Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (28)

Двадесет и седма глава

Сезоните отминаваха, войната в Европа продължаваше с разрушителна сила и тъгата на Белла ставаше все по-дълбока. Излизаше от къщи само когато Ида успяваше да я придума да се разходят за кратко. Работеше с часове над мемоарите си, писалката й сновеше трескаво по листовете, сякаш се надбягва с времето. Белла пишеше и пренаписваше, после се строполяваше изтощена в леглото и с мъка се унасяше в неспокоен сън. Пиеше подкрепителни отвари с надеждата да си възвърне силите, ала слабостта надделяваше. Марк отново рисуваше ожесточено и не й обръщаше достатъчно внимание.

Една вечер през май Ида се прибра вечерта и свари Белла в леглото; в избеляла нощница, с бледо като пергамент лице, тъмни кръгове под очите и разчорлена коса. Изписани листове осейваха нощната масичка; чашата със сутрешното й кафе бе до половината пълна, препечената филийка се беше втвърдила като картон.

— Цял ден ли не си ставала? — попита Ида с разтреперан от страх и гняв глас.

— Бяха много изморена — отговори Белла. — Нямам сили да работя. Изморена съм от живота.

Посочи разпилените листове със зачеркнати изречения.

— Думите не идват, а когато идват, не казват каквото искам — продължи тя. — Забулва ме мъгла, терзая се да опиша отмряло време. Витебск го няма. Виждам само сянката му.

Гласът й звучеше напевно като тъжна молитва.

— Витебск е свободен. Ходът на войната се промени — рече нетърпеливо Ида.

— Знам. Но какво значи за мен това освобождение, Идочка? Какво е останало от къщата на баща ми, от синагогата, където се оженихме с баща ти? Има ли го още хотел „Броди“, селяните продават ли стоката си на „Падло“, малкото ни пазарно площадче? Снощи сънувах младоженки в булчински рокли. Зъзнеха край огън. Корсажите им бяха разкъсани, символ на траур, защото бяха овдовели минути след венчилото. Бяха сгушени сред пепелищата на синагогата, до овъгления сватбен стол. Какво ли значи сънят? Защо го сънувах?

Ида коленичи до леглото, улови ръцете на майка си и се помъчи да намери утешителни думи.

— Било е просто сън, мамо. Не значи нищо. Изтощена си от работа. От грижи и старание. Ти си добра писателка, чудесна разказвачка. Още помня какви истории ми разказваше, когато бях малка. Отпочинеш ли си, думите ще потекат лесно. Дай си време.

Говореше със сигурност, каквато не изпитваше, но Белла се поуспокои.

— Имам ли време? — попита тя. — Мисля, че въглените от съня са неразискрените думи на историята ми. Трябва да ги разпаля, но не ги достигам. Твърде изморена съм, твърде слаба.

Тя се облегна върху възглавниците с лице, побеляло като колосана покривка.

— Ще си възвърнеш силите — увери я Ида и полека й помогна да стане от леглото.

Изкъпа я, стъписана от бледата плът, провиснала по костеливото й тяло. Изтри с гъба млечната кожа, облече й цветната копринена роба, която Марк й беше купил в Йерусалим — облекло, достойно за семитска царица, бе казал той тогава. Ида разбираше себичния подтекст на думите му. Щом Белла е царица, съпругът й е цар, а дъщеря й е, разбира се, принцеса.

— Утре, мамо. Утре всичко ще е наред — обеща Ида.

Повтори меко измамната мантра. Знаеше, както знаеше и Белла, че вече никога нищо няма да е наред. Борейки се със собствените си сълзи, тя претопли тенджерка супа, пресипа я в купа, убеди майка си да я изяде и после отиде в ателието при баща си.

