Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (19)

Осемнадесета глава

Мишел разказа на Ида за Вариан Фрайн, а тя осведоми Марк.

— Вариан Фрай ли? Не съм му чувал името. Кой е той? — попита пренебрежително баща й. Седеше в градината и пиеше вино от бутилката „Перно“, която бе приел едва след високомерен поглед към етикета.

— Човекът, на когото ще разчитаме да ни помогне да заминем за САЩ — отговори търпеливо Ида. — Мишел ти обясни какво са казали Верфелови. Елза също ми писа за него.

— А, да, приятелката ти Елза. Лекарката в Ню Йорк, пропуснала за жалост момента да те посъветва — тросна се Марк и си напълни втора чаша.

— Всъщност ми даде отличен съвет — отвърна студено Ида.

Ядосваше се, че Марк обвинява безукорната Елза, а никога не се разкайва за собственото си деспотично поведение, нито признава грешките си. Другите грешаха, Марк Шагал — никога.

— Елза ми писа — продължи тя — че господин Фрай е американец, син на известна фамилия, завършил Харвардския университет. Бил журналист, изпратили го в Германия и видял положението със собствените си очи.

— Положението? — повтори саркастично Марк. — Твоята приятелка Елза, защитена в Америка, така ли нарича плана на нацистите да изтребят евреите в Европа?

Той изсумтя презрително. От устата му се стече струйка „Перно“ и Белла, седнала между съпруга и дъщеря си, я изтри внимателно, сякаш бършеше устните на момченце.

Ида не му отговори.

— Елза го описва като идеалист, решен да помогне на мнозина да напуснат нацистка Европа и да се приютят в Америка. Съпругът на Елза, Андре, е лекар в частното девическо училище, където преподава госпожа Фрай. Говорил с нея за семейството ни. Госпожа Фрай му обещала да пише на съпруга си за нас. Нейната намеса и застъпничеството на господин Бар от Музея за съвременно изкуство вероятно ще убедят господин Фрай да ни помогне.

— Не се доверяваме на американски идеалисти — отсече Марк. — Белла, вярваш ли, че някакъв си американец наистина ще поиска да помогне на един еврейски художник?

Белла сви безразлично рамене.

— Евреин, американец, дали му вярвам, или не… — заговори тя с толкова отпаднал глас, че Ида едва различаваше думите. — За мен няма значение. Все ми е едно какво ще каже, какво ще направи господин Фрай. Никога няма да напусна Франция. Няма да напусна Европа. Знам, че отида ли в Щатите, ще умра.

Тя сведе глава и вдигна отчаяно ръце; дългите широки ръкави на бялата й рокля затрептяха като криле на ранена птица.

— Не се безпокой, мамо — успокои я Ида. — Още нямаме вест от господин Фрай. Не е нужно да вземаш решение.

— А и едва ли някога ще чуем вест от праведния ти американец — добави кисело Марк.

Ида не искаше да спори. Разбираше, че родителите й са се научили от опит да подозират и да не се доверяват на непознати. Те бяха затворници на своята история на отчаянието, винаги очакващи предателство. Допълни чашата на баща си и метна шал върху раменете на майка си, благодарна, че е избегнала заразата на изцеждащите силите им страх и черногледство. Никога нямаше да отвърне лице от последните искрици вяра и надежда.

Вярата и надеждата не я предадоха. След седмица пристигна писмо от Алфред Бар, директора на нюйоркския Музей за съвременно изкуство. Предлагаше да организира изложба с творби на Марк.

Марк захвърли листа.

— Как си представя господин Бар, че ще се явя на изложбата? Как ще стигнат картините ми до Ню Йорк? Що за глупава покана!

— Не, татко, господин Бар не е наивник — възрази твърдо Ида. — Знае, че си в опасност. Писмото ще ти послужи пред френските власти. Дава им основание да ти издадат виза.

Тя взе писмото и го прибра в нова бяла папка с четлив надпис: „Документи за напускане“.

— Оптимизмът ти е неоснователен — сряза я Марк. — Покана за изложба, която никога няма да се състои, определено е документ без стойност.

