Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (30)

Двадесет и девета глава

Белла бе озаглавила ръкописа „Brendike Licht“, „Пламтящи светлини“. Ида го преведе на френски „Lumières Allumées“. Прочете всички чернови и тетрадки, проправяше си методично път из сложната литературна мозайка на майка си, пресъздаваща еврейския свят на Витебск през призмата на нежните спомени. Марк подреди разделите според ритъма на еврейския календар и докато рисуваше изящните графики за всяка глава, скръбта, сломила го след смъртта на Белла, започна да стихва. Когато завърши последната илюстрация — Белла като младо момиче чете във витебската часовникова кула — той обиколи апартамента и обърна картините. Дългият му траур бе приключил.

Апартаментът отново стана сцена на увеселения и импровизирани сбирки. Обичайните посетители бяха възрастни писатели и художници, имигранти, говорещи френски и идиш, приятели и почитатели на Марк. Ида бе гостоприемната домакиня; Марк, облечен в любимите си ярки ризи и раирани сака, седеше царствено в креслото, тапицирано със синьо кадифе, под картината, изобразяваща голата Ида, политнала над Витебск.

Мишел идваше и си тръгваше, гост в дома, където продължаваше да живее в отделна стая. „Гласът на Америка“, чиято роля бе още по-съществена през смутните следвоенни месеци в Европа, поглъщаше цялото му време. Той пътуваше често до Вашингтон, винаги тичаше да хване влак или самолет. Тревожеше се за родителите си и използваше помощта на всичките си познайници, близки и далечни, в опит да разбере участта им.

Една вечер се втурна вкъщи, финото му лице пламтеше от вълнение.

— Най-сетне разбрах, че мама и татко са живи! — възкликна той. — Оцелели са! Били болни, не знаели как да се свържат с мен. Не се досетили, че Мишел Горди всъщност е Мишел Рапапорт. Утре заминавам за Франция. Да видя родителите си, а и по работа. Пиер иска да разшири дейността на „Гласът на Америка“ в Париж и в Берлин. Вероятно ще отсъствам няколко месеца.

— Чудесна новина, Мишел. — Ида го целуна по бузите. — Знаеш колко обичам родителите ти, колко съм им благодарна.

— Знам. — В ума му изникна блед спомен и разцъфтя в ясна картина. — Помня как подари на мама букет иглики. Цветчетата бяха розовозлатисти, мисля. Тя се зарадва. Беше много мил жест, Ида.

— Изпитвам топли чувства към майка ти. — Ида сведе глава, та той да не види сълзите й.

Помогна му да си събере куфара и му даде подаръци за родителите му — кашмирена жилетка за Маша, дълъг вълнен шал за баща му, който винаги се оплакваше от студа; кутия шоколадови бонбони и бутилка коняк, подарени на Марк от колекционер. Сложи лист хартия в ръката му.

— Това е адресът на Исак, брата на мама. Мислим, че е възможно да е оцелял. Помниш ли дъщеричката му Белла? Стори ни се странно, задето са й избрали име на жив човек, но какво щастие е, че има друга Белла на света! — усмихна се Ида. — Опитай да ги откриеш, моля те. Не отговарят на писмата ми. Може би не знаят, че мама е починала.

— Ще се постарая — обеща Мишел. — Грижи се за себе си, Ида.

Той вдигна ръката й и се поколеба за миг. Тя си помисли, че може би ще я целуне, ще погали лицето, ще докосне косата й, ще я прегърне. Ала разбра, че тези жестове принадлежат на друго време. Все пак двамата оставаха свързани. Заедно бяха преживели много, бяха понесли много. Той щеше да занесе подаръците й на родителите си. Да потърси вуйчо й. Дори да не е вече негова съпруга, тя винаги щеше да е неговата Ида, както той винаги щеше да е нейният Мишел.

Вратата на апартамента се затвори зад гърба му. Ида вдиша уханието на кърпичката, която бе забравил, и се запита ще го види ли отново. Времето за раздяла, отдавна предчувствано, бе настъпило. Тя разтвори широко прозореца и го проследи с поглед как се отдалечава по улицата.

„Няма да тъгувам“, обеща си.

Не се оказа трудно, осъзна, да спази обещанието, да се настрои за веселие. Наближаваше краят на войната, започваше празничният сезон. Ида прелиташе от тържество на тържество и канеше приятели на пищни партита. Постоянната фиеста я предпазваше от самотата.

В Деня на победата Ида и тържествуващите й гости разтвориха прозорците и обсипаха Ривърсайд Драйв с конфети. Незнайно откъде се появиха бутилки шампанско, разлетяха се тапи, вдигнати чаши улавяха искрящите струи. Войната в Европа бе приключила, Япония скоро щеше да сложи оръжието, очакваше ги бляскаво мирно бъдеще. Заслужаваха музиката и смеха, правото да се наслаждават на клокочещото питие, което гъделичка ноздрите и разведрява сърцата. Прегръщаха се с щастливата увереност, че тяхното поколение е последното, тласнато да води война.