Веднага разбра, че той работи от часове. Стаята бе ярко осветена, широката му риза — нашарена с разноцветни ивици боя. Лъскави капки от нетърпеливо изтръскани четки изпъстряха пода и лицето му, обагряха краищата на гъстите му посребрели къдрици. Той не долови присъствието й. Остана вкаменен пред триножника, погълнат от картината. Ида го изчака да вдигне четката и да я потопи в мастиленочерното езерце върху палитрата, после пристъпи по-близо и се взря в недовършеното платно. Марк бе нарисувал Белла — с мъртвешки бледо лице, с разширени от страх очи и тяло, овързано върху шейна. С опитна ръка той напласти боята в точния гарвановочерен оттенък на първообраза. Завладяна от гняв, Ида направи решителна крачка напред и застана пред триножника.

— Трябва да се грижиш за мама, не да я рисуваш — изкрещя с изтънял глас.

Марк погледна дъщеря си. В очите му се четеше не гняв, а отчаяние.

— Опитвам се — рече тъжно той и остави внимателно четката в буркан с терпентин. — Наистина ли ме мислиш за толкова безжалостен, толкова небрежен, Идочка? Отивам при нея, а тя затваря очи. Извръща лице от мен. Казва, че е болна и слаба. Не знам какво лекарство да й дам. Войната я поболява. Как да й помогна, Ида? Как да прекратя войната? Кажи ми какво да направя и ще го направя.

Ида долови непоносимата болка в гласа му и заговори по-меко:

— Мама трябва да излиза, да не стои в този апартамент.

Той въздъхна.

— Не иска да излиза. Мрази града, мрази Ню Йорк, мрази шума и навалиците по улиците. Знаеш. Всички бързат заникъде. Колите профучават със затъмнени фарове, вестникарчетата крещят, че тук и там се водят битки. Белла не понася да вижда знаменцата със златни звезди по прозорците на апартаментите. Всяка звезда значи смърт и тя си представя плачещи майки, ридаещи съпруги. Чувала, каза ми, писъците от лагерите на смъртта. Вярвам й. Понякога и аз ги чувам. Понякога си мисля, че аз самият крещя. Белла все повтаря как въздухът в Ню Йорк я задушава. Мога ли да издигна друг град на мястото му, та моята Белла да ходи по тихи улици?

Марк седна, привел безпомощно рамене. Закри лице със зацапаната си риза. Той, великият Марк Шагал, заплака.

Ида обходи с поглед ателието. Очите й се задържаха върху акварелите, подпрени по стените — поредица пейзажи с гваш от Кранбъри Лейк в Адирондак, където родителите й бяха почивали предишното лято. Беше прекарала няколко дни с тях. Белла се чувстваше щастлива там. Разхождаха се заедно сред брезите край брега на искрящото езеро, което напомняше на родителите й река Двина във Витебск. Ида откри отговора. Марк щеше да заведе Белла сред тихата гора край прелестното ласкаво езеро. Майка й копнееше за покой и красота.

— Това ще направите — рече уверено тя. — Ще отидете пак в Кранбъри Лейк. Мама каза, че земите на север й напомнят за Русия, за семейната им къща. Ще се наслади на прохладния планински вятър, ще се разхожда под балдахина на дърветата. Със сигурност ще се почувства по-добре.

— Съгласен съм. Ще отидем — кимна баща й, но в гласа му нямаше надежда.

Обърна й гръб и се вгледа отново в картината си.

* * *

Белла възрази. Дългото пътуване било изморително. Оплака се колко зле й понесла теснотията в колата.

— Все едно бях в ковчег. Сякаш ме откарваха към собствения ми гроб. Още не съм умряла. Скоро, но не още.

— Глупости! — раздразни се Ида. — Колата е просто кола, не ковчег. Не се поддавай на неразумни идеи. Намерих чудесен хотел. Осигуряват ви всичко. Храна, чистене. Чисти чаршафи всеки ден. Знам колко обичаш миризмата на чаршафи, съхнали в летния въздух.

Белла кимна.

— Леглото ми в къщата на мама винаги миришеше на слънце — прошепна мечтателно тя.

