Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (20)

Деветнадесета глава

Скоро след посещението на Вариан Фрай единствената приятелка на Ида в Горд, Ивет, й даде знак да влезе при нея. Прегърнаха се предпазливо. Двете бяха неловки довереници, чиято близост бе споена от общата скръб и тревога през първите дни на войната, когато съпрузите им воюваха по далечни бойни полета.

— Всичко ще е наред — уверяваха се те.

Пожеланието обаче не се сбъдна за Ивет. В деня, когато видя черната лента върху стъклената врата на пощата, Ида се разплака, а вечерта занесе яхния и букет от иглики и лавандула в дома на Ивет, където на прозореца гореше траурна свещ. Младата вдовица притисна цветята към гърдите си.

— Пиер. Казваше се Пиер — отрони тя и Ида си помисли, че ако не беше Божията милост, тя можеше да е на нейното място и да шепне скръбно „Мишел. Казваше се Мишел“.

Ивет спусна кепенците на малкия прозорец, затулвайки ги от чужди погледи. Обърна се към Ида и макар да бяха сами, заговори тихо, като поглеждаше с боязън към затворената врата.

— Ида, братовчед на баща ми работи в полицията. Казал му, че арестуват млади евреи и ги изпращат в „Камп де Мил“^[1]. Оттам щели да ги депортират в източноевропейски лагери. На издайниците предлагат награда. В Горд има много бедни и гладни хора, готови да предадат дори близките си. Родителите ти са възрастни, но ти и Мишел сте в опасност. Чух да споменават имената ви. Трябва да заминете незабавно.

Ивет подаде на Ида едно писмо и погледна нервно към затъмнения прозорец. Отвън хората недоволстваха, че ги карат да чакат.

— Ивет трябва да си гледа работата, не да клюкарства с червенокосата еврейка — произнесе войнствен женски глас.

Ида поклати глава.

— Нима вече е забранено да се разговаря с евреи?

Ивет се усмихна тъжно.

— Добротата е забранена. Виждаш какво става, Ида. Не се бави! — Тя докосна сребърния кръст, провесен на врата й. — Ще се моля за теб.

— И аз за теб — рече Ида и се почуди към кого ли ще отправи молитвите си.

Бе дъщеря на художник, който рисува разпятия сутрин и равини с тъжни очи следобед. Разпятията я плашеха; равините с тъжни очи я затрогваха. Знаеше само, че е еврейка, дъщеря и внучка на евреи. Щеше да се моли на еврейски бог, дори да не вярва в него.

Двете приятелки се прегърнаха. Ида излезе бързо през задния вход. Облиза устни и усети вкуса на сълзите на Ивет.

Писмото в ръцете на Ида бе от Вариан Фрай.

„Времето се влошава“, пишеше завоалирано той. С оглед на настъпващите промени уредил някои по-ценни вещи да бъдат превозени до Марсилия. „Шофьорът на камиона и помагачите му са благонадеждни. Не се безпокойте, ако пристигнат късно през нощта. Положението по пътищата е усложнено. Ще отведат вас и Мишел до Ница. Важно е да потеглите, преди да се разрази бурята.“ Подписът на Фрай бе нечетлив, нямаше обратен адрес.

Ида разказа на Мишел какво е научила от Ивет и му подаде писмото. Той го прочете и й го върна.

— Знаем какви бури предстоят. Вариан Фрай ни предупреждава за опасността — рече той, потвърждавайки опасенията й. — Не бива да изпускаме камиона.

— Но как ще оставим родителите ми тук? Как ще стигнат до Марсилия без помощта ни?

— Ще им помогнем ли, ако сме в концентрационен лагер в Полша? — попита остро той. — Няма начин да опазиш картините на баща си, ако те депортират от Франция. Ивет знае, че мнозина в Горд биха ни предали срещу шепа монети или дузина яйца. Родителите ти ще се спасят. Възрастта и славата ги защитават. Щом се е погрижил за нас, Вариан Фрай несъмнено се е погрижил и за тях.

Ида кимна. Доводите му бяха основателни. Марк и Белла също се съгласиха с него.

— Не бягаме за пръв път, Идочка — напомни й Марк. — Измъкнахме се от Русия. Добрахме се до Берлин, после до Париж. Ще успеем да стигнем от Горд до Марсилия.

