Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bridal Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
art54(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Глория Голдрайх

Заглавие: Дъщерята на художника

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 27.07.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-381-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15650

История

  1. —Добавяне

Двадесет и първа глава

Ида и Мишел пристигнаха в Мадрид през един зноен августовски ден, благодарни, че са прекосили испанската граница, но разтревожени от предстоящото преминаване през имиграционните служби. Привикнали на страх и несигурност, те се разтрепериха, когато испанският офицер се качи във влака и поиска документите им. Мишел ги подаде и сърцето му тутакси се сви при вида на сключените му вежди.

— Италиански, написани са на италиански — рече раздразнен испанецът. — Не разбирам италиански. Ще трябва да намеря преводач.

Мишел се взря безпомощно в него, но Ида се усмихна и поразтвори ризата си.

— Горещо е, нали? — попита тя и попи капчиците пот, стекли се от врата към гърдите й. — Моля ви, сеньор, не си създавайте грижи да търсите преводач. Аз ще ви прочета документите.

Той се поколеба. Беше млад, искаше дежурството му просто да приключи и да се върне в любимата си кръчма. Представи си как жадно изпива цяла кана сангрия в жегата. От друга страна, нямаше нищо против да се помае точно в този вагон. Сеньоритата бе изключително красива, косата й — с цвят на мед, усмивката — подканваща. Не виждаше много усмивки по лицата на уплашените бегълци, чиито документи проверяваше всеки ден.

— Добре — кимна най-сетне той. — Преведете ми, моля.

Ида се усмихна отново.

— Разбира се. С удоволствие.

Мишел се втренчи учуден в нея; знаеше, че италианският не присъства в езиковия й арсенал. После впери очи право напред, докато тя информираше офицера как италианското правителство осигурява пътни пропуски на Мишел и Ида Рапапорт, студенти по изящно изкуство, които ще останат за кратко в Испания, за да изучават картините, изложени в „Прадо“.

— Това е специална студентска виза — добави Ида. — Вижте печата, златен е. Но вие сигурно сте осведомен. Офицер с висок чин като вас несъмнено е запознат с всякакви документи.

Тя пак се усмихна изкусително, облиза устни и усука една къдрица около пръста си.

— Да, разбира се — съгласи се той. — И двамата със съпруга ви ли сте студенти?

Ида погледна към Мишел и се засмя.

— Но той не ми е съпруг! — възкликна тя. — Той ми е брат. Има приятели в Мадрид и често ще оставам сама. Всеки ден през следващата седмица ще бъда в галерията „Ел Греко“ в „Прадо“. Може би ще ми покажете красивия си град, ако случайно се срещнем?

— О, да — кимна въодушевен испанецът и й върна документите.

Внезапно жегата му се стори не чак толкова мъчителна. На другия ден нямаше дежурство. Помисли си колко приятно ще бъде да се разхожда из прохладните коридори на музея с красивата жена, чиито дълги, огнени мигли почти докосваха високите скули.

— Добре дошли в Испания, сеньорита — той й помогна да слезе по стълбите на влака и се усмихна добродушно на Мишел, сподирящ я като сянка.

— Поздравявам те — промърмори Мишел, когато двамата тръгнаха по мадридските улици, ала в гласа му нямаше възторг. — Едва не се съблече гола пред него.

Наивното момиче, в което се беше влюбил, бе станало жена, съвършено наясно как да използва красотата си. Той обичаше момичето, за което се бе оженил, ала съпругата му, решителната жена, разчитаща дръзко на чувствената си природа, понякога му се струваше чужда.

Ида сви рамене.

— Рискувах и успях — рече тя; не възнамеряваше да се извинява, задето е използвала единственото налично оръжие.

— Провървя ти — внезапна тъга приглуши гласа му.

— Провървя ни — поправи го Ида.

Посетиха митническата служба и уредиха картините на Марк да бъдат превозени до пристанището в Севиля, където да останат, докато ги натоварят на „Навемаре“. Ида се увери, че „Сватбеният стол“ е сложен в най-стабилния сандък.

— Пренасяйте ги много внимателно — предупреди тя.

— Сеньора, тежат над петстотин килограма. Невъзможно е да сме невнимателни — отговори служителят в товарителницата и се изсмя дрезгаво.

След няколко часа пътуваха с експресния влак към Севиля. За пръв път от месеци не ги грозеше опасност. Незнайно защо фашисткото правителство на Франко не заплашваше евреите. Мишел бе чувал слухове, че бащата на диктатора е евреин, или пък майка му. Истината не го интересуваше. Нямаше да се задържат дълго в Испания.

