Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (31)

Тридесета глава

По-късно се чудеха кога точно е започнало.

Марк твърдеше, че е прозрял общата им съдба в момента, когато Вирджиния е влязла в ателието му.

Помислил си, твърдеше, че Белла му е изпратила Вирджиния. В смъртта Белла бе неговият ангел пазител. Според Вирджиния близостта им започваше от третия й ден в апартамента, когато Марк я бе поканил да седне до масата с него, защото се чувствал самотен в просторната трапезария. После споделените мигове станаха обичай. Малката Джийн подремваше на дивана в дневната, докато майка й и Марк се хранеха и отпиваха от чашите с вино. Говореха за ранните си години; тя му разказваше за Венецуела, Дорсет и Париж, където бе отминало тъжното й детство на дъщеря на британски дипломат. Той си спомняше юношеството във Витебск, студентските години в Санкт Петербург, живота в Париж, жестоко зачеркнат от войната. Двамата си съчувстваха и си предлагаха утеха с нежни погледи и докосване.

В по-лежерни моменти Марк се впускаше в клюки за художниците, техни общи познайници от Париж. Говореше високомерно за Пикасо, пренебрежително за Джакомети и Миро, враждебно за Макс Ернст.

Вирджиния слушаше историите ту с благоговение, ту развеселена. Марк я канеше в ателието и тя се наслаждаваше на времето, прекарано в стаята с широки прозорци; вдъхваше познатия мирис на четки, натопени в терпентин, на ленено олио и на резлив фиксаж. Ида бе подредила големи саксии със зеленина и бе окачила подвижна скулптура на тавана — подарък от Алекзандър Колдер, обясни Марк, за да го утеши след смъртта на Белла.

— Но как да ме утеши подобно творение, тяло на мъж с глава на козел? — възкликна той. — Колдер не ме разбира. Никой не ме разбира, откакто изгубих моята Белла.

— Аз ще се опитам да те разбера — прошепна дръзко Вирджиния.

Тя разсейваше тъгата му с истории за бохемските си студентски години в „Монпарнас“; описваше балове с маски, където студенти и художници, модели и проститутки танцували до зори и заспивали в прегръдките си.

— В прегръдките на много младежи ли заспиваше? — подкачи я Марк. — Или те интересуват по-зрели мъже?

— Ти ме интересуваш — призна тя.

Не добави, че е била заинтригувана и от съпруга си, слабохарактерния и далеч по-възрастен от нея Джон Макнийл. Семейството й бе заклеймило брака й като нездраво влечение към слабите и немощните, повторение на детската й мания да лекува птици със счупени криле и осакатени зайци.

Сега обаче бе различно. Марк Шагал не бе нито слаб, нито немощен. Възрастта не бе сломила удивителната енергия, могъщия му талант. Той бе пълна противоположност на болния й, беден съпруг.

Вирджиния го целуна нежно по устните, прокара пръсти през посребрелите му къдрици, учудена колко са меки на допир.

Не след дълго той влезе в спалнята, докато тя сменяше чаршафите. Двамата се проснаха върху неоправеното легло. Тя разкопча ризата му и зарови глава в гърдите му. През затворената врата чуваха как Джийн си бърбори самичка, вглъбена в играчките си, изработени собственоръчно от парченца глина и копчета. Детският глас облъхваше любовните им ласки с невинност. После те се погледнаха с усмивка и се облякоха бързо.

Когато с Мишел се върнаха в Ню Йорк, Ида веднага усети дръзката им близост. Тутакси й стана ясно, че връзката между Вирджиния и Марк изключва дъщерите им — нея и малката Джийн — вече записана в забавачница по настояване на Марк и на негови разноски.

— Не е зле да вземаш повече уроци по рисуване, Ида — предложи й баща й. — Не бива да стоиш по цели дни в апартамента.

— Иска да се отърве от мен — сподели Ида с Елза. — Жалко, че няма забавачка за големи дъщери на бащи, увлечени по домашни помощници.

Не винеше Вирджиния. Знаеше, че младата жена е бедна, впримчена в нещастен брак без любов и отчуждена от своя баща. Ще я примами, разбира се, връзка със световноизвестния и преуспял Марк Шагал. Неговото поведение обаче я възмущаваше.