През следващите нощи Ида спа неспокойно. Сънят я преследваше, отново променен. Отчаяното й бягство към спасението сега бе самотно. Тя тичаше беззащитна, останала без родителите си. Носеше прозирната бяла рокля на майка си, чиито дълги поли я препъваха. Зад нея Мишел се влачеше като призрачна сянка. Косата й бе разрошена — плетеница от алени къдри, блъскана от свирепия вятър. Притискаше до гърдите си картината с брачния стол; дървената рамка се впиваше в нежната й плът като гвоздеи на разпятие, но Ида не я пускаше. Събуди се. Разтрепераните й пръсти докоснаха гърдите. С въздишка на облекчение усети, че са непокътнати, неокървавени.

Бе изгубена в този сън през нощта, когато камионът на Вариан Фрай пристигна. Стресната от звука на тежката машина, газеща по чакълената алея, Ида скочи от леглото. Вече облечен, Мишел прибираше бързо документите им в износено кожено куфарче.

— Хайде! — махна с ръка той. — Трябва да сме готови за тръгване, когато натоварят сандъците с картините на баща ти.

Тя се облече припряно, свали от стената платното със сватбения стол и го уви в плетената пурпурна завивка на леглото, служило й за кратко.

Шофьорът им показа визитната картичка на Фрай, но не разкри името си. Анонимността бе щит срещу предателство. Те стояха объркани на прага, докато чакаха да натоварят сандъците с картини в камиона.

Марк и Белла не плакаха. Прегърнаха Ида, чиито очи бяха затворени, за да удържат напиращия порой на скръбта й. Белла обви с треперещи длани лицето на Мишел и го целуна по бузите.

— Грижи се за нашата Ида — прошепна умолително тя.

— Разбира се, maman — увери я той.

За пръв път нарече така майката на съпругата си.

Марк се ръкува разсеяно с Мишел. Очите му бяха приковани в един сандък, затворен несигурно според него. Шофьорът закова още един пирон и добави още една ключалка. Марк го възнагради с доволно мърморене. Не дочака камионът да изтрополи от двора. Улови Белла за ръката и влезе в къщата, останала без картините му; всички стени, всички ъгли бяха празни. Душата му я нямаше. Това вече не бе техен дом.

Ида и Мишел не погледнаха назад, нито продумаха. Камионът пое към Ница, където ги чакаха родителите на Мишел.

* * *

Всяка сутрин Маша Рапапорт метеше каменния под на оскъдно мебелираната барачка в постоянна битка с плъховете и насекомите, населяващи пристанищния град. После цял ден обикаляше из улиците, за да продава хартиените си цветя и дантелките, изплетени под светлината на мъждукащите свещи. Предлагаше тъжните букети на италианските войници и на собствениците на кафенета и ресторанти, за да украсяват с тях масите, които вече не можеха да си позволят да застилат с платнени покривки. Бащата на Мишел незнайно как бе станал обущар; кърпеше ботушите на италианските войници, сменяше токове и подметки на детски обувки.

— Как изучи занаята? — попита го Мишел.

— Необходимостта е чудесен учител — отговори баща му и с добре наточен нож изряза парче кожа.

Италианците бяха добронамерени окупатори. Носеха на Маша зеленчуци и сирене от гарнизонната кухня, когато идваха да си вземат ботушите. Рапапортови запомняха имената им. Маша вареше кафе от цикория и предлагаше вдигащи пара чаши на Марчело, на Луиджи и на Гуидо, а те на свой ред им показваха снимки на съпругите и децата си. Тя им кърпеше униформите, переше им ризите. Отплащаха й се с корави багети, с усмивки и с по някой франк.

— Няма да умрем от глад — повтаряше Маша и готвеше воднисти яхнии със зеленчуци, подправени с натрошено сирене.

Рапапортови бяха калени в битката за оцеляване.

Ида и Мишел рядко излизаха навън. Красивата столица на Морските Алпи гъмжеше от бегълци. Четирийсет хиляди евреи бяха потърсили убежище в крайбрежния град. Цели семейства се сместваха в тесните стаички на окаяни хотели. Отчаяни майки водеха децата на плажа и ги къпеха сред вълните, но киселата миризма на некъпани тела и непрани дрехи се смесваше с уханието на портокалов цвят. Ида извръщаше лице от децата с огромни очи и коса, провиснала над костеливите им лица.

Понякога, зажаднели за въздух, закопнели да видят морето и небето, двамата се разхождаха по Променад дез Англе, съзерцаваха ясносините води на Средиземно море и надничаха в магазините. Франция воюваше, но търговците в Ница стоически поддържаха нормална фасада. Рокли от лъскава коприна красяха манекените по витрините на стилни бутици. Ида видя пелерина в съвсем същия син цвят, каквато си бе купила преди години в Париж през следобеда, променил завинаги живота й.