Ида се усмихна и улови ръката му.

— Виждаш ли? Всичко се подрежда — рече тя.

— Нима? — попита той и насочи поглед към каменистия пейзаж.

Влакът пуфтеше и ги носеше на юг. Най-сетне Моше ги посрещна в малкия си апартамент. Отреди им диван в дневната. Още две млади двойки — Ханелоре и Леон Херцберг и Клер и Анри Драйфус — които също щяха да пътуват с „Навемаре“, спяха върху пода в гнезда от одеяла, събрани от жилища на съседи. Мишел и Ида ги харесаха веднага. Ханелоре и Леон, студенти по инженерство, бяха успели да напуснат Германия, а Клер и Анри, медицинска сестра и лекар, бягаха от нацистите, откакто набързо се бяха оженили в Елзас. И двете двойки имаха роднини в Щатите. Изреждаха имена на градове. Ню Йорк, Чикаго, Бостън. Селения на надеждата и свободата. Самите названия ги успокояваха. Сходното им положение, младостта и оптимизмът им създадоха мигновена близост.

Закръглен и възнисък, Моше Рапапорт имаше месесто лице, осеяно с дълбоки бръчки, сякаш всяко бягство бе издълбавало нова бразда. Двамата с Леа, приятната му пухкава съпруга, вече не можеха да изброят на колко места бяха живели след бягството от Русия. Леа рядко излизаше от тясната кухня, където приготвяше тенджери със зърнена каша и яхнии за младите си гости, чиито имена така и не успяваше да запомни. Моше и Леа чакаха кораб, за да отплават към Палестина при синовете си, настанени в кибуц.

— Но как ще стигнете дотам? — попита Мишел. — Британците са наложили квота за еврейски емигранти.

— За британците ли да мисля? — засмя се Моше. — Аз съм евреин. Ако не мога да мина през вратата, ще вляза през прозореца.

Те не възразиха. Разбираха, че иронията е единствената му защита, надеждата — единственото оръжие.

„Навемаре“, испански товарен кораб, превърнат набързо в пътнически, най-сетне акостира в Севиля. Младежите си събраха вещите и прегърнаха Моше и Леа. На раздяла домакините им връчиха пакети с храна и вързоп с яркоцветни шалчета — находка от напуснат апартамент.

— Кой знае? Може да ви послужат за нещо — рече Моше. — Евреите оползотворяват всичко.

Те се засмяха, обещаха да пишат и се втурнаха към дока, където представиха документите си и се качиха на палубата.

Веднага видяха в какво ужасно състояние е корабът. Сред купищата денкове във вонящия трюм се гушеха възрастни германски евреи, възползвали се от амнистията за всички, подминали шейсет и пет години. Бяха им позволили да емигрират, стига да не изнасят от страната повече от равностойността на пет американски долара. Дезориентираните старци се озъртаха ококорени, мърмореха и задаваха тревожни въпроси.

— Моше беше прав. Трябваше да отплаваме към Палестина — отбеляза тъжно Мишел.

— О, няма страшно! Ще се преструваме, че сме на меден месец — предложи Леон и всички се засмяха.

Ида отиде на палубата, където разтоварваха пратките. Очите й се впиха в един сандък с картините на Марк. Неколцина моряци го бутаха към мостик.

— Къде ще сложите сандъците? — извика тя. — Те са мои!

— В най-долния трюм — отговори широкоплещест пристанищен хамалин.

— Не. Ще останат на палубата. Ето там! — Ида посочи място току до носа на кораба.

— Кой казва? — тросна се мъжът.

— Аз.

Тя бръкна в чантичката си и извади италианските изходни визи. Размаха ги пред лицето му.

— Това е специално пълномощно, издадено от директора на товарителницата. Вижте печата.

Едрият мъж я погледна объркан и взе документа. Ида знаеше, че не може да го прочете. Той опипа златния печат и кимна.

— Както кажете, сеньора — съгласи се и заповяда сандъците да останат на палубата.

Тя въздъхна с облекчение. Имаше опасност товарният отсек на трюма да се наводни; не искаше да рискува водата да повреди безценната пратка.

Ида и Мишел стояха на палубата и за пръв път от месеци дишаха свободно, докато „Навемаре“ се плъзгаше с изненадваща грация към отрито море. Европейският бряг изчезна от погледа им и Мишел обгърна съпругата си през рамо.

— Кога ли ще се върнем? — попита гласно той.

— Аз ще се върна — зарече се Ида.

Часове по-късно той осъзна, че е казала „аз“, а не „ние“ — истината нито го изненада, нито го обезпокои.