Ида не отговори. След седмици, когато меката есен изтля в първите мразовити зимни дни, пристигна ново писмо за папката й. Вариан Фрай пишеше, че е готов да съдейства на Шагалови. Изразяваше се завоалирано. „Господин Бар, директорът на Музея за съвременно изкуство, с нетърпение очаква да ви посрещне в Ню Йорк. Вероятно вече сте получили поканата му.“

Ида разбра посланието към Марк — група хора полагаха координирани усилия да подпомогнат бягството на Шагалови от Франция.

— Татко, Вариан Фрай може да ни бъде от голяма полза. Ще ни съдейства да получим визи за САЩ и разрешителни за напускане на Франция — обясни настойчиво тя, стиснала безценното писмо. — Вече е помогнал на мнозина, на Макс Ернст и на Жак Липшиц.

Бяха й го съобщили приятели от Париж, чиито послания използваха шифрования език, присъщ на оцеляващите.

Марк я погледна безразлично.

— А аз научих, че Андре Жид и Анри Матис са отказали помощта му — вирна брадичка той. — Моите парижки приятели също ме информират надлежно.

— Жид и Матис не са евреи — напомни му Мишел. — Не поемат същия риск като теб и Белла, Ернст и Липшиц.

Марк процеди през зъби с почервеняло от гняв лице:

— Жак Липшиц и Макс Ернст не са Марк Шагал. Не разполагат със защитата на моята слава и престиж. Тук съм в безопасност. Никой не ме е заплашвал. Тръгна ли сега, платната ми ще останат недовършени.

— Ако не тръгнеш, фашистката полиция ще те арестува и няма да оцелееш, за да ги довършиш — намеси се рязко Ида. — Дори Марк Шагал не може да рисува в концентрационен лагер или в гроба. В отвъдното няма ателиета.

— Ида, как смееш да говориш така на баща си? — възкликна Белла с разтреперан глас.

Ида обаче излезе гневно от стаята, последвана от Мишел.

Марк писа на Вариан Фрай. Благодари пестеливо за усилията му. „Но не съм готов да напусна Франция. Тази страна ме осинови“, добави той. „Аз съм гражданин на Републиката.“

Разкривила лице, Ида показа писмото на Мишел.

— Мисли се за син на Франция. Не осъзнава, че правителството „Виши“ се е отрекло от него — отбеляза горчиво тя.

— Не е единствен — отвърна Мишел. — Сега всички европейски евреи са сираци. Режимът на Адолф Хитлер и маршал Петен зачеркнаха документите ни за осиновяване.

Ида преписа писмото на баща си до Вариан Фрай и го прибра в папката.

Седмиците отминаваха. Новините ставаха все по-зловещи. Правителството на маршал Петен обяви евреите за „чужденци“ и въведе антисемитски закони. Както в Германия, евреите бяха освободени от държавна служба и принудени да се регистрират в местните полицейски управления. Еврейските компании бяха предоставени на попечителски фондове. На френските граждани бе забранено да работят за евреи. Жана, едрогърдото момиче от селцето, прислужвало от месеци в дома на Шагалови, изпрати малкия си брат да вземе дължимите й надници. Момчето обясни, че родителите й не разрешавали да работи за евреи. Било нарушение на закона.

— Чий закон? — попита грубо Ида, но момчето побягна, стиснало в шепа подадените му франкове, без да си прави труда да ги брои.

Носеха се слухове за предстоящо депортиране и още по-мрачни слухове, че концентрационните лагери всъщност са лагери на смъртта. Марк четеше вестниците с разтреперани ръце. Белла се събуждаше нощем с лице, мокро от сълзи. Вече не можеха да отричат грозящата ги опасност.

Папката на Ида с документи за отпътуване се запълваше. През януари добави писмо от Вариан Фрай. Марк и Белла бяха получили визи за САЩ, като за основание бе послужила поканата от Музея за съвременно изкуство.

— Чудесна новина, мамо! — въодушеви се Ида, прикривайки разочарованието си, че двамата с Мишел не са споменати.