— Помниш ли синята ми пелерина? — попита тя.

Мишел я притисна до себе си.

— Разбира се — отговори той и понамести морскосиния копринен шал, импулсивния му подарък за нея.

— Още я пазя — отрони с унесен глас Ида.

Минаваха край витрини, където бяха изложени изящни стъкленици, пълни с омайните парфюми, извлечени от пищните лехи с цветя, пъстреещи из Ривиерата. „Странно е — помисли си Ида — как нежните и крехки цветя избуяват сред грозотата на войната. Странно е и как величавото зарево на слънцето продължава да изгрява всеки ден и да потъва бавно в морето, странно е как птиците продължават да пеят. Войната сякаш не досяга природата.“

Веднъж Мишел и Ида се разхождаха под короните на портокаловите и маслиновите дървета в парка „Албер I“, където младежи се събираха за вечерен пикник. Играеше се шеметен футболен мач, топката се издигна високо в небето, обагрено в меланхоличните пастелни тонове на морския залез.

Ида погледна към Мишел. Бавно и методично той късаше листата на клонка от финикова палма. Копнежът в очите му отразяваше нейния. Младостта му, както и нейната, бе заложник на войната. Pauvre Michel. Pauvre Ida. Горкият Мишел. Горката Ида. Скърбеше и за него, и за себе си.

— Мишел — прошепна тя и го целуна по устните, целувка, изпълнена със страст и мечтание.

Той я прегърна крепко и ръка за ръка, двамата поеха по дъсчената пътека към морето. Край брега Ида набра златисторозови иглики, поникнали по скално възвишение. Занесе ги на майката на Мишел.

Маша Рапапорт притисна уханната китка към устните си и една сълза се отрони по изпосталялата й буза.

— Отдавна не съм докосвала нещо тъй красиво — рече извинително тя.

* * *

Март отмина, настъпи април. Белла ги уведоми с писмо, че най-сетне са пристигнали в Марсилия и са се настанили в малък хотел. Думите с мрежестия почерк на Белла бяха размазани от сълзи. „Баща ти е много нещастен тук. Стаята е малка и грозна. Има балкон, но е толкова тесен, че трябва да се притиснем един в друг, за да се сместим. Няма значение обаче, защото гледката е потискаща — по уличката долу по тъмно се разхождат проститутки. На всяка пресечка мъже със заплашителен вид си препродават книжа. Подправени кръщелни свидетелства и визи. Кога ще дойдеш при нас, Идочка? Ще те видим ли, преди да напуснем Марсилия? Господин Фрай настоява да заминем с влак за Лисабон, а ти знаеш колко мразим влаковете. Ела по-бързо, Ида. Ела по-скоро! Родителите ти се нуждаят от теб. Трябва да ни помогнеш през тези ужасни дни на очакване.“

Ида подаде писмото на Мишел. Той го прочете с лице, притъмняло от гняв. Оплакванията на Белла бяха дребнави, молбите й — безразсъдни. Кой родител би изложил на такъв риск дъщеря си?

— Не бива да ходиш! — възмути се Мишел. — Опасно е. Полицаите всеки ден арестуват евреи в Марсилия. Говорят, че изпращали в бордеи младите еврейки.

— Знам, разбирам — отвърна тъжно Ида. — Но все пак…

— Но все пак, макар да си моя съпруга, преди всичко си дъщеря на родителите си — той довърши изречението с горчив тон.

Събра багажа им в малка чанта. Щеше да отиде в Марсилия с нея. Трябваше да я защити.

Погледна майка си и баща си. Знаеше, че каквито и да са чувствата им, те ще замълчат. Майка му сви рамене и им приготви сандвичи за из път. Баща му зачука дървената подметка на овехтяла обувка и изрече тихо:

— Бъдете внимателни.

Предупреждението му прозвуча тъжно.

Бяха внимателни. Не седнаха един до друг в претъпкания вагон.

— Пълно е с евреи — отбеляза дебело облечената жена до Ида и тя усети киселия й дъх; госпожата посочи Мишел: — Виж го, толкова мургав и мръсен. Подушвам ги отдалеч. И никога не греша. Парфюмът на гетото, така наричаме миризмата им.

— Да. Отвратително — промърмори Ида и й се прииска да убие жената и да я изхвърли от влака.

