Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (18)

Седемнадесета глава

Лятото се влачеше мудно, лошите новини ставаха още по-лоши. Антиеврейските закони на правителството във Виши, арестите и депортирането на изтъкнати евреи, германските завоевания вцепеняваха в парализиращо униние дома в Горд. Белла сновеше като сомнамбул, няма, призрачна фигура в крилати бели роби. Всяка злощастна дреболия предизвикваше гнева на Марк — изчезнала тубичка боя, изгубена стъргалка за палитри. Той крещеше и ругаеше, а Ида се мъчеше да го успокои и да възстанови порядъка в ателието, внушавайки му спокойствие, каквото сама не изпитваше. Увещаваше майка си да я придружава на кратки разходки, убеждаваше я да хапне сирене, да си изпие сутрешното кафе с мляко. Купи на Мишел учебник по английски за начинаещи, предложи да му дава уроци.

— Английският ще ти трябва, когато отидем в Америка — настояваше тя, усмихната горчиво при мисълта колко безнадеждна е надеждата й.

Мишел се възхищаваше от силата й, макар да знаеше, че и тя е разколебана от несигурността на дните и нощите им. Сънищата й, както и неговите, бяха разтърсващи. Събуждаха се и се вкопчваха един в друг, усукани в подгизналите от пот завивки; слушаха как вятърът шумоли в сребристите листа на маслиновите дървета, опасващи градината.

— Трябва да направим нещо, каквото и да е, Мишел — прошепна му Ида веднъж, докато лежаха будни в тежката знойна нощ.

Гласът й се чу едва-едва, погълнат от грохота на далечна буря — измамно заплашителна стихия, която така и не приближаваше.

Мишел прокара пръсти през косата на Ида, придърпа я към себе си, ала тя се отпусна безжизнена в прегръдката му. Той обърна лице към стената. Съпругата му имаше право. Трябваше да направят нещо, каквото и да е.

— Ще опитам — каза той. — Ще отида в Марсилия. Мама научила, че американският консул съчувства на евреите.

— Няма какво да губим — отвърна Ида, ала в гласа й, както и в неговия, не прозвуча оптимизъм.

Рано на другата сутрин Мишел пое към Марсилия и в адската жега пристигна в пристанищния град, благодарен, че пътуването предлага отмора от осезаемото напрежение в Горд. Взаимната неловкост се задълбочаваше с всеки изминал ден.

Веднага се отправи към американското консулство. Висок морски пехотинец охраняваше входа. Снажният здравеняк в безупречна униформа погледна безучастно новодошлия в прашни панталони, очукани военни обувки и протрито студентско сако от кафяв шевиот, който го наблюдаваше със завист. „Сигурно е чудесно — мислеше си Мишел — да си американец, гражданин на сигурна, защитена държава.“ Той пристъпи предпазливо към войника и сниши глас, както подобава на молител, търсещ поне мимолетно основание за надежда.

— Възможно ли е да разговарям с някого за виза? — попита на развален английски.

— Това е консулството. Визовият отдел е в Мон Редон — отговори американецът и после, за изненада на Мишел, се усмихна окуражително: — Мон Редон не е далеч. Тролеят дотам спира от другата страна на улицата.

Мишел разбра само думите „Мон Редон“ и „тролей“. Ида с право настояваше да научи английски — езика на оцеляването. „Отида ли в Америка — помисли си със самоирония Мишел — ще се науча да говоря английски и да се усмихвам широко и уверено.“ Разбираше колко абсурдна е фантазията му. Едва ли щеше да стъпи в САЩ. Бъдещето му, ако изобщо го имаше, бе мъгляво и несигурно.

Кимна с благодарност на морския пехотинец, прекоси бързо улицата и се качи в кремавосиния тролей, възвестил появата си с тръбен зов. Жаловитият звук отразяваше собственото му униние. Мишел се взираше през прозореца към тесните тротоари, където пъстроцветни тълпи от целеустремени хора се носеха като вълни.

