Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (13)

Дванадесета глава

Сезоните се нижеха един след друг. Париж задряма под снежно одеяло, после се събуди от уханието на пролетта и разцъфналите дървета по широките улици. Въздухът засия в златисто под летните лъчи на слънцето, сетне, неусетно, есенното небе притъмня в меланхоличните кобалтови нюанси на синия час — здрачината. Ида почти не забелязваше промените. По цял ден седеше до писалището и пишеше писма, подбирайки грижливо всяка дума. Внимаваше. Пишеше, поправяше и пренаписваше. Тонът й не биваше да е отчаян, нито умолителен. Но беше отчаяна. И молеше. Писмата поемаха към приятелите й от Англия, към влиятелни изкуствоведи, към лорд и лейди Кларк, към английските Ротшилдови, дивили се пред картините на баща й в лондонските галерии, към френските Ротшилдови, купили множество платна от галерията на Амброаз Волар.

Изпрати настоятелно писмо до галерия „Райнхард“ в Ню Йорк, където за пръв път в Америка бяха изложени картини на Марк. Писа на Соломон Гугенхайм, на когото бе помогнала да купи творби на баща й с щедра отстъпка в цената. Би ли проявил същата щедрост към семейството на художник, чиито платна са окачени в дома му? Господин Гугенхайм е прочел, разбира се, новините за нацистката изложба в Мюнхен, където баща й е бил нарочен за дегенерат. Знае колко уязвим ще бъде Марк, ако Германия завладее Франция. Несъмнено би помогнал на творец, когото цени, и е негов сънародник? Ида предпазливо не използва думата „евреин“.

Писа на Ерик Коен, собственик на компанията „Гудманс Мацо“, застъпник на еврейската кауза и колекционер, интересуващ се от картините на баща й. Изтъкна изискания му художествен вкус; спомена, че колекцията му получава признание. Чудесно би било Шагалови да дойдат в Америка и господин Коен да се запознае с баща й. Би ли им помогнал да отпътуват по-бързо за Щатите?

На писмата й отговаряха учтиво. Лорд и Лейди Кларк поотделно я увериха колко безпочвена е тревогата й. Посланикът посочваше, че господин Чембърлейн, прозорливият им премиер, се срещнал с господин Хитлер и той дал дума, че Судетската област ще е последната му териториална придобивка в Европа. Лейди Кларк бе написала с деликатния си почерк върху лист с фамилния герб, че министър-председателят е сигурен в бъдещия мир. „Доверяваме се напълно на господин Чембърлейн. Недей да се измъчваш, Ида.“

Ида обаче се тревожеше. Отговорите на молбите й бяха обезкуражителни. Соломон Гугенхайм бе предпазлив. Ида несъмнено била наясно, че е изключено американското правителство да промени квотите. Той, както и мнозина влиятелни евреи, смятали, че е важно общността им да не привлича внимание с усилията си да подпомага европейските евреи. Всеки намек за пристрастие можел да провокира антисемитска реакция, а американските евреи също имали проблеми.

„Не искаме американският народ да обвини евреите, че са го въвлекли във война. Чарлз Линдберг и движението му «Америка на първо място» вече го намекват“, пишеше Гугенхайм. Надявал се, добавяше, Шагал да е инвестирал разумно парите, които му е платил за картините.

Ида всъщност бе внесла значителната сума в сметката на баща си в Кралската шотландска банка. Не сподели тази информация със Соломон Гугенхайм, но написа учтив отговор с молба да й посочи американци без еврейско потекло, към които би могла да се обърне за помощ. После си спомни за любовницата на германския евреин милионер. Уважаваният господин Гугенхайм имаше връзка с художничката Хила Рибей. Марк и Белла се бяха запознали с нея в Берлин, а после тя им бе гостувала в Париж. В топлия ден се бяха събрали в градината; Белла поднесе чай от самовара, Хила говореше и се смееше. Сега Ида си спомни именно мелодичния й смях. Откри адреса й сред книжата на баща си и изпрати писмо. Молеше я да използва влиянието си над Гугенхайм, за да помогне на родителите й. Не очакваше отговор и не получи.