Жестоката мисъл я стресна. Омразата не бе в природата й.

В Марсилия слязоха поотделно от влака, както се бяха договорили. Ако агент на Гестапо или фашистката полиция заловеше единия, другият щеше да избяга. Тръгнаха бързо по странични улички; вървяха близо до сградите и далеч от лампите. В хотела на Шагалови навъсен портиер вдигна поглед от вестника и процеди през зъби номера на стаята, сочейки им мръсното стълбище към втория етаж.

Марк и Белла седяха сгушени върху тясното легло до стената. Зацапаните завеси бяха плътно спуснати, сякаш мракът ги заплашваше. Ида забеляза стъписана колко са променени. Марк бе изоставил ролята на дързък художник, арогантно уверен в способността си да очарова. Свит върху неоправеното легло, той шареше с очи ту към прозореца, ту към вратата. Деликатното лице на Белла бе восъчнобледо, сред шлема й от тъмна коса прозираха сребърни нишки. Тя прегърна Ида прекалено крепко и се оплака от пътуването до Марсилия. Заизрежда нервно колко неща трябва да се купят, преди да заминат за Лисабон, и възнегодува, че се налага да минават през Португалия.

— Защо да ходим в Лисабон? — завайка се тя. — Мосю Фрай не разбира ли колко ни изморява пътуването?

— Пристанището в Марсилия вече е опасно. Португалия е неутрална държава. Там все още акостират кораби от Щатите — обясни нетърпеливо Мишел. — Ще отплавате с някой от тях.

Той прикри раздразнението си и излезе на балкона. Съпругата му доизслуша списъка на Белла — козметика, специален френски крем за лице и очна линия, които не се намирали в Америка. „Войната — помисли си Ида — не е повлияла върху суетата на майка ми.“

Белла настоя, че по време на пътуването ще им е необходима питателна храна. На корабната кухня не бивало да се разчита, а Ида знаела колко претенциозен е баща й, каква слабост са му шоколадът и марципанът, сушените кайсии и бадемите. И, разбира се, ще им трябват топли палта, дебели пуловери.

— Бих напазарувала — добави извинително Белла — но баща ти смята, че е опасно да напускаме хотела, а и аз не се чувствам добре, Идочка.

Изреди симптомите си. Слабост, безсъние, замайване всяка сутрин, внезапни главоболия през деня. И гадене, ужасно гадене. Никаква храна не й понасяла. Повръщала след ядене.

— Болна съм — простена тя. — Имаш болнава майка, дъще.

Ида кимна. Болестите на Белла й бяха познати, и действителните, и измислените.

— Не се безпокой, мамо. Още утре с Мишел ще купим всичко необходимо — обеща търпеливо тя.

— Опасно е — предупреди я Марк. — Всеки ден арестуват евреи. Излизам от хотела само за вестници. Но вие сте в безопасност, сигурен съм. Имате документи.

Мишел извърна глава. Ида, разбира се, нямаше да обясни на родителите си, че документите им вече не са валидни. Бяха ги лишили от френско гражданство. Всеки момент ги заплашваше арест. Този риск обаче не би възпрял Ида. Майка й се нуждаеше от козметика, топли дрехи, сушени плодове и ядки и най-грижовната дъщеря на света щеше да й ги осигури. Някак си бе успяла да намери с какво да ги купи. Навярно бе продала малкото си бижута, ала Мишел не би я попитал.

Ида настоя, че нищо не ги застрашава. Заради светлата коса и кожа никой не би я взел за еврейка. През смях разказа как жената във влака я помислила за християнка, макар да познала еврейското потекло на тъмноокия, тъмнокос Мишел. Той не се засмя. Знаеше колко е уязвим, ала нямаше избор. Не би позволил на Ида да обикаля сама марсилските улици.

Рано на другата сутрин двамата тръгнаха бързо към търговския площад. Ида влизаше от магазин в магазин, Мишел стоеше отвън, обърнал лице към витрината, за да не го види някой. Най-сетне бяха готови с покупките. Облекчена, Ида му предложи:

— Хайде да се почерпим. Да се престорим на нормални хора в нормални времена. Да изпием по чаша кафе и да изядем по един кроасан.

Той кимна. Наблизо имаше сравнително спокойно кафене. Усетеха ли опасност, щяха да скочат в автобуса, който минаваше по улицата. Мишел нахлупи ниско шапката си и двамата седнаха на една маса край входа. Докато разглеждаха менюто, влезе друга двойка.