— Не е чудесна — отвърна унило Белла. — Няма да напуснем Франция, докато не ни осигурят визи за връщане. Франция е нашият дом.

Марк кимна утвърдително.

Мишел ги проследи с гневен поглед как излизат от стаята.

— И двамата са луди — възмути се той. — Моите родители не могат да мечтаят за американски визи, а крал Марк и кралица Белла се пазарят като разглезени деца. Поставят условия! Наистина ли мислят, че винаги ще получават своето? Не могат да командват правителства, както командват нас.

Ида замълча. Мишел никога не бе говорил толкова грубо за имперските укази на баща й; за пръв път обаче тя не се впусна в спор. Съжалява ли съпругът й, че са се оженили по заповед на Марк? А тя? Годините им заедно не бяха лесни, разбира се — историята, развилнялата се война, дългът им към родителите — всичко задушаваше брака им. Разочарованията се трупаха, нейните и неговите, неизречени и неуталожени. И все пак бяха заедно, съпрузи, загрижени един за друг — щяха да обсъдят разногласията по-късно, по друго време, на друго място. Сега обаче това нямаше значение — в момента се бореха единствено да оцелеят.

Ида поклати морно глава, изтощена от сблъсъка на противоречиви мисли, противоречиви чувства. Същата нощ, сякаш да ги помири, тя наметна морскозеления шал върху голите си рамене, ала Мишел остана да чете до късно. Ида се унесе, а шалът се изгуби сред завивките.

На следващия ден тя придружи Марк до Авиньон. Баща й бе решил да връчи на Префекта на Воклюз писмо, в което обясняваше, че откакто е дошъл във Франция през 1910, се смята за френски гражданин и дори по-важно — за френски художник. Настояваше гражданството му да бъде законно потвърдено, та ако напусне страната, да има право да се върне. Добавяше, че съпругата му, запленена от Франция, е негов творчески партньор и иска същото уверение.

Ида не се изненада, че приеха молбата му без коментар. Беше се облякла грижливо за посещението; старателно сресаната й коса обрамчваше с меденочервени дипли внимателно гримираното й лице. Гърдите й изопваха белия пуловер; готова бе да купи съгласието на префекта със съблазън. Седнал зад резбовано писалище, с напомаден, изрядно подстриган мустак и черна коса, с дребна златна свастика, забодена на ревера на тъмното сако, той не вдигна очи от документите пред него. Не погледна Ида. Префектът на Воклюз не можеше и не искаше да се заинтересува от съдбата на художника и съпругата му, лишени от френско гражданство. Красотата на дъщерята не го вълнуваше. Те бяха евреи, следователно — „чужденци“.

— Съжалявам, но не мога да ви предложа подобно уверение — рече сковано той. — Правителството не ви смята — нито вас, нито съпругата ви — за френски граждани.

На излизане Ида не си направи труда дори да го изпепели с поглед. Запази обаче в папката си копие от молбата на Марк за входна виза.

След седмица Вариан Фрай писа на Шагалови, че възнамерява да ги посети. Щял да го придружи Хари Бингам от Американското консулство в Марсилия, колекционер на съвременно изкуство, бил във възторг от творбите на Марк. Ида разбра скритото послание, шифровано за заблуда на правителствените цензори. Написа в отговор, че Шагалови очакват с нетърпение гостите. Господин Бингам вероятно ще се заинтригува от картините на баща й, посветени на темата за разпятието.

* * *

В един хладен мартенски ден Вариан Фрай и Хари Бингам пристигнаха с лимузина и по улиците на сънливия Горд настана вълнение. Местните излизаха от магазините и занаятчийниците си, тълпяха се по изронените тротоари и заедно с децата се дивяха на огромната кола. Домакини с метли и кърпи за прах в ръце изскачаха на прага и заслонили с длан очи в белезникавата светлина, наблюдаваха как шофьорът криволичи из тесните алеи. Всички бяха любопитни.

— Кой ли е в колата?

— Важни хора, сигурно американци.

— Може да са служители от Виши. Дори самият маршал Петен.

— Не. Автомобилът е с дипломатически номер.

