Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (33)

Тридесет и втора глава

Първият сняг падна през ноември. Нежни пелени от пухкави снежинки танцуваха пред големите прозорци на ателието. Марк се взираше в тях, припомняйки си как снеговете от витебското му детство превръщаха селцето в блещукаща приказна картина. Вирджиния се приближи и му подаде раираното сако. Помогна му да си напъха ръцете в ръкавите и намести яката, сякаш беше малко момченце.

— Студено е тук. Не искам да се разболееш — рече тихо тя.

— Ти си ми добра майка, Вирджиничка — отвърна той.

— Ще бъда добра майка и на детето ни — прошепна тя.

Едва доловимите й думи затиснаха с камък сърцето му.

— Какво дете? Какви ги говориш?

Той се отдръпна от нея с разискрени от гняв очи, с изпружен гръб. Запуши с длани ушите си в опит да препречи пътя на думите й.

— Бременна съм, Марк. — Бузите й пламтяха, ръцете й трепереха, но гласът й остана спокоен. — Ще имаме дете.

— Полудя ли?

Той просъска въпроса. Лицето й побледня, очите й се разшириха от страх. Марк се втренчи в нея. Забеляза нежно окръгления корем и обвилата го закрилнически длан — инстинктивен, неопровержим майчински жест. Прехапа устни.

— Не може да си сигурна.

— Сигурна съм. Бях на лекар. Направиха ми изследвания.

— Помисли си хубаво! Не сме женени. Не съм млад. Положението е невъзможно. Не си дете. Има изход. Знаеш какъв.

В ума му изплува отдавнашната сутрин в Париж, когато младата и наивна Ида, облечена в девствено бяло, бе разкрила тайната си. Тогава имаше решение. Имаше го и сега. Аборт. Америка не беше Франция, разбира се, но с достатъчно пари винаги се намира начин.

Вирджиния извърна глава.

— Късно е за аборт. И не бих го допуснала, дори да не беше късно. Това е нашето дете, заченато с любов. Ще го родя. Няма да размисля.

Гласът й прозвуча меко, очите й не трепнаха.

Той не предполагаше, че е способна на подобно упорство. Опита да се пребори с гнева си. Заговори със студено спокойствие:

— Не е късно. Ще се свържа с лекари, с хирурзи.

— Няма смисъл. Не ме интересуват лекарите и хирурзите ти. Знам какво трябва да направя. Взела съм решение.

Дланите й пак обхванаха корема. Нежният жест възпламени гнева му.

— Добре тогава. Щом не искаш да се вслушаш в разума, не нося отговорност! — изкрещя той. — Ще родиш и ще отгледаш детето сама. То няма да е наше. Няма да го издържам. Детето ще бъде твое и само твое.

Застана до прозореца, свил ръце в юмруци, и зачака тя да се смири. Вирджиния обаче мълчеше. Чуваше я как хлипа тихо. Не се обърна. Не искаше да вижда сълзите й.

Вирджиния тръгна към вратата. Той видя сянката й, видя я как вдигна носната му кърпичка, паднала на пода. Остави я върху работната маса до гарафата с вода — донасяше му я всяка сутрин, защото знаеше, че ожаднява, докато работи. Неговата Вирджиния бе грижовна и покорна, несъмнено щеше да му се подчини и сега. Все още до прозореца, той чакаше с надежда смирението й, приковал очи във внезапната бяла вихрушка отвън. Не се обърна, когато я чу да излиза от ателието и да затваря вратата тихо след себе си. Представи си как би я затръшнала Ида, как Белла би излетяла с трясък навън. Пламенният гняв обаче не бе присъщ на кротката, добре възпитана Вирджиния. Той отпи глътка вода. Очите му горяха. Взе кърпичката и забеляза как я е сгънала в изряден квадрат.

Неспособен да работи, хипнотизиран от фъртуната, Марк остана до прозореца и я видя да излиза от сградата. Тръгна по Ривърсайд Драйв, с изправен както винаги гръб. Износен шал обвиваше раменете й над овехтялото палто от туид — беше му забранила да й купи ново. Носеше жалкия си картонен куфар, овързан със същата връв, с която го бе внесла в апартамента му.

„Къде ли отива“, помисли си отчаян той. Колко е безпощадна. Защо го оставя сам в този самотен зимен ден?

Марк се обърна към триножника. Вдигна четката, ала не можеше да рисува. Строполи се върху протрития диван, докосна подвижната статуетка на Колдер и остави полюшващите се метални плоскости да го приспят.

