Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (29)

Двадесет и осма глава

В Кранбъри Лейк Белла и Марк не пропускаха ежечасните новини. Всяка победа на Съюзниците облекчаваше тревогата, впримчила ги отдавна. Марк започна отново да рисува, Белла — да пише. Късно следобед двамата се наслаждаваха с благодарност на красивия пейзаж и се разхождаха дълго край искрящото езеро. Ходеха бавно, с несигурна стъпка, сякаш се възстановяват след дълго боледуване. Щяха да оздравеят напълно едва когато Съюзниците освободят Париж и победата им в Европа стане реалност.

Очакваната щастлива реалност ги споходи през един мек августовски ден. Включиха радиото и чуха как възторженият говорител обявява, че съюзническите войски са влезли в Париж. Трелите на „Марсилезата“ се носеха от всяка станция, предхождащи развълнуваните гласове на журналистите. Приветствани от гражданите, френски и американски роти бяха стигнали до сърцето на града. Германският командир се бе предал. Дьо Гол пътуваше към Франция.

Мишел се обади да им съобщи последните новини. Двамата с Ида бяха разделени, но връзката му с Шагалови — в цялата й сложност — оставаше непокътната.

— Трос е свободен, френските патриоти са в Ил дьо ла Сите. Чакам вести от Ривиерата, от Ница.

Доловиха напрежението в гласа му.

— Моля се за родителите ти — каза Белла и на Мишел му хрумна, че за пръв път от пристигането им в Америка Марк и Белла споменават майка му и баща му.

— Аз също — призна той; не беше време за обвинения.

Залепени до радиото, Марк и Белла слушаха новините на идиш, на френски и на английски. Обади се и Ида, задъхана от вълнение. Бързаше за празненство във френското консулство.

— Прекрасни новини! Радваш ли се, мамо? Красиво ли е в планината в този прелестен ден? — попита тя.

— Красиво е. С баща ти ще излезем на разходка. Искаме да съобщим добрата новина на дърветата и езерото — отговори Белла.

Ида се усмихна, доловила с облекчение въодушевлението в тона на майка си и в поетичните й думи.

Марк и Белла тръгнаха из гората, вдигнали лица, за да попият топлината на нежното слънце. Белла спря под високите брези и Марк я прегърна.

— Толкова си красива! По-красива, отколкото в деня на първата ни среща. — Той я погали по бузата и се изненада, че е овлажняла от сълзи. — А, плачеш от радост! — възкликна и тя не му възрази. — Красотата ти е запечатана в сърцето ми — продължи Марк. — Преди да заминем, най-сетне довърших картината, която рисувам от години. Нарекох я „À ma femme“, „На моята жена“.

— Знам — усмихна се Белла. — Влязох тайно в ателието ти в нощта, преди да отпътуваме. Видях я. Сърцето ми спря да бие. Цветовете са смайващи. Дори тъмнокафявите къщи на клетия ни Витебск, преобърнати в ъгъла на платното. И червеният диван. Помъчих се да си спомня дали съм ти позирала на червен диван, или е плод на въображението ти.

— Знаеш, любима, че въображението е моята реалност — възрази той. — Винаги ще живееш в сърцето и в картините ми.

— А дали искам да живея вечно? — попита Белла.

Тя вдигна ръка, откъсна едно листо от навесена клонка и го завъртя между пръстите си. Зеленото листо се сливаше с цвета на свободната й блуза от батиста — подарък от Ида, която знаеше колко обича майка й да усеща ефирни платове върху кожата си.

— Странно е, че ние, евреите, наричаме Бет Хаим, Дом на живота, местата, където полагаме покойниците си. Какво значи това, Марк?

— Не знам — отвърна рязко той.

Внезапната й печал в радостния ден го изплаши. Той взе листото и го закичи в косата й. Зеленият цвят бе станал неин. На първата им среща Белла носеше зелена пелерина. Той затвори очи и я видя как приближава към него преди толкова години — с деликатно лице, поруменяло в нюанса на дивите цветя в ръката й. С мелодичен момичешки смях тя се бе втурнала по моста, подканвайки го да я догони.

Сега неговата красива Белла беше бледа, крачеше бавно и с отнесен поглед. Париж бе свободен, а тя отново потъваше в ужасяваща скръб. Защо? Той се страхуваше за нея, страхуваше се за себе си.

— Захладня — рече Марк, макар че топъл ветрец облъхваше лицата им. — Да се връщаме в хотела.

— Да. Разбира се. Искам да поработя преди вечеря — съгласи се тя.

Поеха бавно назад. Ходеха с приведени лица срещу лъчите на залязващото слънце, сякаш се страхуваха какво може да разкрие сиянието му. Белла поспря и се вгледа в сноповете златна светлина, прошарили виолетовото небе.