Жената ситнеше важно, токовете на високите й черни ботуши потракваха в маршов ритъм. Косата й с цвят на слама бе навита на стегнати къдрици, месестите й бузи бяха наплескани с руж. Носеше яркочервена копринена рокля с дълбоко деколте, разкриващо овалите на пищните й гърди. Значително по-нисък мъж в униформа на фашистки полицай държеше гордо ръката й. Докато минаваха край Мишел и Ида, грамадната й черна чанта остърга лакътя на Ида. Тя пребледня. Изчака ги да се отдалечат и сграбчи ръката на Мишел.

— Позна ли я? — прошепна тя. — Катя! Полската ни прислужница.

Той кимна.

— Видях я, когато бях в Марсилия, но не бях сигурен дали не греша. Както и да е. Не гледай към тях. Мисля, че не ни познаха. Изпиваме кафето, изяждаме кроасаните и тръгваме. Тихо и бавно. Ето, тя дори не ни забелязва.

— Заета е да съблазнява нациста — отбеляза горчиво Ида.

Изпиха кафето с наведени глави и излязоха от кафенето. Върнаха се по заобиколен маршрут в хотела, но точно когато свърнаха на пресечката, Ида чу тежки стъпки да бързат след тях. Обърна се. Не видя никого. Щом влязоха в хотела обаче, Мишел погледна през рамо и зърна Катя. Стоеше на тротоара и се взираше в тях със злобна усмивчица.

Втурнаха се в стаята на Шагалови и заключиха вратата. Марк бе на балкона. Мишел го дръпна в стаята и спусна завесите. Не погледна към улицата. Знаеше, че Катя е там.

— Какво правиш? — възмути се Марк.

— В опасност сме — отговори гневно Мишел. — Трябва да бягаме, Ида. Върви при Вариан Фрай в хотел „Сплендид“, кажи му за Катя и го помоли да намери по-сигурно укритие. Бързо!

Тя кимна и понечи да излезе, но в същия момент през вратата нахлуха полицаи в тъмнозелени униформи, вдигнали палки от полирано дърво. Началникът им размаха документ.

— Имаме заповед за арест на Марк Шагал, пришълец във Франция.

Марк се разтрепери, Белла се вкопчи в ръката му.

— Знаете ли кой е съпругът ми? — изпищя тя. — Той е световноизвестен художник!

— Знаем кой е — отговори офицерът. — Световноизвестен дегенерат, евреин, враг на Райха.

Ида излетя от стаята, където бурните възражения на Белла преляха в скръбни вопли. Хукна по улицата, но се обърна и видя как натикват баща й — безучастна парцалена кукла — в полицейски джип. Женски глас й подвикна подигравателно:

— Мадам Ида, тичайте, спасявайте се! Вие и вашите хора вече не управлявате света.

— Проклета да си, Катя! — промърмори Ида.

С разтуптяно сърце тя се втурна напред, запъхтяна, но без да спира, докато не стигна до хотел „Сплендид“. Тълпи от бегълци изпълваха коридора пред Американския център за подпомагане. Гласовете им бяха какофония на отчаянието, лицата — изопнати маски на страха. Трупаха се по стълбищните площадки, седяха по стъпалата и ожесточено пазеха мястото си на опашката. Изнемощяла майка сменяше пелените на бебе върху пода. Миризмата на зацапаната пелена се смесваше с воня на пот, непрани дрехи, кисел дъх. Ида заобиколи две хленчещи, току-що проходили деца; за да ги успокои поне за кратко, баща им — с посивяло от изнемога лице — им подаде мухлясали корички хляб. Ида не обърна внимание на яростните възражения.

— Има опашка, мадам! Изчакайте си реда!

Не застана на опашката, не изчака. Профуча край стъписаната секретарка, която скочи възмутена от стола. Останала без дъх, обляна в пот, тя влетя в кабинета на Вариан Фрай.

Той я погледна изпод вежди, седнал зад писалище, отрупано със спретнато подредени купчини книжа. Носеше изискан тъмен костюм с неизбежната копринена кърпичка, пъхната в джобчето на сакото — изрядна униформа на взискателен мъж, решен да се опълчи на заобикалящия го хаос. Той внимателно побутна настрани планината от документи пред него.

— Какво има, мадам Рапапорт? — попита със спокоен, овладян глас.

— Арестуваха татко! — отговори задъхана тя. — Преди половин час. Дойдоха в хотела. Трима. Нацистки полицаи.