Сред застоя на провинциалния Горд, в изолацията и меланхолията, царуващи в дома на Шагалови, бе забравил, че има деен градски свят с неотложни изисквания на ежедневието. Домакини носеха мрежести торби, издути от яркоцветни зеленчуци, лъскави патладжани и аленочервени домати, перести стръкове резене. Под мишница бяха пъхнали багети. Нормалният им живот изпълни със завист Мишел. Представи си как приготвят супи и салати в подредените си кухни; войната не бе нахлула в дните им.

Тролеят спря на едно кръстовище и той зърна светлокоса млада жена да върви под ръка с офицер от полицията на режима „Виши“. Начинът, по който бе наклонила глава, тромавата й походка му се сториха познати. „Катя“ — помисли си инстинктивно, но тролеят потегли, преди да я види по-ясно. Прогони мисълта за прислужницата. Катя симпатизираше открито на нацистите и сигурно бе заминала за Германия.

На всяка спирка в тролея се качваха бегълци; тъпчеха се между седалките, разговаряха шумно на идиш и френски, на немски и на шпаньолски. Косите им бяха сплъстени, лицата — покрити с дебел слой прахоляк, немитите им тела воняха на пот. Мишел отстъпи място на жена с огромни очи, прегърнала дребничко, тъмнокосо бебе. Тя му благодари тихо и той забеляза очертанията на еврейската звезда върху износеното й сиво яке. Избягала е, предположи, от гетата на режима „Виши“, където евреите бяха принудени да носят жълтата звезда на Давид, и я бе откъснала от дрехата.

— Тиква — прошепна й той, отчаян, че не може да й предложи нещо повече от еврейската дума „надежда“.

— Toujours l’espérance. Вечна надежда — отвърна тя.

Тролеят се подрусваше по варовикови хълмове, под сенките на финикови палми. После продължи към брега и стигна до крайната спирка — алея, опасана с чинари. Изрядно окосена тревиста пътека водеше до сграда с вид на укрепление. Лекият ветрец повяваше американското знаме върху парапета. Тролеят изсипа раздърпаните си пътници и те се насочиха към сградата, вливайки се в обсадилата я тълпа от изнервени, отчаяни поклонници, устремени към Свещения Граал — чудодейните визи, гаранция за достъп до Обетованата земя. Бегълците не забелязваха красотата на лазурносиньото море и дюните край сградата; не ги интересуваше жегата, бяха безразлични един към друг. Мишел ги съжали — ирония, осъзна, понеже той самият бе достоен за съжаление.

Погледна към внушителния портал, откъдето излезе строен, тъмнокос мъж с очила; носеше изискан сив костюм и филцова шапка. „Аташе или високопоставен дипломат“, предположи Мишел, проследи го как се качва в очакващата го кола и извърна равнодушно лице. Мина час, после още един. На стълбите пред сградата застана служител на консулството и през рупор съобщи, че визовият отдел затваря в късния следобед. Тълпата възропта глухо, но на Мишел му олекна. Реши, че е изтърпял достатъчно през този ден.

Върна се с тролея до центъра на града и импулсивно влезе в едно малко кафене на булевард „Д’Атен“. Окуражи се, че може да си позволи аперитив, и поръча анасонов ликьор — любимото питие на Ида, когато се срещаха тайно в Париж. Замътената течност му припомни мечтателните часове в далечна земя. В ума му изплуваха нервният младеж, свенливото момиче — някогашните Мишел и Ида, които сега му се струваха непознати. Той докосна разнищения ръб на овехтялото сако и си спомни старото си кожено манто.

Отпи от чашата и се взря към базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, замислен колко лесно отците биха могли да укрият застрашени бегълци в обширната си крепост. Марк навярно би им предложил картина с разпятие в отплата за осигуреното убежище. Мишел се усмихна горчиво. Денят му навяваше абсурдни представи и натрапчиви спомени. Той отпи отново от ликьора, вдигна поглед и видя възрастна двойка да излиза от хотел „Сплендид“. Мъжът и жената прекосиха улицата и влязоха колебливо в кафенето. Мишел се почуди защо му изглеждат познати и внезапно се сети кои са. Франц и Алма Верфел. Беше ги виждал в парижкия дом на Шагалови и неведнъж на литературни семинари в Сорбоната, които бе посещавал, за да угоди на Ида. Изправи се бързо и пристъпи към тях. Те явно се сепнаха. Жената пребледня, съпругът стисна ръката й.