— Какви цветове — прошепна тя. — Каква красота.

Същата вечер решиха да останат още седмица в Кранбъри Лейк, за да си съберат багажа. Щяха да се върнат в Ню Йорк само за да уредят пътуването до Париж. Марк огледа хотелската стая, осеяна с дрехи, книги, принадлежности за рисуване, скицници. Тоалетната масичка на Белла бе отрупана с пудриери, пухчета за руж, червила, бурканчета с кремове, някои все още неотворени. Преброи два гребена, три четки за коса. Помисли си развеселен, че настроенията на Белла се променят, ала суетата й не помръква.

Той извади един куфар от килера и започна да изпразва чекмеджетата.

Белла остана седнала до писалището, не понечи да му помогне.

— Какво правиш? — попита раздразнен той.

— Подреждам ръкописите си — отговори тя, събирайки купчини листове. — Ето ги черновите. В тази папка съм прибрала беловата. Запомни!

— Губиш време — упрекна я Марк. — Отложи това за вкъщи. Помогни ми да съберем багажа. Защо се захвана с мемоарите точно сега?

— Искам с Ида да знаете къде е всичко — отвърна спокойно Белла. — За всеки случай надписвам папките.

— Глупости! — тросна се той, ала не призна, че зловещите думи разкъсаха сърцето му, а гневът му извира от страх.

В какъв случай? Не би попитал за нищо на света. Утре сутринта, успокои се той, настроението й ще се подобри и ще му помогне.

На сутринта обаче тя не успя да стане от леглото. Оплакваше се, че няма сили, гърлото й гори, боли я главата. Марк й донесе чаша горещ чай. Собственицата на хотела й предложи собственоръчно приготвен лек от мед и бренди. Белла го преглътна едва-едва.

През целия ден лежа безжизнена. През нощта стенеше насън. С плашеща ненадейност я събуждаха кошмари, които не помнеше. Марк покриваше горещото й чело със студени кърпи. Смъкна подгизналата й от пот нощница, облече я в снежнобялата роба и й даде няколко лъжички от сиропа. Треската не стихна. С оцъклени очи тя бърбореше несвързано.

— Виждам пушек. От влакове. От комини. Мамо, тате, къде сте? Пушекът предсказва бъдещето. Марк, трябва да спасим Идочка. Бягай, Марк, бягай, Идочка!

Той разбираше, че бълнува, но реши да не се обажда на Ида. Съпругата му скоро щеше да се възстанови, много скоро. Остана до леглото й. Тя се унесе за кратко, после се изправи рязко. Вдигна и спусна ръце. Широките бели ръкави затрептяха като криле.

— Трябва да бягаме — изкрещя тя. — Мразят ни, защото сме евреи. Да се върнем във Витебск. Кога ще отплава лодката?

Изплашен, Марк извика такси. Поеха бързо към Тапър Лейк, където имаше католическа болница. Марк помогна на Белла да влезе във фоайето. Тя се втренчи в дървения кръст над писалището в дъното. Група монахини в ъгъла опипваха машинално броениците си и преглеждаха книжа. Белла се взря в черните им одежди, в снежнобелите забрадки и тежките златни кръстове на шиите им. С див поглед се вкопчи в Марк.

— Гарвани! Мършояди! Ще ме убият, защото съм еврейка.

— Не, не. Медицински сестри са. Ще ни помогнат — успокои я той и взе формуляра, подаден му от монахинята зад писалището. — Ето, искат само да напишем името, възрастта, религията ти.

— Не им казвай, не им казвай — проплака Белла. — Не бива да разбират, че съм еврейка. Не мога да остана тук. Не искам! Върни ме в хотела. Трябва да довърша книгата.

Тя тръгна, олюлявайки се, към вратата и той я последва. Упъти неохотно шофьора да ги откара в Кранбъри Лейк.

Обади се на Ида.

— Болна е, нашата Белла е тежко болна. Има треска, говори несвързано. Заведох я в католическата болница в Тапър Лейк — обясни той с треперещ глас. — Не пожела да остане. Монахините, кръстовете по стените, всичко я плаши. Какво да правя, Идочка?

— Веднага я върни в болницата — заръча му решително Ида. — Тръгвам веднага. Чакай ме там. Всичко ще е наред, татко.

Не повярва на собствените си думи. Грабна бързо наметката си, взе всички налични пари в апартамента, и ги пъхна в дамската си чанта. Скочи в едно такси и настоя да подкарат бързо към Централната гара.

— Не се бойте. Ще платя, ако ви глобят.

Не ги спряха. Тя му подаде шепа банкноти, без да ги брои, погледна си часовника и хукна към перона. Едва смогна да се качи на влака за Адирондак. Опита да си спомни за колко време ще стигне — десет или дванайсет часа. Молеше се да не закъснее.