Ерик Коен обаче отговори кратко, че се разглежда план за помощ на известни творци и интелектуалци, сред тях и баща й. За разлика от лейди Кларк, той не съветваше Ида „да не се измъчва“.

„Работим с Държавния департамент и сме организирали комитет от изтъкнати личности. Ще държим връзка“, обещаваше Коен. Ида разбра, че не се е изразил по-ясно от страх писмото му да не попадне в неподходящи ръце.

Писа на сина на Анри Матис, Пиер Матис — собственик на галерия в Ню Йорк. Предложи му да представи изкуството на баща й в града. Неговият отговор бе малко по-обнадеждаващ. Чул, че неофициална група е натоварена да следи съдбата на „специални случаи“. Предвид таланта и постиженията му, Марк Шагал несъмнено бил сред тези случаи. Матис се извиняваше, че е политически неуместно да навлиза в подробности. Ида предположи, че става дума за „комитета“, споменат от Ерик Коен.

Поокуражена, тя удвои усилия. Мишел често се връщаше вкъщи и я сварваше до писалището; пръстите й бяха зацапани с мастило, лицето — пребледняло, блестящата й коса — разстлана небрежно по раменете.

Мишел също по цели часове обикаляше парижките улици; сновеше от посолство до посолство, редеше се на опашка след опашка. Майка му Маша се безпокоеше, че обувките му ще се протрият. Подлепяше с картон кожените подметки, кърпеше чорапите и подшиваше ръкавите на саката му.

Години наред дребничката Маша Рапапорт бе поддържала семейството си с тревоги и труд. Тревогите й ги бяха отвели от Русия в Германия, после от Германия в Париж. Тревогите й бяха подтикнали Мишел да постъпи в юридическия факултет. С тревога Маша си проправяше път през настоящето. Опаковаше сандвичи за Мишел и пълнеше термоси с чай, та синът й да има с какво да се подкрепи, докато кръстосва града.

Бракът му я изненада, ала не я разочарова. Оценяваше енергията и находчивостта на Ида. Шагалови живееха в свят, откъснат от нейния, и тя не губеше време в размисли за Белла и Марк. Важната беше Ида. Маша одобряваше решимостта й и я смяташе за надежден сътрудник в отчаяни времена.

Всеки ден Рапапортови отваряха магазинчето си в „Льо Маре“. Бизнесът не вървеше. Рафтовете бяха оголени, не поръчваха нова стока. Куфарите им бяха стегнати, оскъдните им банкови сметки — закрити; малкото им бижута бяха зашити в подгъвите на зимните им палта. Бяха готови да тръгнат, когато британците издадат визите им за Палестина. Бяха закалени бегълци, ветерани в оцеляването.

Мишел упорстваше. Посети два пъти американското посолство на авеню „Габриел“, оттам пое към новозеландското на улица „Леонардо да Винчи“, свърна в пряката, където се намираше костариканското консулство, и застана на опашката пред посолството на Доминиканската република. „Къде се намира Доминиканската република?“, почуди се мислено. В Южна Америка? В Централна Америка? Няма значение. Далече е от Германия. Попълни молби за визи за Марк и Белла, за Ида и за себе си, и за своите родители, макар да знаеше, че те залагат на Палестина.

Срещаше се с отегчени бюрократи, които поглеждаха документите му и не даваха надежда. Натъкваше се на враждебни секретари, отказващи да вдигнат глава, когато заставаше пред гишето им. Понякога си мислеше, че е невидим, друг път му се искаше да е така. Ала не се предаваше. Връщаше се изтощен в малкия апартамент и въпреки умората настояваше Ида да стане от писалището, да изпият по чаша и да й разкаже шегите, дочути по опашките.

На евреин, подал молба за виза в американското посолство, му отговорили, че квотата е запълнена, но след пет години може да се освободят места. „Сутринта ли да дойда, или следобед?“, попитал човекът.

Ида се засмя послушно.

Друг евреин отишъл в консултантска агенция; служител завъртял глобуса и заизреждал, че няма визи за Канада, САЩ, Обединеното кралство и южноамериканските държави, после попитал дали кандидат-емигрантът има още въпроси. „Да. Ще си набавите ли скоро нов глобус?“, бил отговорът.