— Мосю Верфел, мадам Верфел — кимна почтително Мишел. — Не исках да ви стресна. Помните ме, надявам се. Зет съм на Марк Шагал, съпруг на дъщеря му Ида.

Те се взряха в него и изопнатите им лица се отпуснаха.

— Разбира се! Ти си Мишел! Помня те — кимна Франц Верфел. — Може ли да седнем при теб?

— За мен ще е чест — отговори искрено Мишел.

Щеше да има поне едно нещо, което да разкаже с радост в Горд. Шагалови щяха да се впечатлят, че е споделил питие със световноизвестните Франц и Алма Верфел. Франц Верфел бе изтъкнат писател, а легендарната Алма бе прочута красавица, бивша съпруга на композитора Густав Малер и на архитекта Валтер Гропиус. Говореха, че е била любовница на Оскар Кокошка, австрийския художник, когото Марк споменаваше ту с възхищение, ту с презрение.

Алма Верфел седна срещу Мишел и той съзря частица от прословутата й красота — в искрящите тъмни очи, в изящното лице с фини черти. Франц Верфел, от друга страна, бе нисък, с коремче и розов скалп, прозиращ под рядката, посребряла коса. „Марк, горд от буйните си къдрици и винаги склонен да се сравнява с другите, ще позлорадства, че Франц е оплешивял“, помисли си Мишел.

Почуди се защо Верфелови са в Марсилия. Славата им не би ли послужила като щит срещу нацистите? Но пък Ида имаше право, разбира се. Нито един евреин, писател или художник, не бе в безопасност в окупирана от германците земя.

— Твоята Ида все още ли е толкова прелестна? — попита благодушно Франц.

— Да — кимна Мишел. — Войната, разбира се, й се отразява зле. Страдаме всички.

— И ние — рече Алма.

Гласът й бе изкусително дрезгав, дългите й мигли досягаха високите скули. Връхчето на езика й се подаде да навлажни тънките, грижливо начервени устни. Мишел разбра защо е била муза на толкова гении. Алма излъчваше неопитомена чувственост, увереност в неустоимото си обаяние.

— Избягахме от Австрия точно преди германците да нападнат. Успяхме някак да стигнем до Париж. Оттам заминахме за Лурд, но не открихме чудо^[1]. Накрая дойдохме в Марсилия — продължи тя.

— В безопасност ли сте тук? — попита Мишел.

— Не. Кой е в безопасност в окупирана от нацистите територия? Все пак има надежда. Получихме американски визи, но нямаме разрешителни да напуснем законно Франция — обясни Франц Верфел. — Като Алиса сме в не толкова чудесна Страна на чудесата. Дано и ние намерим начин да излезем от лабиринта.

Келнерът се помая край тях, обхождайки ги с изпитателен поглед. Франц Верфел поръча бренди за Алма и за себе си — подкрепителното питие на немощните и възрастните. Докато им го сервираха, Мишел видя изискания американец, напуснал визовия отдел в „Мон Редон“, да сяда на съседна маса. Той кимна едва забележимо на Франц и се съсредоточи в „Интърнешънъл Хералд Трибюн“.

— Кой е този човек? — попита Мишел.

Писателят се приведе към него и сниши глас.

— Той е изворът на надеждите ни, вероятно и на вашите. Казва се Вариан Фрай. Представител на комисията, организирана от американски евреи, за подкрепа на европейски писатели и художници. Ще създаде в Марсилия Американски център за подпомагане. Разполага със списък на застрашените лица и със значителни средства. Повечето ще бъдат използвани за подкупи и фалшиви документи, предполагам. С Алма се срещнахме с него, обеща да ни съдейства.

— Запознайте ме с него! Може да помогне и на нашето семейство! — настоя Мишел.