Колата отминаваше сред пелена от прахоляк и най-сетне едно малко момче докладва, че е спряла пред някогашното католическо училище, където сега живеел със семейството си еврейският художник. Американците внесли кошници с храна и вино в къщата.

— Месо, сирене, багети — изреждаше детето. — Плодове, вино…

С напредването на следобеда списъкът ставаше все по-дълъг, докато най-сетне слушателите му се разотидоха.

Селяните клатеха глави и мърмореха ядно. Американците отиваха в дома на евреите, разбира се. Евреите имат връзки, контакти. Май самият американски президент, Франклин Рузвелт, бил евреин. Може би германците и Петен имат право. Евреите искат да завладеят света. Американската фондова борса се беше сринала и разклатила френската по вина на Ротшилдови.

Ида посрещна Вариан Фрай и Хари Бингам. Мишел ги въведе в най-хубавата спалня — слънчево помещение с изглед към градината. Ида се втурна в ателието на Марк да му съобщи, че гостите са пристигнали. Баща й не се отдели от триножника. Избърса четката в омачканите си избелели панталони, нави ръкавите на прокъсаната тъмносиня риза и внимателно се зае да завърши ореола около главата на поредния разпнат Иисус.

— Моят страдащ евреин — промърмори той, докато пръскаше с фиксаж лъскавата мокра боя.

Отдръпна се от платното и го огледа с присвити очи, после сви рамене и последва Ида.

— Няма ли да облечеш чиста риза и сако? — попита тя.

— Аз съм, който съм — тросна се баща й. — Марк Шагал не е петимен да впечатлява американски бюрократи.

Прокара обаче пръсти през гъстите си посребрели къдрици и ги приглади грижливо над ушите. Суетата му както винаги развесели и същевременно раздразни Ида.

Все пак той поздрави американците с чара, запазен обикновено за колекционери и меценати. Пристъпи грациозно към тях със стъписващо момчешка усмивка, озарила тясното му лице. Сините му очи сияеха, докато се здрависваше крепко с тях, сякаш да покаже, че е недосегнат от слабостта и разрухата на годините. Заговори на френски, понятен и на двамата американци.

— Мосю Фрай, мосю Бингам, колко любезно от ваша страна да посетите скромния ни дом в това затънтено селце — рече той с измамна стеснителност.

Белла стоеше до него; обилният руж по бузите подчертаваше бледността й, черна линия обточваше тъмните й очи. Абаносовата й коса обрамчваше деликатното й лице; носеше свободна, пъстроцветна рокля. Усмихна се свенливо, когато Марк я представи с обезоръжаваща гордост.

— Това е прелестната ми съпруга Белла. Не се изненадвате, че Марк Шагал има толкова красива жена, толкова красива дъщеря, нали? Той е благословен с красота, защото създава красота. Казвам го само защото е вярно.

Ида потръпна, Мишел сбърчи чело, но Марк не се смути от суетата си.

Покани ги в ателието и гостите обходиха с поглед просторното, разхвърляно помещение, голямата маса, отрупана с четки и бои, престилките и широките лекьосани ризи, метнати върху очукани дървени столове. Параван закриваше два триножника с недовършени платна. Немощна печка с въглища топлеше стаята; край стените бяха подпрени картини. Марк избра няколко и ги подреди върху пода.

— Прекрасни са, нали? — попита гордо той.

Вдигна картините с разпятия една по една, после с палава усмивка ги поведе към по-ведрите циркови композиции, към натюрмортите с плодове и зеленчуци и фантасмагоричните сцени с тъжнооки крави.

— Вижте чудесните ми животни! — въодушеви се той. — Танцуват по покриви, носят се из небесата. Кравите са ми любимки. Толкова скромни, толкова смирени. Рисувам ги отново и отново. Може би защото ги разбирам. Те са като мен, като семейството ми, като моя народ. Прекрасни създания, чието оцеляване зависи от чужда воля. Достолепни, красиви същества без глас, поведени на паша от пастира. Виметата им пълнят ведрата със сладко мляко. Ние, евреите, също вървим под остена на онези, които пресушават вимето ни. Кравите ни хранят с мляко, моите картини подхранват въображението. Дневниците на съпругата ми ще подхранват мислите на читателите. Ние сме много продуктивни крави, Белла и аз. Във вашата Америка ще бъдем неми, безгласни животни. Как ще говорим? Как ще ни разбират? Не владеем английски. Американците разбират ли идиш? Или френски? Кажете ми, има ли крави във вашата Америка? Как ще живея в земя без крави, без мои побратими и посестрими?