Все пак закъсня. Изтощена, с разтуптяно сърце, мокра до кости от поройния дъжд, влетя в болницата. Марк я чакаше в сумрачното фоайе; лицето му изглеждаше белезникаво, очите му бяха потъмнели от скръб. Отпусна се в ръцете й.

— Отиде си — изхлипа. — Моята Белла, твоята майчица си отиде. — Заговори на идиш: — Meine kleine Belloshka. Малката ми Белочка я няма.

Ида го залюля нежно в обятията си, отлагайки своята мъка, за да го утеши.

Монахиня й обясни с тих глас, че стрептококова инфекция е отнесла майка й.

— Щяхме да я спасим, ако имахме пеницилин, но всички запаси са изпратени във военните болници. Много съжалявам. Искате ли да я видите?

Ида кимна. Монахинята я въведе в бяла стая. Белла лежеше върху тясно легло. Цветът бе напуснал деликатното й лице, но то изглеждаше странно умиротворено. Ида се запита кой ли е вчесал толкова грижливо тъмната лъскава коса на майка й. Докосна с длан ръката й и усети студа, вкочаняващ бавно изящните й дълги пръсти. Ида свали тънката й златна халка и целуна нежните й като розова пъпка устни, целуна бузата й — ледена и лепкава.

Вдигна глава и забеляза белега от кръст върху стената над леглото.

— Разпятието я плашеше. Свалих го — обясни тихо монахинята.

— Благодаря ви за добротата. И за грижите — отвърна Ида.

Прокара пръст по смъртния акт, подаден й от благата жена.

— Ако не беше войната, щяхме да имаме пеницилин и да спасим живота й — повтори тя и се прекръсти.

— Разбира се — кимна Ида. — Войната…

Войната, преследвала Белла от Париж до Горд, от Марсилия до Португалия и през Атлантическия океан, най-сетне бе възтържествувала сред мирните американски планини.

* * *

Погребаха Белла в Ню Йорк през един слънчев септемврийски ден, когато лято и есен се сливаха и мек ветрец раздвижваше топлия въздух. „Любимите дни на мама“, помисли си тъжно Ида. Имигрантите, стекли се в параклиса, проследиха с поглед как ридаещият Марк, подкрепян от Ида и Мишел, сяда тежко на пейката. Сърцераздирателните му стенания прекъсваха службата, извисявайки се понякога в отчаяни вопли.

— Моята Белла, моята прекрасна Белла ме напусна, напусна този свят…

Ида триеше сълзите му като гальовна майка и го обгръщаше крепко през рамо, сякаш подпираше зашеметено дете. Двамата с Мишел застанаха до него след церемонията, докато приятелите им поднасяха съболезнования. Тя приемаше целувки, прегръдки и успокоителни думи, а Марк стоеше безмълвен, вцепенен от скръб.

През седемте траурни дни покриха огледалата в апартамента с чаршафи. Марк настоя да обърнат картините с лице към стената.

— Обичаят повелява да закрием само огледалата — възрази морно Ида.

— Но моите картини са огледала, отражение на живота ми с Белла.

След седем дни свалиха чаршафите от огледалата. Картините останаха обърнати. Марк не бе готов да загърби скръбта. Сърцето на Ида тежеше от неизплакани сълзи. Не биваше да плаче. Марк беше едноличен владетел на тъгата.

Седмици наред той отказваше да вдига телефона. Ида отговаряше на купищата съболезнователни писма, написани на руски и идиш, на френски и немски, на английски и иврит. Марк се хранеше оскъдно и се щураше из апартамента, движейки безмълвно устни — опечален молител в самотната синагога на скръбта.

Ида се страхуваше баща й да не рухне, да не полудее, да не я подлуди. Отчаяна, тя сложи кашона с тетрадките и папките на Белла върху масата пред него. Той заизважда тетрадките една по една с разтреперани ръце.

— Ще ги преведа — каза Ида. — А ти ще ги илюстрираш. Докато работим, ще чуваме гласа й, ще виждаме лицето и усмивката й. Тя ще оживее пред нас.

Той се вгледа в страницата, разтворена пред него; деликатните думи на идиш танцуваха през призмата на сълзите му.

— Да. Да. Ще го направим — съгласи се; улови ръката на дъщеря си и я притисна към устните си. — Ти си добра дъщеря, Идочка.

— Старая се. Винаги съм се старала — рече тя.

Извърна глава. Неговите думи и нейните я изпълниха с тъга. Опитваше се да бъде добра дъщеря. „Може би прекалено“, помисли си тя, седнала в светлия кръг под лампата. Гледаше как Марк обръща бавно страниците, стиснал молив, сякаш всеки момент ще започне да рисува.