Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (26)

Двадесет и пета глава

Зимата преля в пролет, пролетта — в лято. Над всички сезони властваха новините за военните действия в Европа и в Тихия океан. Войната поглъщаше Марк и Белла. Забулваше в сянка дните им, изпълваше нощите им със страх. Ида купи черни завеси за прозорците, предназначени за използване при въздушни нападения, ала те никога не ги вдигаха. Тъмният апартамент отразяваше мрачното им настроение.

Безжалостната жега на манхатънското лято и застрашителната война изопваха нервите им. С натежали сърца изслушаха мълком дълбокия тържествен глас на Ханс фон Калтенборн да съобщава за масови убийства на евреи в Източна Европа. Сред анонимните жертви може би бяха техните сродници и приятели, сестрите на Марк и децата им, братята на Белла и семействата им. Имена нахлуваха в ума и паметта на Белла. В Сибир ли е Мендел? Къде е Абрашка? Яков намерил ли е укритие в Париж? Въпросите изцеждаха силите й до капка. Устните на Марк се движеха, изричайки нямо имената на сестрите, на приятелите му.

Ида гледаше да не се задържа в апартамента. Излизаше рано сутрин и от художествените курсове тичаше към галерията на Пиер Матис, а после към болницата, където работеше като доброволка. Ходеше на партита, организирани от новите й приятели, млади мъже и жени, с които се бе запознала в ателието или в болницата. Връщаше се вкъщи с поруменяло лице и призрачна усмивка, играеща по устните й. Увеселенията и приятелствата бяха ново преживяване за нея. В отчаяните дни смехът бе дар.

Тя оставаше опора за родителите си; пазаруваше им, отваряше писмата им, плащаше сметките, водеше кореспонденцията на баща си. Вземаше купоните им от новосформираната Служба за снабдяване и контрол на цените и отброяваше грижливо миниатюрните цветни талончета за дажбите захар, кафе, месо.

През една лятна вечер се върна вкъщи и прегледа пощата. Отдели плик, облепен с мексикански марки.

— Имаме ли познати в Мексико? — попита баща си.

Той сви рамене.

— Навсякъде има непознати на Марк Шагал, които си мислят, че познават Марк Шагал — отвърна загадъчно той. — Може би има такива и в Мексико. Сигурно някой иска нещо от мен. Нещо срещу нищо, предполагам. „Драги мосю Шагал, ще изпратите ли малка графика за благотворителния ни търг… Или дребно дарение за еврейската ни социална кухня.“

Гласът му се извиси в артистичен фалцет, но той надникна над рамото й да погледне писмото.

Ида не се изненада, че майка й и баща й не са посмели да отворят плика. Непознатите адреси ги плашеха. Неочакваните телефонни обаждания ги плашеха. Оставяха телефона да звъни, докато Ида го вдигне; не докосваха писмата, докато тя не ги прочете. Ида им беше буфер срещу страховития свят. Преданата дъщеря, уязвимото дете, което маниакално бяха закриляли, сега закриляше тях.

— Е? Какво иска мексиканецът? — попита нетърпеливо Марк.

Знаеше, че благодарение на способността си да борави с езици Ида с лекота е разбрала написаното на испански.

— Покана е, татко. Чудесна покана. Мексиканското правителство те кани в Мексико Сити да подготвиш декорите за „Алеко“^[1].

— Дай да видя — изкомандва Марк.

Грабна писмото и се втренчи нервно в него, сякаш испанските думи ще се преобразят в еврейски, руски или френски. Разпозна имената и датите и разбра смисъла им. Леонид Масин^[2]. Разбира се, старият му приятел Леонид, руският хореограф, когото бе срещнал в Москва и по щастлива случайност — в Ню Йорк. Възобновеното им приятелство се бе оказало ползотворно. През пролетта работеха заедно. Марк замисляше декори за руския балет, а Леонид усъвършенстваше хореографията. „Алеко“. Името се набиваше в очи, повторено във всеки параграф. „Паласио де Беллас Артес“, прочете Марк, оформяйки мълком с устни непознатите испански думи. Масин бе споменал, че там ще бъде премиерата на балета.

Сините очи на Марк засияха, тясното му лице грейна от удоволствие. Той сграбчи Белла за китките и я завъртя с валсова стъпка из стаята.

