечера ще е в „Зеления бар“ на улица „Жакоб“, където тънещите в разкош уиндзорски херцози не бяха добре дошли. Не че биха поискали да са сред поети, художници и студенти от следвоенен Париж, събрали се да пият евтино вино и да дъвчат престояли сандвичи.

Младите жени в квартала „Сен Жермен“^[3] се обличаха в тесни черни блузи с висока яка и къси поли; имаха къси коси с бретон и се разхождаха с голи крака. Ида пренебрегваше реквизита на бохемския живот. Тя бе дъщеря на майка си — обичаше цветовете и театралните костюми. Блестяща в кралскосиня рокля, с гъста огнена коса, стелеща се по раменете, Ида прекоси бара с приятното усещане, че мъжете се обръщат след нея. Седна до тясна триъгълна маса, прогорена от цигари и осеяна с преливащи от угарки пепелници с реклами на бира и дюбоне^[4].

— Един абсент, моля — поръча тя на келнера.

— Все още е любимото ти питие?

Мишел стоеше до масата й, хванал за ръка стройна млада жена.

— О, Мишел! Колко се радвам да те видя.

Ида се изправи, поруменяла от удоволствие.

— Марина. — Мишел представи младата жена и Ида забеляза колко нежно заискриха очите му, когато произнесе името й. Някога бе изричал нейното име със същия любящ тон. Въпреки носталгичния повей, тя се радваше, че той е щастлив.

Обмениха новини за родителите си. Ида бе писала на Рапапортови и увери Мишел, че скоро смята да ги посети, за да им благодари за всичко, което са направили. На свой ред той се осведоми за Марк и Вирджиния. Загрижеността им беше искрена. Бяха обвързани завинаги от споделените бурни времена.

Когато не остана нищо за казване, двамата се сбогуваха с благопожелания. Ида проследи с поглед как Мишел и Марина прекосяват бара и се присъединяват към група младежи. Видя спокойната усмивка на Мишел, забеляза колко уверено разговаря и колко почтително се отнасят приятелите му към него. Бяха се променили — и тя, и младият мъж, за когото се бе оженила. Историята им бе погодила коварна шега. Ида изпи абсента — питието винаги я успокояваше.

* * *

Ида не се изненада, когато Марк я уведоми, че ще отпътува от Ню Йорк в края на май — през последното тримесечие от бременността на Вирджиния. „Вирджиния настоява да замина“, пишеше й той. Не му повярва, ала и не смяташе да оспорва твърдението. Баща й умееше да се самозаблуждава. От страх бе пропуснал раждането й в Санкт Петербург. Сега щеше да се скрие във Франция от раждането на второто си дете.

Той пристигна в началото на юни, почти пет години след деня, когато с Белла бяха напуснали парижкия си дом. Ида го чакаше в Хавър. С изненада установи, че той видимо се е подмладил през краткото й отсъствие. Изглеждаше зареден с нови сили. Елфическото му лице сияеше, сините му очи блещукаха като сапфири. Бе преживял изгнаничеството и загубата; живееше втори живот с млада жена и чакаше раждането на детето си. Творческият му свят бушуваше с разширени хоризонти. Жадуваше да експериментира с размах в нови жанрове — стенопис, триптих, стъклопис. Завръщането във Франция увенчаваше и страданията, и победата му. Бе заминал, лишен от френско гражданство, връщаше се като знаменит художник, любим син на Града на светлината.

— У дома сме, Идочка! — възкликна развълнуван той. — Отново сме заедно в красивия ни Париж.

— Градът е променен, татко — предупреди го Ида.

— Нищо не може да промени чувствата ми, обичта ми към Париж — възрази Марк.

Кощунственото посегателство на нацистите обаче го покруси. Осквернената красота на сградите и градините, падналите дървета и натрошените прозорци го изпълниха със скръб. Из улиците, недоразчистени от руините на войната, витаеше усещането за разруха. Марк оплакваше всичко изгубено, ала не след дълго Париж го покори отново.

С Ида се разходиха из Булонския лес, и двамата потънали в мисли за Белла. Представяха си я как крачи по зелените пътеки, носи китки цветя и вдига лице към слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на цъфналите кестени. Не смееха да говорят за нея, ала тя винаги щеше да е призрачният им спътник. Застанаха пред сградата на „Трокадеро“, последния им дом в Париж, и се взряха в прозорците на апартамента. Привидя им се усмихнатото лице на Белла, зърнаха я да им маха да се качат по дългото извито стълбище в пълната й с цветя гостна.

— Бяхме щастливи тук, нали, Идочка? — попита Марк.

Тя не отговори. Миналото с тъгата и кратките радостни мигове бе приключило. Настоящето я зовеше, изискваше жизненонеобходим оптимизъм. Ида откъсна очи от прозореца и улови ръката на баща си. Двамата тръгнаха в споделено мълчание.

Посетиха някогашния елегантен хотел „Лютеция“, завзет от германците по време на войната, а сега превърнат в сборен пункт на завърнали се бегълци, търсещи приятели и сродници. Зацапаните стени бяха покрити с бележки, написани с разтреперани пръсти. Вентилаторът на тавана повяваше прокъсани списъци с имена, адреси и телефонни номера. Двамата прочетоха мълком бележките и имената.

„Грета Вайсман търси синовете си Хаим и Моше, на осем и десет. И двамата носят очила. Последно са ги видели в Блок 44, Аушвиц.“

„Яков Алтман търси съпругата си Хана, видяна последно в лодзкото гето през 1943.“

Ида си представи как две прегърнати момченца с очила четат съобщението. Усмихват се. Ще намерят майка си. Ще имат дом. Картината разби сърцето й. Знаеше, че очилцата им са натрошени на парчета преди години, а Грета Вайсман цял живот ще търси напразно синовете си, както Яков Алтман ще търси съпругата си Хана. Тя се обърна към баща си и видя, че плаче.

— Познато име ли откри? — попита.

Той поклати глава.

— Не, Ида, но нашите имена можеха да бъдат сред техните. Марк Шагал търси дъщеря си. Ида Шагал търси баща си. Белла Шагал…

Гласът му пресекна. Сякаш едва сега осъзнаваше колко близо са били до смъртта.

— Оцеляхме, татко. В безопасност сме — успокои го Ида.

Улови го под ръка и като осакатени болници двамата излязоха от „Лютеция“, проправяйки си път през тълпата мъже и жени с тъжни очи, продължаващи да се взират с надежда в имената и бележките. Заедно прекосиха булевард „Распай“. Светлината избледняваше. Настъпваше „синият час“, както го наричаха парижани. Ида и Марк влязоха в малко бистро и поръчаха анасонов ликьор.

— Лехаим — рече Марк и чашите им звъннаха.

— За живота! — повтори Ида.

С наздравица честваха оцеляването си. Бяха живи, в Париж. Вкусът на ликьора погъделичка приятно езиците им.