Ида слушаше, но вече бе изчерпала резерва си от смях за деня.

Неотдавна бе решила да осигури френско гражданство на родителите си. Обсаждаше всичките им приятели и познати в Париж и ги молеше за помощ. Пишеше писма, провеждаше телефонни разговори. Андре Малро им ходатайства пред неколцина министри. Френското правителство обаче се колебаеше, защото Марк бе служил като комисар по изкуствата във Витебск. Явно нямаше значение, че са му отнели въпросния съмнителен пост и е набеден за враг на Съветския съюз.

Ида предприе нова тактика. Напръска се обилно с парфюм, облече елегантен черен костюм и бяла копринена риза, разкриваща нежнорозовото й деколте. Прибра косата си в шикозен кок, остави един огнен кичур да досяга врата й и тръгна към Вътрешното министерство. Влезе в кабинета на един старши служител, озари го с най-ослепителната си усмивка, подаде му книжата на родителите си и попита с най-ласкав глас как е възможно да се отказва френско гражданство на руски емигрант, персона нон грата в родината си.

— Това е абсурдно, нали? Вие сте интелигентен, чувствителен човек, разбирате колко нелепо е положението, нали, мосю?

Тя погледна право в очите бледия бюрократ с безволева брадичка, подканвайки го да се съгласи, да изрази съпричастие. Приведе се напред и го докосна леко по дланта.

— Колко жалко, че се срещаме в канцелария — рече му. — Очевидно проявявате съчувствие. Ще приемете ли поканата ми да изпием по чаша чай?

Той се изчерви. Кимна.

Тя се усмихна отново, решена да го изкуси да й съдейства.

— Ще се погрижа, мадам — обеща бюрократът. — Оставете ми книжата на вашите родители.

Погрижи се. Марк и Белла станаха натурализирани французи. Марк показа на Белла паспорта си.

— Издаден е на Мойсей Шагал — посочи тъжно той.

— Не си ли доволен? — подсмихна се Ида. — Пак си Мойше, вперил поглед в Обетованата земя.

Тя забеляза недоволството, пробягало по лицето му. Баща й не искаше да е известен като Мойше или Мойсей, еврейски художник, чиято фамилия, изписана с буквите син, гимел и ламед, може да се прочете Сигел. Той не беше Мойше Сигел. Беше и винаги щеше да бъде Марк Шагал, парижки живописец.

Имената в паспортите обаче не бяха важни. Вече имаха законни документи, снаряжение срещу все по-зловещите новини. В една студена ноемврийска нощ, докато парижани седяха в синкавите от цигарен дим кафенета, отпиваха бяло вино и слушаха меланхоличния глас на Едит Пиаф, войната срещу евреите лумна в Германия.

Пламнаха пожари, натрошени стъкла и кървави локви осеяха улиците. Парижани прочетоха сутрешния „Льо Монд“, смаяни, неспособни да проумеят насилието в земята, граничеща с тяхната. Вестникът трепереше в ръцете им, те шепнеха ужасните думи: La nuit de cristal fracassant. Нощта на счупените стъкла. Kristallnacht. „Кристалната нощ“. Витрините на еврейските магазини, прозорците на синагогите и домовете им бяха изпотрошени; сградите — изпепелени. Момчета в униформи на Хитлеровата младеж танцуваха край огньове и подхранваха пламъците им с ръкописи на Тората и други свещени текстове, разграбени от синагогите.

Гражданите на Париж, евреи или не, потръпнаха като един. Кафенетата и ресторантите в „Льо Маре“ и „Монмартър“ останаха празни вечерта; никой не дойде в дома на Шагалови на „Трокадеро“. Вече не можеха да отричат неизбежното. Обитателите на Града на светлината разбраха, че мракът напредва неумолимо, и скоро ще се изправят пред своите нощи на раздробени стъкла и бушуващи пожари. Преди да заспи, Марк слагаше паспортите им под възглавницата си. Ида изпращаше телеграми, настойчиви молби за помощ, които безмълвно падаха върху нечии писалища в Лондон и Ню Йорк. Отговор не получи.

Марк спря да чете вестници и да слуша радио. По цели часове не излизаше от ателието, рисуваше трескаво.