— Към Мексико, Белла meine! Към Мексико, un pays magique, вълшебна страна!

Тя се засмя и отметнала глава, продължи да следва грациозно стъпките му. Дългото униние бе забравено. Двамата запяха тихо, руска песен, непозната на Ида. „Навярно са я пели — помисли си тя — като млади влюбени, докато са се разхождали по моста над река Двина.“

Ида ги наблюдаваше с лека завист, питайки се откога ли с Мишел не са споделяли такъв момент. Гледаше как родителите й се носят из стаята, баща й тананика, главата на майка й лежи върху рамото му. Когато импровизираният им танц приключи, тя заръкопляска, а те се отпуснаха на канапето с усмихнати лица. Белла прокара пръсти през посребрените къдрици на Марк, Марк изтри капчиците пот, оросили челото й.

Той взе писмото и отбеляза:

— Масин ще се зарадва много. Все повтаряше колко иска да съм до него, когато започнат репетициите за балета.

— Разбира се — съгласи се Белла. — Има нужда от теб. Какво е хореографията му без твоите декори? Нали, Идочка?

— Да — кимна тя, ала не мислеше така.

Ида знаеше, че декорите на баща й допълват поемата на Пушкин и музиката на Рахманинов, претворени от Масин във вдъхновената пластичност на танца. Като лакомо дете обаче, Марк — насърчаван от Белла — си присвояваше главната роля. Ида сви рамене. Това нямаше значение. Важното бе, че са ги поканили в Мексико, където ще се радват на яркото слънце и на хвалебствията на културния елит и ще се потопят в любимия си театрален свят. Щяха да творят декори и костюми, съживявайки отдавна отминалите дни в московския еврейски театър. Ида искаше да пеят отново, да си възвърнат, макар и за кратко, изгубения свят, да излязат от черупката на безнадеждността, чиито затворници бяха в Ню Йорк. Тя също искаше да се освободи, призна си, макар за кратко, от товара на унинието им, от постоянните им потребности.

— Но, Ида, как ще се справиш сам-сама? Мишел отсъства толкова често — притесни се Белла.

Мишел наистина се прибираше рядко вкъщи. Откакто САЩ участваха във войната, радио „Гласът на Америка“ работеше по-дейно; няколко пъти дневно слушателите в окупирана Франция включваха тайно радиоприемниците си, забранени от Гестапо, и чуваха ободрителния поздрав: „Говори Мишел Горди от «Гласът на Америка»“. Мишел пътуваше из щатите, провеждаше интервюта, събираше информация, даваше идеи. Дори в Ню Йорк често спеше на сгъваемо легло в студиото. Когато в Америка падаше нощ, в опожарената от войната Европа се зазоряваше. Боевете продължаваха с гибелно ожесточение, нови кризи експлодираха ежечасно. Мишел бе постоянно на повикване; работата заемаше първостепенно място в живота му. По мълчаливо взаимно съгласие двамата с Ида вече кръжаха в различни орбити. От време на време споделяха вечеря по-скоро по силата на случайността, отколкото по предварителна договорка.

— Ще се справя — увери ги Ида. — А и Мишел може би ще се задържа по-често вкъщи.

Не им каза, че отсъствието му не я тревожи; всъщност я очароваше представата да се събужда в празен апартамент, разтоварена от всякаква отговорност и от необходимостта да дава обяснения както на родителите, така и на съпруга си. Чудесно щеше да е да остане сама.

След седмица Марк и Белла заминаха за Мексико. Изпращаха възторжени писма. Макар и изтощително, пътуването ги бе заредило с енергия. Работеха с Алисия Маркова; брилянтната английска балерина направо се влюбила в приказния си ален костюм, ушит от Белла. Вечеряли с мексиканските художници Диего Ривера и Фрида Кало. Белла открила чудесни, ръчно изтъкани платове в нежносиньо и яркозелено, цветовете, най-подходящи да подчертаят огнената коса и сияйната й кожа.

Ида показа писмата им на Елза, когато двете седнаха в двора на болницата „Бет Израел“.

— Липсват ли ти? — попита Елза.