Няколко часа по-късно го събуди проскърцването на входната врата.

„А, връща се значи“, помисли си доволен той. Бе разбрала доводите му, беше се вразумила. Очакванията му се бяха оправдали.

— Вирджиничка, глупавото ми момиче! — подвикна той.

Щеше да й прости, щяха да се сдобрят. Щеше да й купи ново палто, дори нов куфар.

Излезе бързо в преддверието и свари там Ида, увита в бяла кожена наметка. Носеше кафяв плик с продукти, лицето й бе почервеняло от вятъра, снежинки като кристални мъниста блестяха по огнената й коса.

— Аз съм, татко, не е Вирджиния. Тя замина. Дойде да поговорим. Безпокоеше се да не останеш гладен. Помоли ме да проверя дали си добре — обясни Ида, докато събличаше наметката.

— Замина ли? Къде? — попита смаян той. — Няма пари. Няма нищо.

— Дадох й пари. Ще отиде на планина. Имала нужда от тишина и време за размисъл.

Ида внесе пазарския плик в кухнята.

Марк я последва.

— Каза ли ти, че е бременна? — попита той.

— Знаех — отговори Ида.

Тя извади зеленчуците от плика и подреди яркоцветна пирамида — смарагдово зеле, алени чушки, златен лук. Той перна с ръка грижливото й творение и разпиля зеленчуците по пода.

— Неблагодарна дъщеря! Как дръзна да предадеш баща си? — изкрещя. — Трябваше да я вразумиш. Да й кажеш колко е глупава. Как ще роди това дете? Какво ще си помислят хората, когато научат, че съм престъпил еврейския закон? Как ли ще ме разнасят, задето съм имал връзка с друговерка още преди да изтече година от смъртта на Белла?

Ида събра зеленчуците и спокойно ги подреди отново.

— Откога спазваш еврейските закони, татко? Никой не очаква подобно нещо от теб. Ходиш ли на синагога? Спазваш ли шабата? Вярващите евреи рисуват ли разпятия? Всичките ти приятели знаят, че Вирджиния Макнийл живее и спи с теб. Ще си помислят, че Марк Шагал е човек, а любимата му ще роди дете — отговори Ида. — Вирджиния ще роди детето, бъди сигурен, със или без твоята подкрепа. Не е уплашено осемнайсетгодишно момиче. Не ти е дъщеря. Нямаш власт над нея. Тя е силна жена. Опълчила се е срещу родителите си и се е омъжила за съпруга си. Опълчила се е на съпруга си и е родила Джийн. После му се опълчи отново и дойде да живее с теб. Ще се опълчи и на теб и ще роди детето. Ще се справи някак. Както се е справяла досега. Бедна е и изглежда крехка, но умее да оцелява. Ще оцелее и детето в утробата й. Твоето дете, татко. Кръв от кръвта на Марк Шагал, плът от плътта му.

Марк запуши уши, побягна от кухнята и се скри в ателието си. Думите на Ида го зашеметиха. Бе замаян от истината в тях и от гнева, че дъщеря му е знаела за бременността на Вирджиния. Беше го предала. Отмъщаваше ли си, задето преди години бе настоял да не роди своето дете? Беше прав тогава, както и сега. С Белла я бяха спасили от срама, бяха възстановили достойнството й. Беше млада, разведена, но необременена с дете. Бе свободна да заживее наново. Каква неблагодарност проявяваше дъщеря му, отгледана с толкова обич и щедрост. Бе успяла да изтръгне така наречения свой дял от парите му и се беше съюзила с Вирджиния срещу него. Тази дъщеря ли бе отрупвал с нежност и грижи?

Прииска му се да си отиде, но се разтрепери при мисълта да остане сам в големия апартамент сред бурята, намятаща града с бял покров. Обзе го самосъжаление. Човек на възраст в плен на снега и изоставен от двете силни млади жени, които обичаше. Задушен от скръб и гняв, той застана пак до прозореца. Снегът бе спрял, но стъклата бяха заскрежени. Чакаше Ида да си тръгне, да захлопне вратата след себе си, ала го лъхна мирис на чесън и лук. Ида готвеше.

— Не ти искам храната! — подвикна той като сърдито дете.

Нямаше да го чуе, разбира се, през затворената врата.

Тя почука, каза му, че вечерята е готова, седна срещу него до масата и му сипа от яхнията по рецепта на Белла — любимото му ястие. Наряза ръжения хляб и му подаде крайшника. С Белла през смях го наричаха „целувката“, защото с него започва и завършва хлябът. Марк го взе от Ида без усмивка. Не й благодари.