— Можеше да изчака да мине поне година от смъртта на майка ми — оплака се тя на Мишел.

— Баща ти е зависим мъж. Не понася самотата — отвърна студено той. — Със сигурност го знаеш.

Ида кимна. Отдавна го знаеше.

Не повдигна темата за Вирджиния пред Марк. Включи се в домашната шарада. Вирджиния се хранеше сама в кухнята. Наричаше Марк „мосю Шагал“ и никога не я представяха на гостите. Сновеше тихо из дневната, разнасяше подноси с чаши и прибираше мръсните чинии — покорна прислужница, наясно къде й е мястото. Веднъж по време на скромно вечерно парти Ида я покани в трапезарията. Предложи й чаша водка. Вирджиния я изпи права, препасана с кухненската престилка.

Ида внимателно очертаваше границите. Оставяше дискретно върху кухненската маса седмичната надница на Вирджиния. Когато тя бе в стаята, Ида разговаряше на руски с Марк. В тяхно присъствие Вирджиния метеше пода и бършеше праха, сякаш не ги забелязва.

Атмосферата обаче се обтягаше. Марк и Ида се караха. Спореха за какво ли не — домашни дреболии, договори за продажби на картини, дори за сметките за храна и напитки. Гневът им, макар и бурен, стихваше бързо. Накрая Ида винаги успокояваше ласкаво баща си, наричаше го „татенце“, притискаше устни в челото му.

Тя го обичаше и се страхуваше за него, страхуваше се и за близостта им. Виждаше как Вирджиния се скрива в ателието му. Виждаше го как влиза с нея в кухнята. Младата жена узурпираше мястото й, но пък я освобождаваше от тревогите за Марк.

— Не може да имаш и двете, Ида — посочи Мишел, когато му се оплака за пореден път.

Той си помисли хладно, че тя е свикнала всичко да става на нейното.

Ида се стремеше да не се застоява в апартамента. Започна да работи по-усърдно с Пиер Матис.

— Сега е моментът да се използва славата на баща ти — отбеляза Матис. — Той търси ново поле за изява. След края на войната всички са жадни за вълнуващи творчески експерименти в живописта, танца, театъра. Нюйоркският балет проявява интерес към Марк.

Ида веднага се срещна с директора на Нюйоркския балет и му показа папка с отзиви за декорите и костюмите на Марк за постановките на „Алеко“ в Мексико и в Ню Йорк.

— Ще поставяте „Жар птица“ на Стравински. Той познава и разбира творчеството на Стравински — посочи тя.

Обсъдиха дати и срокове. Уточниха всички условия, споразумяха се за хонорарите и комисионните. Подписаха договор.

— Това е голяма чест, татко! — вълнуваше се Ида. — Пиер Матис смята, че е от изключително значение за репутацията ти. Работата ти трябва да е безупречна. Не бива да разочароваме никого.

— Кога творбите ми са разочаровали някого? — отвърна лаконично той, разлиствайки скицника си на фона на „Жар птица“, лееща се гръмко от грамофона.

— Необходимо е да си напълно съсредоточен. Да работиш, без да се разсейваш — продължи Ида и се вгледа остро във Вирджиния, която се изчерви и излезе от стаята. — Знам колко мразиш града през лятото. Горещо е, шумно. Ще ти е трудно да твориш. Наех къща в Саг Харбър. Просторна е, има ателие с изглед към Лонгайлъндския проток. Ще работиш на спокойствие там — заключи Ида.

Марк се намръщи.

— И тук ми е удобно. Вирджиния внася покой и ред в живота ми. Не искам промени — възрази той. — Не мога да се справя без нея.

Ида призна поражението.

— Ще поканим Вирджиния да ни придружи — предложи тя. — Тя ще домакинства, а малката Джийн ще се радва на морето и плажа.

— Ще говоря с нея — рече Марк, без да откъсва очи от скицника. — Може и да се съгласи.

— Сигурна съм, че ще се съгласи — увери го Ида.

Не погледна към Вирджиния, която точно тогава влезе в стаята да донесе чаша чай на Марк. Остави я внимателно, за да не размести скицника и пастелите му.