— Преди половин час — повтори той и си погледна часовника. Вдигна слушалката на телефона. — Мириам, свържи ме с полицейското управление в марсилската епископия — помоли.

Остави слушалката върху писалището, придърпа документите и методично започна да ги подпечатва и подписва. Ида се втренчи остро в него. Защо се беше доверила на този безличен бизнесмен, на този дребнав бюрократ в костюми от „Сивил Роу“^[2]. Как ще издейства да освободят баща й? Та той умее само да подписва и да подпечатва писма и фалшифицирани книжа! Бяха изгубени. Всичките им усилия бяха напразни. Очите й горяха, но тя не заплака.

Фрай вдигна поглед.

— Чаша вода? — предложи.

Ида поклати глава. Той се усмихна извинително и отвори следващата папка.

— Визи — обясни. — Трябва да се обработят днес.

Тя сбърчи чело. Не я интересуваха проклетите му визи. Беше загрижена единствено за Марк в затворническата килия и за майка си, хлипаща върху разтуреното легло в хотела. Запита се дали Мишел е невредим. Беше сигурна, че полицаите бяха набелязали баща й. Катя явно им бе обяснила какъв трофей е Марк Шагал. Ида се облегна назад и се замисли трескаво как да му помогне.

Най-сетне в слушалката изжужа глас. Вариан Фрай я вдигна:

— Добро утро — поздрави сърдечно. — Обаждам се от Американския помощен център. С префекта ли имам честта да разговарям? — След кратка пауза продължи: — Ваша чест, говоря от свое име и от името на господин Хари Бингам, американския консул в Марсилия. Разбрах, че сте арестували световноизвестния художник мосю Марк Шагал. Правителството ми и лично Елинър Рузвелт, съпругата на президента на САЩ, са много загрижени за безопасността на мосю Шагал. Не сте забравили, предполагам, че режимът „Виши“ получи безусловно дипломатическо признание от Съединените щати. Едва ли бихте подложили на риск това признание от изключителна важност за маршал Петен, като пренебрегнете чувствата ни относно задържането на прочутия творец. Предупреждавам ви, че ако не го освободите до час, ще се обадя на Дейвид Андерсън от лондонския „Ню Йорк Таймс“ и ще го осведомя за ареста. Разбирате, че новината ще предизвика международен скандал, който няма да се понрави нито на президента Рузвелт, нито на маршал Петен. Ще се съгласите, надявам се, че е във ваш интерес да освободите незабавно мосю Шагал. Необходимо е сигурно да се консултирате с началниците си. Ще чакам на линия вашия отговор.

Вариан Фрай свали капачката на златната си писалка и се зае отново с документите. Слушалката отново остана да лежи върху писалището. Ида седеше замаяна на ръба на стола. Най-сетне той вдигна слушалката, изслуша съобщението и отговори лаконично:

— Благодаря. Взехте разумно решение. Правителството ми изказва благодарност. След половин час пред полицейското управление ще дойде кола да отведе мосю Шагал. — Обърна се към Ида. — Както виждате, всичко е наред, мадам. Баща ви е в безопасност. Сигурно искате да отидете при него. Колата ми е пред хотела. Ще ви закара до полицейското управление.

Тя стисна ръката му.

— Как ще ви се отблагодаря?

— О, не ми дължите благодарност — отвърна Вариан Фрай. — Благодарете на глупавия нацистки чиновник, който повярва, че наистина мога да се свържа с кореспондента на „Ню Йорк Таймс“ в Лондон, а той ще си направи труда да оповести новината. Както знаете, „Ню Йорк Таймс“ не се застъпва дейно за евреите в Европа.

Ида пребледня, а Вариан Фрай прихна в смях, присъщ на уверените жонгльори на съдбата.

— Не бих се осмелила да се впусна в толкова рискована игра — призна тя.

— Достатъчно смела сте, мадам Ида. Днес спасихте живота на баща си. Но сега няма време за губене. Днес ни провървя, но късметът е капризен. Кажете на родителите си да не отлагат повече. Възможно най-бързо трябва да заминат за Лисабон. Съжалявам само, че не мога да уредя визи за вас и съпруга ви. Но вие сигурно ще се справите. Ще ви помогна да отнесете картините в Америка. Вие умеете да оцелявате, мадам, притежавате необходимата смелост и находчивост.

Той се изправи, заобиколи писалището и я целуна по бузите. Допирът на устните му бе студен и сух върху пламналата й кожа.