— Пиер Матис иска да организира ретроспективна изложба в Музея за съвременно изкуство — подхвана спокойно тя. — После се надява да я прехвърли в Художествения институт в Чикаго.

Ида сменяше бързо ролите, превъплъщавайки се от пламенна дъщеря в пресметлива представителка на баща си. За Вирджиния бе казала всичко необходимо. Деловият въпрос не търпеше отлагане и Ида го постави с нова увереност след наскоро удържаната победа за наследството на Белла.

— Ти ще получиш процент от продажбите, предполагам — отвърна сухо Марк, не по-малко способен да превключва чувствата.

— Така е редно. Напомням ти, че спасих тези картини от ръцете на нацистите. Заслужила съм си комисионните.

— Ще го обсъдим друг път — тросна се той. — Сега мисля за Вирджиния, самотна в студената нощ.

Ида не отговори. Разбираше, че е смразен от собствената си самота, от тишината, сред която ще се събуди на сутринта. Тя му сипа чаша чай, разтреби масата и си облече палтото.

— Вирджиния ще се справи — увери го. — Ще ти изпрати вест, сигурна съм.

— Дали да не я придумам да приеме юдаизма? — попита колебливо Марк.

Ида се засмя.

— Защо? Виждаш ли Вирджиния Макнийл увита в молитвен шал? Или да чака ред за супа кашер? Представяш ли си я на трапезата за Пасха в дома на чичо Исак?

Марк поклати морно глава.

— Съпругата ми трябва да е еврейка. Ако ще се женим, ще приеме юдаизма.

— Всъщност тя изобщо не може да се омъжи за теб. Забрави ли, че има съпруг?

— Искам да се върне. Нужна ми е — промърмори той.

— И тя се нуждае от теб. Повече от всякога. И досега живяхте без брак. Нищо не се е променило. Изчакай. Тя ще дойде.

Ида му подаде захарницата. Марк си взе едно кубче, сложи го върху езика си и отпи чай. Топлината и сладкото го успокоиха. С многозначителна суха усмивка Ида си помисли, че в този момент е и майка, и медицинска сестра на баща си.

— Права си — съгласи се той. — Ще се върне.

* * *

Вирджиния се върна. Две седмици по-късно влезе в апартамента. Косата й провисваше върху раменете, лицето й изглеждаше бледо и понеже бе отслабнала, коремът под свободната сива рокля изпъкваше видимо. Помая се несигурно до прага, но Марк скочи от стола, стисна студените й длани и ги разтри нежно.

— Върна се — рече той. — Моята Вирджиния се върна. Знаех, че няма да ме изоставиш.

— Няма да те изоставя, разбира се — повтори думите му тя. — Не мога да изоставя и детето ни. Обичам сина ти. Благословена съм да му бъда майка.

Беше репетирала речта, бе подреждала и преподреждала думите през дългите дъждовни дни в окаяния пансион в подножието на Катскилските възвишения^[1], ала сега те й звучаха наивни и шаблонни.

Марк се усмихна и я потупа по главата като благ и търпелив баща. Можеше да си позволи великодушието, понеже притежаваше цялата власт; окончателното решение зависеше от него.

— Вече знаеш, че детето е момче? — усмихна се той. — Глупаво, глупаво момиче.

— Сигурна съм, че нося син. Знам дори името му. Ще го нарека Давид.

— Давид — повтори Марк и лицето му се сгърчи.

Така се казваше обичният му по-малък брат, загинал в Крим. Майка му разказваше, че евреите, умрели без наследници на името им, не намират покой. Марк отхвърляше думите й като суеверие, родено от невежество, ала насън го преследваха спомени за брат му. В мрака чуваше отново майчиния шепот. „Може би сънищата са били поличба“, помисли си той, взрян сега във Вирджиния, толкова сигурна, че детето е син, когото ще нарече Давид. Усмихна се. Как да откаже на брат си възможността за покой в отвъдното?

— Давид — повтори той и сложи длан върху корема на Вирджиния.

Спомни си картината, която бе нарисувал преди години — дете лежи свито в утробата на полегнала жена. Дали пророчески бе изобразил своето бъдеще?

— Добре — кимна най-сетне. — Ще имаме син. Давид. Довидл, мама наричаше така брат ми. Бях в стаята, когато се роди. Чух го как изплака. Лицето на мама сияеше. Ще сияе ли лицето ти, когато родиш сина ни, Вирджиничка?