Самотата я измъчваше. Андре бе постъпил в армията и работеше в полева болница „някъде в Европа“. Не можеше да посочи къде точно. Мълчанието на домашния фронт бе силно оръжие. Плакати, поставени навсякъде, им напомняха, че „развързаният език потапя кораби“.

— Поне това мога да направя за страната, която ни даде толкова много — обяснил бе решението си Андре и тя не беше възразила.

Ала усещаше болезнено липсата му. Спасяваше се с работата в болницата; утешаваше се с малкия им син Даниел, който всяка нощ заспиваше със снимката на баща си под възглавницата и с дървеното локомотивче на Мишел в ръка.

— Не — отговори искрено Ида. — Никак не ми липсват. За пръв път в живота си се радвам на лукса да живея самостоятелно, да правя каквото искам. Реша ли да организирам парти, правя го. Реша ли да будувам цяла нощ, готово! Никакви оправдания, никакви обяснения. Ям, когато пожелая, спя, когато пожелая.

— А спиш ли с когото пожелаеш? — попита с усмивка Елза.

— Ако се стигне дотам, защо не? — отговори предизвикателно Ида. — На осемнайсет се омъжих за Мишел. Бях дете на сватбата си. Сега не съм дете. Жена съм и искам да живея, да танцувам, да се веселя. Защо пък да нямам любовници? Не съм като теб, Елза. В моя живот няма Андре. Бракът ми с Мишел стигна до нов етап. Заедно сме, ала разделени. Свързани, но независими. Приятели. Най-добри приятели. Все още нямам любовник, но не бих се отказала да се възползвам от възможността. Ще те шокирам ли с признанието, че Мишел вероятно не би възразил? Не отговаряй. Самата аз съм шокирана.

Елза опипа копчетата на синята престилка — работното й облекло на доброволка в болницата. В очите й блеснаха сълзи.

— Внимавай, Ида — рече тя.

Разбираше колко самота се таи в думите на приятелката й.

— Не ме предупреждаваш за пръв път — напомни й Ида и двете млади жени се усмихнаха.

Споменът за европейското им минало за кратко прогони тъгата от несигурното настояще.

Ида тръсна глава и косата й се спусна върху раменете като блестящ водопад. Елза се усмихна с тъжна възхита, каквато грозноватите жени често изпитват към красивите си приятелки. Ала тя не завиждаше на Ида. Имаше дете, имаше професия и съпруг — любовник и колега. Андре щеше да се върне при нея. Тази сигурност я крепеше. Съжаляваше Ида за безпокойните й блянове, за болезнената нужда да танцува, да се смее, да търси отказан й живот и неосъществена любов.

* * *

Увеселенията и отчаяните пориви на радост продължаваха. Ида танцуваше до изтощение. И се смееше; захласваше се от нервен, пресилен смях. Купуваше модерни къси поли в ярки десени и пастелни блузи без ръкави — патриотичен стил, защото за униформите бяха нужни платове. Дългите й изящни крака бяха голи, понеже найлонът и коприната бяха необходими за парашути. Устройваше партита, носейки се боса из апартамента; поднасяше чипс и подлучен сметанов сос. В отсъствието на Белла в кухнята на Ривърсайд Драйв не се печаха кейкове. Дажбите от захар и яйца бяха ограничени; времето — също. Всички на домашния фронт работеха или подпомагаха доброволно военното усилие. Новите приятелки на Ида постъпваха на служба в пощенски клонове, управляваха асансьори, караха таксита. Фриволните им вечери и уикенди бяха заслужени с упорит труд. Бяха решени да запълнят свободното си време с развлечения. Войниците и моряците, с които танцуваха в опушени апартаменти или клубове, ги прегръщаха крепко и им даваха адресите на гарнизоните си. Те пишеха надлежно писма, все по-често „до поискване“, защото взводовете отплаваха един след друг отвъд океана.

Увеселенията на Ида бяха оживени. Приятели и приятели на приятели прииждаха в апартамента. От грамофона бумтеше музика. Навиваха ориенталските килими на Белла, избутваха настрани тежките мебели и младежите танцуваха линд хоп и фокстрот върху дъсчения под. Ида се научи да танцува суинг; строполяваше се на тапицирания с брокат диван и пееше сърцераздирателно „Белите скали на Довър“. Редници в униформа носеха кианти^[3] в бутилки, облицовани с лико, и наливаха в картонени чаши. Офицерите деляха с гостите дажбите си скоч и водка. Пиеха, но не се напиваха.

