Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (3)

Втора глава

В деня, когато Ида щеше да отпътува за лагера, Марк и Белла се събудиха рано. Бледият овал на слънцето едва се мержелееше в стоманеносивото небе. Белла излезе в градината и се взря в злокобните тъмни облаци. „По-добре — помисли си тя, — че Ида спи.“ Времето щеше да я потисне. Тя самата пътуваше тежко, страдаше от парализиращи мигрени и приписваше същата слабост на дъщеря си.

Потрепери и влезе в кухнята, където Марк се взираше в чашата кафе, подпрял с ръце брадичка и сбърчил тревожно чело. Беше оставил настрани пръчиците за скициране с въглен и грубата бакалска хартия, върху която нахвърляше надве-натри идеите си. Вниманието му бе погълнато от новините по радиото; сериозният глас на говорителя отекваше в сумрачната стая.

— Изглежда ще вали — констатира тревожно Белла, докато Катя й пълнеше чашата. — Не е ли по-добре Ида да тръгне към края на седмицата, когато времето се оправи?

Марк й махна да замълчи. Слушаше със свити устни съобщение на агенция „Франс прес“ за особено злостна реч на Адолф Хитлер, обявяваща нови мерки за бойкот на германската еврейска общност.

— Хитлер е опасен, не бурята — рече горчиво той и изключи радиото. — Влаковете не спират, защото времето е лошо. Ида ще тръгне днес, разбира се. Нека да се весели и да пее с приятели. Кой знае колко още й остава? Той е луд… Хитлер е опасен и луд.

— Глупости, Марк! — отвърна рязко Белла. — Хитлер е от другата страна на границата. В Германия. Ние сме във Франция. На сигурно място. Нашата Ида е в безопасност.

Изрече думите с убеденост, каквато не изпитваше. Неведнъж бяха чувствали сигурност, оказала се заблуда. Не бе забравила упованието им в Комунистическата революция и страданията, когато идеологическата мечта се бе преобразила в кошмар. Първо Марк бе приветстван като комисар по изкуството в родния Витебск, после, без предупреждение, те се превърнаха в бегълци, търсещи убежище от град на град, където тълпите бяха заменили омразата към царя с омраза към евреите. Бягаха, винаги вкопчени в Ида и разтреперани от страх. Качваха се на влакове, прекосяваха граници, сменяха езици, лъжеха, докато най-сетне се добраха до Германия.

В Берлин решиха, че са в безопасност. Картините на Марк бяха окачени в изтъкнати галерии, посрещаха ги гостоприемно в модерни салони. Получаваха пари и признание. Положението им на емигранти ги обвиваше в загадъчен ореол; красотата и стилът им предизвикваха възхищение. Обличаха се съобразно ролите си. Стройната Белла с гарвановочерна коса, обрамчваща деликатното й лице, носеше свободни копринени рокли в живи цветове; Марк — елегантни шапки и руски ризи с висока яка и колан. Ида изглеждаше очарователна в бели рокли с воланчета и блестяща коса, увенчана с барети и бонета, които Белла шиеше за забавление. В Германия живееха приятно и охолно.

Но бяха нащрек. Чувствителни към опасността, те усетиха, че във въздуха започва да витае антисемитизъм, чието зловоние се долавяше все по-силно ден след ден. Хитлер нарочи приятеля им Пол Касирер за развратен еврейски милионер. Писателят Иля Еренбург се появи в дома им, пребледнял от ужас. По няколко съседни къщи видял надписи с боя: „Смърт на евреите“.

— По фасадите! — възкликна той.

— И по вратите — съгласи се сухо Марк.

Двамата с Белла се спогледаха с безмълвно единодушие. Безопасността на Берлин се бе оказала илюзия. Преместиха се в Париж.

Франция е различна, убеждаваше се Белла тогава, а и сега. Земята на свободата, равенството и братството. Париж бе Градът на светлината. Не грешеше. Париж ги посрещна с отворени обятия, приветства ги. Оценяваха творбите на Марк. Писатели и поети, интелектуалци и дипломати посещаваха дома им. Седяха до Пикасо и Матис в „Кафе дьо ла Ротонд“ и „Кафе дьо флор“^[1], където келнерите ги поздравяваха по име и целуваха Ида по бузите. Бяха в безопасност, разбира се. Налагаше се да вярват. Белла бе твърде изтощена за ново бягство, а и злокобните облаци бяха отминали. Оловното небе не предвещава винаги буря.

Макар песимизмът на съпруга й през онази мрачна утрин да я ядоса, Белла също се чувстваше напрегната. През нощта се бе събудила с разтуптяно сърце и се беше втурнала в стаята на Ида. Вперила очи в спящата си дъщеря, тя се опита да си спомни молитвата за пътници, която набожният й баща бе напявал, докато пътуваха от дома им във Витебск към университета в Москва. Не сподели обаче нощните си страхове с Марк. Не искаше да подхранва пламъка на тревогата му, въпреки че и тя усещаше горещината му. Умееха да оцеляват. Щяха да се справят. Щяха да опазят Ида.