— Сияе сега — отвърна тя и го целуна по устните, по бузите, по очите.

* * *

Сдобрени, двамата мечтаеха за ново начало. Марк реши да напусне апартамента на Ривърсайд Драйв, пълен със спомени за Белла и прекалено просторен за малобройното му семейство. Мишел вече бе заминал за Франция. Скоро Ида също щеше да отпътува за Париж, за да подготви изложбата му. Марк копнееше за провинциален покой, за отдих от шумните нюйоркски улици, а Вирджиния — за пейзаж, напомнящ нежните хълмове и зелените морави от детството й в Дорсет. Открила ги беше в Катскил и селцето Хай Фолз. Малката дървена къща, сгушена под красива каталпа, гледаше към зелена долчинка, а от кухнята се откриваше изглед към скалисти възвишения и плитко дере с балдахин от изящни върби.

— Съвършена е! — възкликна възторжена тя.

Марк се съгласи и веднага поиска порутената хижа в дъното на двора. Щяха да съборят стените и да монтират големи прозорци.

— Прилича на руското ми ателие — одобри той. — Ще работя там.

Срещна се с брокера и уреди да купи къщата веднага. Придобивката на нов имот винаги му вдъхваше сили. Окрилен и зареден с планове, той уведоми Ида за покупката още щом се върнаха в Ню Йорк. Гневът й го свари неподготвен.

— Защо не се посъветва с мен? Сключил си сделка, без да помислиш за последствията, както когато купи къщата в Горд! — упрекна го тя.

Не бе забравила покупката, погълнала спестяванията им за визи и пътуване до Ню Йорк.

— Не ми е нужно одобрението ти. Не контролираш живота ми — отвърна Марк.

— Но отговарям за финансите ти, нали? — напомни му тя. — За банковите ти влогове, за плащането на сметките. Знаеш ли изобщо колко пари имаш и колко ще са ти нужни за ремонта на къщата? Подобни прозаични въпроси не те интересуват, разбира се.

— Къщата ще ти хареса, Ида — намеси се с тих глас Вирджиния.

Разприте им продължаваха да я плашат, но се бе научила да разсейва напрежението. Двете с Ида пазеха трудно равновесие върху махалото на страстите и привързаността на Марк.

Ида наистина хареса къщата. Веднага прецени как може да се обнови. Властна както винаги, тя сключи договори с дърводелци, водопроводчици и бояджии. Крачеше из къщата и двора, облечена в панталони и бяла мъжка риза, подпъхнала коса под работническо кепе, винаги с тефтер и молив в ръка. Беше в стихията си, ръководеше проекта, разпореждаше се, определяше графици. Местните работници обсъждаха през смях акцента й, говореха за красотата й, съгласяваха се да намалят тарифите и приемаха крайните срокове, изисквани от нея.

Вирджиния благодарно й отстъпваше властта. Разбираше, че Марк и Ида са завинаги свързани, както Белла продължава да живее в мислите, сърцето и платната му. В нова картина, озаглавена „Любовници на моста“, две фигури стояха редом. Едната несъмнено бе самият Марк. В прегръдките на тъмнокосата и тъмноока Белла той рисуваше портрет на Вирджиния — отдалечена, третата в любовния триъгълник, изключена от близостта им.

Вирджиния разбираше и ожесточената амбиция, разяждаща Марк и Ида. Отдаваше я великодушно на лишенията и несигурността, понасяни толкова години в много страни.

* * *

Откриването на изложбата в Музея за съвременно изкуство събра уредници, художници, писатели, богати колекционери и знаменитости — бъдещи колекционери. Всички се стълпиха на Източна 53-та улица да видят картините на твореца, чийто драматичен живот се бе превърнал в легенда. Марк беше герой, успял не само да се измъкне от лапите на нацистите, но и да ги победи, рисувайки омразния им еврейски свят.

Марк се появи триумфално, повел Ида под ръка. Бяха решили Вирджиния да не присъства. Бременната му любовница би предизвикала злостни клюки, а той държеше на благоприличието.

Умели актьори, бащата и дъщерята се бяха облекли подобаващо за културната сцена, където щяха да играят. Ида блестеше в рокля от ръждивокафява тафта — цвета на косата й, оформена в корона от плитки, украсени с тънки златисти нишки. Марк носеше тъмнозелено кадифено сако и бяла риза с висока яка като руски балалайчик. Вирджиния бе вчесала грижливо къдриците му и опитомените посребрени кичури обрамчваха изящно елфическото му лице. Появата им не остана незабелязана; гостите зашепнаха почтително имената им.