Понечи да се изправи, но Алма Верфел сложи длан върху ръката му, за да го задържи.

— Не смеем да го заговорим, дори да го поздравим на публично място. Дейността му е тайна, полицията и информаторите на режима „Виши“ са навсякъде.

Мишел погледна към келнера — млад алжирец — и за пръв път забеляза как шари с очи, докато разсеяно бърше съседната маса. На никого не можеше да се има доверие. Ала беше отчайващо важно да се свърже с Вариан Фрай.

— Ще ти вдъхна известна надежда — рече тихо Алма. — Докато разговаряхме с него в стаята му в хотел „Сплендид“, дойде американският вицеконсул в Марсилия, господин Хари Бингам. Изключително привлекателен мъж с прелестни очи. Нали, Франц? — усмихна се предизвикателно тя.

— Не забелязах какви очи има господин Бингам. Бях вложил цялото си внимание в усилието да се спасим — отвърна сухо писателят.

Тя сви рамене и продължи:

— Господин Бингам показа на господин Фрай някакво писмо. Прочетох адреса на подателя — Музеят за съвременно изкуство в Ню Йорк.

— Съпругата ми има смущаващ навик да надзърта в документи, които не я касаят — отбеляза Франц Верфел и се усмихна с изражението на мъж, развеселен от лошите привички на красивата си съпруга.

Тя отново не му обърна внимание.

— Говореха тихо, но чух господин Бингам да споменава познато име. Дъщерята на Марк Шагал пишела постоянно на Алфред Бар, директора на музея. Молела го да помогне на родителите й. Става дума за Ида, съпругата ти, нали?

Мишел кимна.

— Знам, че е изпратила доста писма на господин Бар — усмихна се горчиво той. — Изпрати десетки писма на всички по света, които биха могли да помогнат.

— Тогава Шагалови сигурно са в списъка на господин Фрай — заключи Алма.

— Надявам се. Но как да се уверя? Да се опитам ли да говоря с Вариан Фрай? — попита Мишел.

Той очевидно разчиташе на вещината на Алма. Тя безспорно знаеше как с чар да си проправя път през дипломатическия лабиринт. Отговори му обаче Франц Верфел:

— Заговориш ли го, ще го изложиш на риск. Чакай. Надявай се. Само това можем да направим. Всички сме заложници на хаоса, в който живеем. Но аз съм оптимист. Сигурен съм, че семейството ти скоро ще получи вест от господин Фрай или от господин Бингам. Ще се свържат с вас, когато настъпи моментът. Разчитайте на тях, както разчитаме ние с Алма.

Франц пресуши чашата си, облиза устни и помогна на съпругата си да стане.

— Bonne chance, Мишел. Предай благопожелания на сродниците си. Може би ще се срещнем в по-щастливо време, на по-щастливо място.

Мишел сведе почтително глава.

— Надявам се.

Подкрепяйки се един друг, световноизвестният писател и жена му, запленявала гении с красотата си, излязоха бавно от кафенето.

Мишел погледна към масата, където седеше Вариан Фрай. Американеца го нямаше. Грижливо сгънатият му вестник лежеше върху масата до празната чаша.

Мишел си тръгна. Докато пресичаше улицата, усещаше зоркия поглед на келнера, впит в гърба му. Купи бутилка „Перно“ за Марк и после импулсивно влезе в малък бутик. Избра фин морскозелен шал за Ида. Знаеше, че е безсмислено да се връща в „Мон Редон“ и да застава на опашката сред отчаяните чакащи.

По обратния път към Горд за пръв път от месеци Мишел се почувства с олекнало сърце. Ида беше права. Пътуването не се беше оказало безплодно. Нищо не бе изгубено и макар по чиста случайност, все пак беше извлякъл полза. Срещата със семейство Верфел му бе вдъхнала искрица надежда. „Toujurs l’espérance“ му бе прошепнала изтощената млада майка в тролея. Надежда. Мишел се усмихна. Щеше да занесе упование на Ида, да й подари тази дума и морскозеления шал. Представи си ефирния плат, надиплен върху изящните й рамене под гъстата, блестяща коса.