Една нощ млад моряк последва Ида в кухнята и се притисна в нея. Устните му потърсиха нейните.

— Моля те… Моля те, Ида… Следващата седмица отплавам с кораба.

Тя долови отчаянието в гласа му и му позволи да я целуне, питайки се как така знае името й, а тя няма представа кой е.

Усети страх в дъха му. На колко години беше? Двайсет и една, двайсет и две? Спомни си младия френски войник, чиято кръв бе спасила живота на Мишел.

— Ще се върнеш — увери го тя и остави ръцете му да сноват нервно по тялото й.

Целувката, допирът му не бяха неприятни. Бяха просто безсмислени. Ида не им се наслади, ала и не се разкая.

Понякога ходеше на кино или на вечеря с млади офицери, но те я отегчаваха бързо. Бяха толкова наивни тези американци, недосегнати от живота, небелязани от историята. Момчета с гладки бузи и невинни очи, облечени в униформи на мъже, участници във фантасмагоричен маскарад, който твърде скоро щеше да се превърне в трагична реалност. Тя ги съжаляваше и им позволяваше да докосват гърдите й, да целуват шията й.

— Но няма какво да им кажа — оплака се Ида на Елза. — И не ми е интересно това, което ми казват.

Елза се усмихна. Почуди се кога Ида ще си намери любовник, мъж, опитен и пламенен колкото нея.

Понякога Мишел се прибираше вкъщи в разгара на увеселението. Отпусната в обятията му, Ида танцуваше с него, удивена от вродената му грация. Като любовници те не бяха танцували, като съпрузи рядко се бяха смели. Сядаха в кухнята и си разменяха частици от дните си с лекотата на дългата близост. Тя му показваше писмата на родителите си от Мексико, той ги четеше с бегъл интерес.

— Скоро ще започнат да се оплакват — отбеляза веднъж многозначително.

Тя се съгласи. Често говореха за Марк и Белла, сякаш двамата с Мишел са им родители, развеселени от детското им своенравие, от вечното неспокойствие на Марк, от копнежите на Белла.

Мишел още нямаше вест от майка си и баща си, макар да им даваше знаци в предаванията. Дръзко си съчини интервю със син, чиято майка изработва хартиени цветя и ги продава по улиците в Ница. „Ако майката ме чува, може да изпрати послание до сина си. Мишел Горди с радост ще изпълни ролята на посредник.“ Подканата обаче остана без отговор.

— Може би не слушат предаването. Или не знаят как да се свържат с теб. Щом няма новини, новините са добри — увери го Ида.

Той поклати морно глава. Тревожни бръчици осейваха финото му лице. Тя се безпокоеше, че не се храни достатъчно. Беше отслабнал, дрехите висяха върху ъгловатото му тяло. На свой ред Мишел се тревожеше, че тя не отпочива.

— И все пак си красива, Ида — добави той.

За него тя всякога и завинаги щеше да изглежда красива.

Една вечер Мишел се прибра вкъщи. Застанал до прага, видя как Ида танцува с един моряк. Блестящата й коса бе вързана на плитки. Носеше панталони и свободна войнишка риза, подарена й от приятел в армията. Тя се смееше, докато танцуваше, смееше се, когато партньорът й я завъртя със сложна стъпка и я приведе назад. Мишел забеляза как лицето й поаленя, а до него младият приятел на моряка се обади:

— Прекрасно момиче е Ида. Откъде я познаваш?

— Тя ми е съпруга — отговори кратко Мишел и се почуди дали все още носи брачната си халка.

Същата нощ той заспа в леглото й, под картината „Сватбеният стол“. Събуди се призори. Тя лежеше до него и шепнеше:

— Моля те. Не им давай да ме хванат. Моля те, угаси пожара.

Тихите думи се носеха в полумрака. Бяха му познати до болка. Натрапчивият сън бе част от споделения им живот. Мишел обгърна разтрепераното й тяло, докато Ида потъна в спокоен сън в обятията му. Той улови дланта й, натъжен, но не и учуден, че вече не носи златната халка, която бе нанизал на пръста й под венчалния балдахин в есенната градина, облъхната от уханието на късни рози.