* * *

Мишел се върна от Франция, покрусен от разрухата, която бе видял, изтощен от работа и от усилията да настани родителите си в удобен дом. Баща му боледуваше, майка му бе изнемощяла; мечтата им за Палестина никога нямаше да се осъществи. Мишел изглеждаше стъписващо отслабнал. Спеше неспокойно. Елза го предупреди, че ще се разболее, ако не си осигури почивка.

— Свободният свят ще оцелее няколко седмици без Мишел Рапапорт — отбеляза сухо тя. — Нали, Андре?

Съпругът й вдигна глава от медицинския учебник, кимна и изкуцука до прозореца. При Арденската офанзива^[1] лазаретът бе попаднал под вражески огън и снаряд бе отнесъл ходилото му. Неспособен да стои дълго прав в операционната, той бе изоставил хирургията и се обучаваше за педиатър.

— Всички се нуждаем от почивка — съгласи се Андре. — Целият свят се нуждае от ваканция.

Малкият Даниел, очарователно и весело дете, се втурна към него.

— Хайде да си играем, тате! Чичо Мишел ми донесе нова игра.

Андре поклати глава. Взря се в улицата. Деца се връщаха от училище, жени бързаха към къщи, понесли кафяви пликове с покупки. Спокойствието на ежедневния живот лека-полека разсейваше унинието му.

Елза въздъхна. Войната бе приключила, но Андре се нуждаеше от време. Всички се нуждаеха от време. Тя. Мишел. Ида.

Тя се обърна към Мишел.

— Тревожа се за Ида — призна. — Работи неуморно. Марк успява да се скара с всички икономки, които наема. Не говори английски, а те не разбират френски. Крещи им и горките жени побягват. Ида чисти и готви. Кой пере и изхвърля боклука? Определено не великият Марк Шагал. А дъщеря му продължава да работи и в галерията. Ще рухне. И на двама ви е необходим отдих.

Мишел кимна.

— Знам. Разбирам, но какво да направим? Дори чистачките не го изтърпяват. Сочи, рисува им и избухва, защото не проумяват какво иска. Сега пък се оплаква, че чорапите му са на дупки. Не иска да купува нови, стиснат е. Ида няма време да ги кърпи и той хвърля проклетите чорапи върху леглото й. Предложих й да му каже да ходи бос.

Той процеди думите през зъби. Вече не криеше яда си към Марк.

— Нещо трябва да се направи. Утре ще говоря с Ида — увери го Елза.

На другия ден двете се срещнаха в Сентръл Парк. Даниел подтичваше до тях, понесъл голямата червена топка, подарена му от Ида.

— Изглеждаш изморена — подхвана предпазливо Елза.

Ида сви рамене, но преди да успее да отговори, Даниел търкулна топката по пътеката и хукна след нея. Момиченце с права кафява коса и бретон, обрамчващ високото й бяло чело, взе топката и му я подхвърли.

— Браво, Джийн — похвали я майка й.

Елза се обърна към жената.

— Вирджиния! — възкликна тя. — Радвам се да те видя. Запознай се с приятелката ми Ида Шагал.

Заинтригувана от нежната й красота, Ида протегна ръка на стройната млада жена.

— Като студентка по живопис в Париж срещнах художника Марк Шагал. Сродници ли сте?

— Той ми е баща — отговори Ида.

— Помня го добре. Радвам се, че е тук, в Ню Йорк.

Ида разбра какво има предвид. Радваше се, че той е жив, още един евреин, измъкнал се от лапите на нацистите.

— Ще заведа Джийн на люлките — рече Вирджиния на Елза. — Да взема ли сина ти?

— Да, благодаря — съгласи се Елза. — Ще купим кафе и ще дойдем при вас. Искаш ли чаша?

— Не, не, няма нужда — поклати глава Вирджиния. — Хайде, Джийн. Хайде, Даниел.

— Горката. Не може да си позволи едно кафе — обясни Елза, когато се отдалечиха. — Ще я почерпим.

— Откъде я познаваш? — попита Ида.

— Дойде в клиниката, ужасена, че е бременна. За щастие не беше. Месечният й цикъл бе спрял от недохранване. Съпругът й е възрастен, беден шотландски художник на ръба на нервен срив. За да се издържат, Вирджиния се наема да чисти и да шие. Дадох й витамини, но друго не можах да направя.

— Щом е учила в Париж, значи говори поне малко френски — отбеляза замислена Ида.

— Говорили сме на френски, владее отлично езика — кимна Елза. — Ида, хрумна ми, че тя може да ти помогне. Шие, домакинства, ще разбира баща ти. Нуждае се от постоянна работа…

— Но дали ще е добре за баща ми? — попита Ида.

— Защо не? — сви равнодушно рамене Елза.

Купиха три кафета и половин дузина понички и се върнаха при Вирджиния, която люлееше засмените деца.

— Аз ще поема — каза Елза и й подаде кафе и поничка.

Вирджиния се усмихна благодарно и застана до Ида.