Той се засмя презрително. Говореше не за да забавлява гостите си, а за свое удоволствие.

Вариан Фрай се прокашля деликатно в копринената си кърпичка и отговори тихо:

— Уверявам ви, мосю Шагал, че в моята страна има много крави.

— Отдъхнах си! Дано да ги видя скоро. Дъщеря ми Ида сега направлява живота ни. Настоява да напуснем Европа.

Гласът му секна внезапно и двамата американци отвърнаха смутено поглед.

Вечерта седнаха в салона и пиха чай, приготвен в самовара. Белла го подслади с последния мед, събран от кошера в дъното на градината им. Селският бакалин отказваше да им продаде захар. Било забранено, оправдаваше се, „чужденците“ да бъдат снабдявани с хранителни продукти.

Мишел разбърка чая и зададе въпроса, измъчващ го още откакто Верфелови му бяха разказали за храброто и рисковано начинание на Вариан Фрай.

— Може ли да ви попитам, господин Фрай, защо човек като вас е взел присърце тегобите на нашия народ?

— По-скоро трябва да попитате възможно ли е човек като мен, християнин от Америка, да пренебрегва страдащите, подложени на несправедливост и жестокост, евреи или не. Не се залових внезапно с тази работа. През 1935-а бях журналист в Берлин. Вървях по „Курфюрстендам“^[1]. Ненадейно освирепяла тълпа нападна евреин, най-обикновен, невинен човек. Държеше красиво опакован пакет, вероятно подарък за рождения ден на съпругата или детето му. Събориха го на земята и го заналагаха с ритници. После се нахвърлиха върху други минувачи, върху всеки, заприличал им на евреин. Издърпваха дори хора от колите им. Биеха ги с бухалки и крещяха думи, които не бях чувал преди: „Най-добрият евреин е мъртвият евреин“. Улицата почервеня, сякаш е валял кървав порой. Тежки обувки тъпчеха подгизналия от кръв подарък. Не можех да направя нищо. Бях сам, как да се опълча на тълпата? Тогава разбрах, че смъртна опасност грози не само германските евреи, но и цялата цивилизация. Като християнин, облагодетелстван да е американски гражданин, осъзнах, че трябва да направя нещо. Художниците и писателите са пазители на цивилизацията. Не бива да стават жертва на варварите. Ето защо съм във Франция. Представлявам Комитета за неотложни спасителни действия. Сега, през 1941-ва, имам възможност да направя това, което не успях през 1935-а. Под „своя народ“ имате предвид евреите, Мишел, но моят свят не е разделен на евреи и други. Аз виждам само човешки същества, нуждаещи се от помощ. Затова дойдох в Горд. Отговорих ли на въпроса ви господин Рапапорт?

Мишел кимна, удивен от смелостта и човечността му.

Вариан Фрай го озари с тънката, скромна усмивка на учител, доволен, че урокът е усвоен. Отвори куфарчето си и извади куп книжа.

— Нося добри новини — рече той. — Успяхме да издействаме американски визи за мосю и мадам Шагал. Знаете, че правителството ни иска вноска от три хиляди долара за всеки емигрант. Хила Рибей убеди Соломон Гугенхайм да осигури гаранцията. Дълбоко я трогнало писмото, получено от мадам Рапапорт.

Ида сплете пръсти и си пое дълбоко дъх. Любовницата на Гугенхайм бе отговорила на писмото й не с думи, а с действия.

— Хила Рибей… Запознахме се в Берлин. Играеше си с акварели. Интересни опити. Поне някои — промърмори снизходително Марк.