— В безопасност сме — повтори дръзко Белла.

Марк си сипа втора чаша кафе, прокара пръсти през непокорните си гъсти къдрици. Белла за пръв път забеляза, че са започнали да посребряват, и откритието я натъжи. Остаряваха — и двамата.

Той отпи дълга глътка от кафето и добави захар.

— Евреите никога не са в безопасност, Белла — рече. — Деца сме на Исак, винаги под застрашителното острие на жертвения нож.

Тя разбра тогава, че е скицирал цикъл за библейския патриарх Исак, чийто баща бил готов да го принесе в жертва на планината Мория. Библейските сюжети преследваха Марк, откакто се бяха върнали от Палестина — одисея, предприета преди три години в чест на петнайсетия рожден ден на Ида. Пейзажите от свещената земя го бяха вдъхновили. Беше се разплакал в Йерусалим, а после им се извини за сълзите, както винаги с двойствени чувства за юдаизма.

На Белла й хрумна, че библейските му образи са отговор на Хитлер, нагледно утвърждение, че еврейският народ ще оцелее, както Исак бе оцелял. Тя докосна рисунката, после вдигна пръст, зацапан с въглен, и погали нежно лицето на Марк.

— Ще опазим Ида — настоя тя.

— Разбира се — увери я той.

— Не се безпокойте! Сама ще се пазя!

Звънкият глас на Ида отекна в кухнята, след миг тя влетя вътре и се втурна с грейнало лице към родителите си, развяла коси като лумнали пламъци. Беше готова за път, облечена в бяла памучна рокля и зелена пелерина върху раменете. Прегърна и двамата и ги целуна звучно по бузите, сякаш да ги зарази с радостното си вълнение. Грабна кроасан от масата.

— Катя, кафе! — извика и седна между тях.

Излапа шепа ягоди и забърбори въодушевена какво планира за предстоящите почивни дни — да се разходи в планината, да посети чудесното кафене в града близо до лагера. Надявала се приятелите й от миналото лято да дойдат отново. О, нощите в планината са прекрасни! Звезден небосвод! Взела си акварелите, щяла дори да пробва как се работи с маслени бои. Сигурно е вълнуващо да рисуваш нощем!

Жизнерадостта им ги впримчи в капана си и за кратко прогони страховете им.

Катя донесе чаша кафе. Ида започна да добавя лъжичка след лъжичка захар — копие на бащиния вкус. Кимна разсеяно, когато Белла я посъветва да седне до прозореца в купето, винаги да си държи чантичката в скута, да внимава портфейла с парите да е на дъното.

— Не бой се. Ще бъда предпазлива? Не ми ли вярвате?

— О, вярваме ти, Идочка. Не вярваме на другите — отвърна сухо Марк.

Белла сложи прясно опакован пакет с храна в ръчната й чанта.

— Любимите ти пирожки с картофи. Недей да гладуваш.

Ида се усмихна и целуна нежно ръката на майка си.

— Не се безпокой за мен — успокои я. — Знам как да се грижа за себе си.

Докато пътуваха към гарата, небето се проясни. Сърцето на Белла се сви при вида на влака, бълващ нетърпеливо черни облаци дим. Свирката просвистя яростно и локомотивът спря. Застанал на вратата на вагона, кондукторът следеше с нервен поглед как пътниците се качват. Ръцете на Белла се разтрепериха, гърлото й пресъхна. Обзе я мрачно предчувствие, болката в слепоочията й се засили. Почувства, че трябва да направи нещо, непременно да задържи Ида при тях. Да я сграбчи за ръката и да я помоли да не заминава. Ала не биваше да казва нищо, разбира се, не биваше да прави нищо. Безумният порив я изпълни със срам. Сърцето й заби по-бързо, тя облегна глава върху рамото на Марк. Свирката изпищя отново. Ръцете на Ида ги обгърнаха за сбогом и тя последва бързо по железните стъпала носача, натоварен с малкия й куфар. Махна им от прозореца на купето, свирката издаде сетен дълъг вой и влакът потегли сред шлейф от тъмен пушек.

Белла си спомни старицата от Витебск, която твърдеше, че димните стълбове й показват бъдещето. Беше грозна гърбава жена с брадавици по ръцете и кисел дъх, но предсказанията й почти винаги се сбъдваха. Предречеше ли щастливо бъдеще на безплодна жена, гадаейки по свещите й на шабат, жената забременяваше. Предскажеше ли смърт на болно дете, то умираше. Белла въздъхна и се вгледа в сивите ивици над отдалечаващия се влак. Запита се тъжно какво ли вещаят своенравните им заврънкулки за бъдещето на Ида и за тяхното.