— Искам да те помоля за голяма услуга — подхвана внимателно Ида. — Семейството ни, баща ми, съпругът ми и аз, се нуждаем от икономка. Да чисти, да готви, да кърпи.

Вирджиния отпи от кафето. Поколеба се.

— С радост ще ви помогна — рече тя най-сетне. — Но трябва да водя Джийн с мен. Мъжът ми не е в състояние да се грижи за нея.

— Разбира се — съгласи се Ида. — Ще дойдеш ли утре сутринта да се срещнеш с баща ми?

— Непременно.

Ида надраска адреса и телефонния номер върху късче хартия. Децата се втурнаха към тях, следвани от Елза.

Ида им протегна плика с понички. Двамата задъвкаха доволни и се спуснаха към пързалката.

— Ще се видим утре. — Ида кимна на Вирджиния.

Целуна Елза по бузата и тръгна бързо към къщи. Разказа на баща си за Вирджиния. Той сви безразлично рамене.

— Стига да е почтена и тиха. И детето й да не ме безпокои — рече той.

— Каза, че те е виждала в Париж — добави Ида.

— Всички казват, че са срещали Марк Шагал в Париж — отвърна саркастично той.

На другата сутрин Ида въведе Вирджиния в ателието, където Марк вече рисуваше трескаво. Той се извърна, озари Вирджиния с ослепителната си усмивка и, за облекчение на Ида, протегна ръка.

— Дъщеря ми спомена, че сме се срещали в Париж. Помня те, мисля — подхвърли.

Ида се усмихна. Беше сигурна, че баща й не си спомня младата жена. Познаваше отлично способността му да очарова и да се преструва.

— Да. Учех в ателието на улица „Кампан Премиер“. Вие го посещавахте понякога — отговори Вирджиния. — Помня ви добре.

— Изглеждам ли ви много променен? — попита шеговито Марк.

Повдигна широките си панталони, приглади ризата, зацапана с бои, и с момчешки жест прокара пръсти през буйните си посребрели къдрици.

Вирджиния поруменя.

— Не много — отговори тихо тя.

— А, лъжеш! Пролича си! — възкликна Марк с примамливо разискрени очи.

Улови я за ръката и я разведе из ателието, плъзгайки грациозно крака в износените си чехли. Ида вървеше след тях, странно смутена от бързото привличане, което бе доловила помежду им.

Малката Джийн чакаше в трапезарията, разлиствайки прокъсана илюстрована книжка. Притежаваше смиреното търпение на единствено дете с трудни родители, научило се да стъпва леко и да говори тихо. Ида почувства инстинктивна симпатия към момиченцето. Разбираше самотните деца.

— Двете с Джийн си приличате много. Почти като сестри — каза тя на Вирджиния.

— Ти приличаш ли на майка си? — попита Вирджиния.

— Не, никак.

Ида посочи портрета на Белла — крехко като вейка момиче. После махна към своя портрет над камината. Позираше гола, червено-златистата й коса се диплеше по раменете и падаше върху чувствените й гърди.

— Както виждаш, с мама бяхме съвсем различни. — Взе скицник и графит. — Ще застанеш ли до Джийн за няколко минути?

Младата жена кимна. Ида рисуваше бързо. Не след дълго обърна листа към Вирджиния. Беше уловила сходството в чертите им, бе изобразила умело нежно сведените им една към друга глави, ръката на майката, обгърнала закрилнически раменете на дъщерята.

— Много е добра — кимна Вирджиния, след като разгледа внимателно картината.

— Иска ми се да имах портрет с мама — гласът на Ида бе натежал от тъга, ала почти веднага тя скочи на крака, пропъдила съжалението и спомените.

Настроението се промени. Чакаше ги работа. Ида тръгна властно из апартамента. Показа на Вирджиния къде са почистващите препарати, чаршафите и покривките, кошницата, препълнена с чорапи за изкърпване, кухнята с лепкав под и плотове. Посъветва я да чисти стаята на Марк, докато той е в ателието; ателието — докато се храни; после да разтребва нейната спалня и стаята на Мишел.

— Навярно ти се струва странно, че със съпруга ми спим в отделни стаи — предположи тя.

— Никак — отговори Вирджиния. — И аз не спя със съпруга си.

Погледнаха се — две млади жени, които не спят със съпрузите си, разбират света на изкуството и вероятно щяха да са приятелки в друго време, на друго място.

— Всичко е договорено значи? — попита Ида. — Със съпруга ми заминаваме на кратка почивка. Ще се справиш ли?

— Да — уверя я Вирджиния с внимателно изпълнителен глас.

Същата вечер Ида и Мишел отпътуваха.

— Една последна ваканция заедно — прошепна Мишел.

— Може би — отвърна тъжно Ида. — Или не.

Годините им заедно бяха пропити от несигурност. Нямаше сигурност дори сега.

На другата сутрин Вирджиния дойде рано и започна живота си като домашна помощница на Шагал. След дни му стана и любовница.