Ида предусети победата и заговори по-бързо.

— Представи си прохладния вятър, приказната гора. Спомни си езерото, твоята Двина тук, в Америка.

— А мемоарите ми?

— Ще си вземеш тетрадките, писалките, мастилото, ръкописите. Навсякъде продават хартия — увери я Ида.

Успя да спечели усмивка и най-сетне — неохотно съгласие. Заминаха. Белла плачеше, лицето на Марк бе застинало в стоическа маска.

* * *

Ида остана в Ню Йорк. Имаше занятия по живопис, помагаше в болницата, получаваше покани за вечери и партита. Отново преследваше радостта.

След сбогуването с Ицек се чувстваше странно освободена. Не съжаляваше, че го е обичала. Той я бе заредил с трепет, разбуждайки вълнението й от сетивните удоволствия. Взаимността им я беше пречистила от забранените копнежи. Юношеството й бе приключило с Мишел. С Ицек беше станала жена.

Изпълнена с нов плам и нова увереност, тя живееше с трескаво темпо. Веселеше се на празненства, попиваше с наслада възторга на младите офицери, танцуваше до зори с мъже, които няма да види отново. Спеше до късно зад спуснати завеси, възпиращи яркото юнско слънце.

В една късна сутрин звъненето на телефона я изтръгна от унеса. Чу развълнувания глас на Мишел:

— Денят настъпи, Ида! Съюзниците са нахлули в Нормандия. Европа ще бъде свободна. Ще спечелим тази проклета война.

— О, Мишел, вярно ли е? Кажи ми, че е истина. — Тя стискаше слушалката с треперещи пръсти.

— Истина е. Слушах речта на Айзенхауер. Хиляди кораби и самолети, американски, английски, канадски, участват в атаката. Дьо Гол е в Лондон. След месеци, дори след седмици Франция ще е свободна. Vive la France!

Гласът му секна и тя разбра, че плаче.

— Vive la France! Да живее Франция! — повтори и нейните сълзи рукнаха.

— Ще ти се обадя пак, но не знам кога ще успея. Ще предавам новини цял ден — обясни Мишел. — Пиер отлита за Франция, за да разговаря със свободните френски лидери. Вероятно ще го придружа. Всичко е несигурно. Au revoir!

— À bientôt. Пази се, Мишел.

Ида се обади на Марк и Белла. Бяха чули новината по радиото в хотела.

— Кога ще освободят Париж? Кога ще е безопасно да се върнем? — попита развълнуван Марк. — С майка ти ще заминем при първа възможност.

— У дома, у дома в Париж! — добави Белла с треперлив глас. — Представяш ли си, Ида! Ще видим отново Париж.

— Атаката едва започва. Нужно е време — предупреди я Ида. — Но победата е близо. Нашата Франция, нашият Град на светлината скоро ще е свободен.

— Да живее Франция! — възкликнаха в хор Марк и Белла.

Ида се обади на Елза. Приятелката й ликуваше. Знаеше само, че Андре е някъде в Европа. Атаката вещаеше края на войната, съпругът й щеше скоро да се върне вкъщи.

— Родителите ти сигурно са на седмото небе — предположи тя.

— Знаеш, че бурната радост им е чужда. Песимизмът им се отдава повече. Но да, щастливи са. Доколкото е възможно — съгласи се Ида.

Отиде до прозореца. Погледна надолу и видя корабите по Хъдсън с развети американски знамена по мачтите. Хората по улицата се прегръщаха. Девойка изприпка до млад мъж във военна униформа, подари му разцъфнала роза и го целуна по смаяното лице.

Сълзи изпълниха очите на Ида. Плачеше за всички млади войници, които няма да усетят женски устни, за майките със златни звезди, чийто траур ще е вечен. Плачеше за евреите в Европа, за незнайни лели, чичовци и братовчеди. После избърса очи, облече се бързо и тръгна към болницата. Войната още не бе свършила. Предстоеше много работа.