— Брилянтният Марк Шагал. Прелестната Ида Шагал.

Ида излъчваше щастие. Усмихваше се и отговаряше на въпроси. Говореше ту на френски, ту на руски, ту на немски. На английски с очарователен акцент даде кратко интервю на издателя на „Арт Нюз“. Марк кръжеше из галерията и се взираше в картините си, сякаш ги виждаше за пръв път. Много от тях бяха нарисувани в Русия и през ранните му години в Париж. Спря пред „Бременна жена“. Спомни си как Фела Сандрар, съпруга на приятел, му бе позирала за нея.

Почуди се тъжно защо не е нарисувал Белла, бременна с Ида. Реши да не рисува и Вирджиния. Беше лош знак.

Няколко дни по-късно Вирджиния посети изложбата сама. Тя също спря пред портрета на Фела Сандрар и докосна нежната извивка на корема й.

— Баща ти е гений, Давид — прошепна на нероденото си дете.

Отзивите за изложбата бяха възторжени. После, както Ида бе уредила, я преместиха в Художествения институт в Чикаго, където по Саут Мичиган авеню се редяха стотици на опашка пред галерията. Ида подхвана нелеки преговори с Института за продажбата на „Бялото разпятие“ и удържа победа. Договори цена, надвишаваща очакванията й.

Окрилена от успеха, тя се върна в Ню Йорк. Показа договора на Марк и игриво развя чека пред лицето му.

— Богати сме! — възкликна тя. — Парите не са ни грижа! Най-сетне, най-сетне!

Бе освободена от ролята на молител. Никога вече нямаше да пише писма за помощ; с баща й никога нямаше да изпаднат в нужда.

— Да. Богати сме. Най-сетне — повтори доволен той.

Целуна я по бузите и я завъртя в буйна полка из стаята. В тананикащите им гласове звънтеше смях, стъпките й следваха гладко неговите. Вирджиния ги наблюдаваше удивена. Марк никога не танцуваше с нея както с Ида. Музиката им й беше чужда. Тя стана от стола с въздишка и напълни чашите им с водка — омразното й питие, което те поглъщаха с лекота и удоволствие.

Двамата чукнаха чашите.

— Лехаим! За живота! — вдигна наздравица Марк.

— За нашата сполука! — добави Ида.

През следващата седмица Ида се подготви да отпътува за Франция. Успехът на Марк в Ню Йорк и Чикаго бе подсигурил изложбата му в Музея за съвременно изкуство в Париж. Ида щеше да я организира.

През последния си ден в Ню Йорк тя обиколи апартамента на Ривърсайд Драйв и си припомни всичко случило се там. Усещаше присъствието на майка си, нежността на Мишел. Застоя се по-дълго в ателието на Марк. Вдишваше миризмата на ленено масло и терпентин, обхождаше с поглед довършените и недовършените платна, някои обърнати към нея, други — към стената. Както винаги Марк работеше устремно и в Хай Фолз, и в Ню Йорк. Ида разгледа скицираните портрети на Вирджиния. Рисунките с въглен изобразяваха умело дългото й меланхолично лице, високите аристократични скули.

Ида осъзна, че макар да усеща болезнено липсата на майка си, изпитва благодарност към Вирджиния. Присъствието й в живота на Марк я освобождаваше от отговорност и тревоги. Беше благодарна и за друго — че няма да е в Америка, когато ще се роди детето на Вирджиния. Не искаше да наблюдава началото на второто семейство на баща си.

Застана пред прага на стаята, която бяха споделяли с Мишел понякога. Представи си как лежат под картината със сватбения стол, как светлината от прозореца пада върху финото му лице. Спомни си как го наблюдаваше, докато спи, а друг път се събуждаше и виждаше очите му, вперени в нея. В началото бяха страстно влюбени, накрая — състрадателни приятели.

„Винаги има начало и край — рече си тя, — всичко отминава.“ С въздишка свали картината от стената. Щеше да бъде внимателно опакована за завръщането й в Париж. Ида се усмихна сладостно и горчиво. Бракът й бе приключил, но сватбеният подарък на баща й оставаше непокътнат.

— Adieu — прошепна тя на стихналите стаи. — Adieu — повтори си мълком.

Животът й в Ню Йорк бе приключил. Щеше да отнесе спомените си у дома, у дома в Париж, където я чакаше новото начало. Тя затръшна вратата, обгърна с две ръце тежката картина и тръгна бързо напред.