Мишел се намръщи. „Типично за Марк — помисли си той — да прояви високомерие към свой благодетел. Не изрази благодарност към Хари Бингам и Вариан Фрай за усилията им да му помогнат, нито похвали Ида за упорството й.“ Марк Шагал, самообявилият се император на изкуството, получаваше даровете им с безразличие.

— Много любезно от страна на мадам Рибей — отбеляза с половин уста Марк и се изправи, за да се ръкува с Вариан Фрай и Хари Бингам.

— С радост ви съобщавам също, че в Америка са събрани пари и за пътуването ви. Мнозина проявиха щедрост, включително мадам Хелена Рубинщайн — продължи Вариан Фрай. — След като всичко е подготвено обаче, няма време за губене. Трябва да заминете за Марсилия, откъдето ще напуснете Франция веднага щом уредим да отпътувате за Лисабон. Визите имат давност.

Марк стана и удари с юмрук по масата. Лицето му почервеня от гняв.

— Смятате, че ще заминем без дъщеря си ли? — попита той. — Защо не сте осигурили виза за Ида?

Размаха ръце, властно, разглезено дете, чиято воля винаги се изпълнява. Хари Бингам погледна към Вариан Фрай, който невъзмутимо подреди документите, сякаш не е чул изблика на художника.

— Продължаваме да работим за дъщеря ви и съпруга й — отвърна студено американският консул. — Надяваме се да получим и визи, и необходимите средства. Вие обаче не може да чакате. Времето е от значение. Във Франция сте в опасност. Правителството във Виши възнамерява да създаде отдел по еврейските въпроси — първата стъпка към депортирането на френски евреи. А всички знаем какво се случва в концентрационните лагери.

Всички замълчаха. Марк седна със сведена глава.

— А картините ми? — попита с пресеклив глас той. — Как да изоставя труда на живота си?

Ида сложи ръка върху рамото му.

— Не се безпокой, татко. С Мишел ще се погрижим за картините ти. Ще успеем някак си да ги изнесем от Франция и да ти ги донесем в Америка. Обещавам.

Тя говореше с търпеливия тон на майка, успокояваща разглезено дете с обещание, което може и да смогне да изпълни.

Мишел се втренчи в нея. После се извърна бързо, за да не види тя потъмнялото му от гняв лице.

— Обещаваш ли? — попита Белла; излинялата и отнесена Белла все пак бе събрала сили да наложи волята си върху Ида.

— Обещавам — изрече тържествено дъщеря й. — И двамата даваме дума, нали, Мишел?

Той кимна, защото заговореше ли, негодуванието му щеше да се излее. Знаеше, че от сега нататък спасяването на картините ще поглъща всичките им средства, цялата им енергия. Ида явно бе забравила, че и той има родители, нежна майка и отруден баща, които се нуждаеха от помощта им. Те също бяха застрашени, ала Комитетът на Фрай не би направил нищо за тях. Все пак не бяха пазители на цивилизацията, а обикновени евреи, борещи се да оцелеят. По-маловажен ли бе техният живот от платната на Марк?

— Добре тогава. — Вариан Фрай захлопна куфарчето и избърса очилата си с метални рамки, чиито стъкла се бяха замъглили от парата на самовара. — Всичко е договорено. Очакваме с нетърпение да пристигнете в Марсилия. Ще уредя къде да отседнете.

— Благодаря. À bientôt — каза тихо Ида и застана до Мишел, докато двамата американци излизаха от стаята.

Белла коленичи до Марк, отпусна глава в скута му и зарида. Той я погали по тъмната коса.

— Няма да го понеса. Не мога да побягна отново — промълви тя. — Нямам сили. Как ще напусна Франция? Как ще напусна Европа?

— Примири се, скъпа моя, ma belle Bella — рече Марк. — За да живеем, трябва да напуснем Франция.

Отпуснал длан върху главата й, той запя тихо на идиш. Ида помнеше песента от детството си — тъжен напев за теленце, поведено на заколение. Марк пееше, Белла спря да плаче и треперливият й глас се присъедини към неговия. Ръка за ръка, пеейки, те излязоха от стаята.