— Баща ти е като Нерон — отбеляза саркастично Мишел една вечер, когато с Ида излязоха от дома на родителите й и тръгнаха по тъмните, притихнали улици на града. — Европа гори, а той рисува.

— А какво да прави? — попита ядосана Ида.

— Нищо, разбира се. Ние с теб вършим всичко вместо него — отвърна сухо Мишел.

Ида го изгледа втренчено. Знаеше колко му е неприятно, задето тя постоянно се съобразява с баща си, ала не бе подозирала, че негодуванието му е толкова горчиво. Тя застина за момент, после вдигна лице и го целуна по устните. Той я прегърна и се вгледа в затворените й очи. Разбра, че целувката е извинение.

— Всичко е наред, Ида — рече й без капчица горчивина в гласа.

Улови ръката й и двамата продължиха да вървят, вслушани в ехото на стъпките си по опустелите улици.

Марк и Белла най-сетне се съгласиха да напуснат Париж. Ида намери къща под наем в долината на Лоара. Хазяинът, неразговорлив фермер, се казваше Жак Ласал. Още през първите седмици стана ясно, че мосю Ласал е омерзен от присъствието им.

„Според собствените му закони явно съм извършил две престъпления“, оплака се Марк на Ида в набързо надраскано писмо. „Евреин съм и съм художник. Колко жалко. Но пък повече от охотно взема парите ми. Изглежда франковете, с които му плащам безбожния наем, не са опетнени нито от заниманието, нито от религията ми.“

„Плащай му редовно“, написа в отговор Ида. „Гледай да не го дразниш.“

Стопанството щеше да им осигури убежище, ако германците нападнеха. Макар да не таеше топли чувства към евреите, хазяинът бе човек, чието мълчание можеше да се купи.

Ида остана сама в Париж, понеже внезапно и без предупреждение мобилизираха Мишел във френската армия. Той се прибра за кратък отпуск — униформата не му беше по мярка, гъстата му коса бе опитомена с войнишка подстрижка. Очите им се срещнаха, ала и двамата не продумаха.

Съблякоха се бавно и се сляха в мълчание; близост, обвеяна в тъгата на споделената самота. Когато Мишел си тръгна, Ида застана до прозореца и го проследи как се отдалечава по улицата, приведен под тежестта на войнишката чанта. С усилие си припомни стройния мечтателен младеж в кожено манто, с когото бяха бродили из алпийските поляни. Обърна се към огледалото, развърза косата си и се запита дали той все още вижда у нея омайното момиче, крачило до него в изтляващите дни на лятото. Поклати морно глава. Колко е глупава. Бяха се променили, разбира се. Вече не бяха млади любовници с тела, окъпани в златна светлина. Бяха съпрузи, изправени срещу тъмен, непознат свят.

— Обичам те — прошепна Ида на своя отсъстващ съпруг — младеж, станал мъж; студент, станал войник. Знаеше, че казва истината. Ала знаеше също, че любовта й към него вече не гори страстно, по-скоро е нежност, лишена от плам.

* * *

Ида помогна на родителите на Мишел да съберат стоката в опустелия магазин; помогна на майка му да подреди сбирката си от прокъсани снимки — кафеникави фотографии на дядовците и бабите на Мишел, моментни снимки на Мишел като малък, на Мишел в деня на дипломирането му в гимназията, на Мишел и Ида през сватбения им ден, застанали под картината на баща й, под празния сватбен стол.

— Надявах се някой ден да имам снимка на бебе, твоето и на Мишел — призна смело Маша Рапапорт.

В представите й внучето имаше блестяща коса като Ида и меки, замислени очи като Мишел.

— Някой ден — отвърна кротко Ида.

„Не е невъзможно“, помисли си тя, докато вървеше към къщи в късния следобед. Двамата с Мишел можеха да имат деца. Тя внимаваше, спазваше съвета на Елза, но невинаги щеше да се налага да е толкова предпазлива. Променилата се любов навярно щеше да се промени отново. Ала не сега. Не би родила дете под черните облаци, забулили небето. И не тук. Не на континента, който скоро щеше да лумне в пламъци.

Ида спря в градините на „Тюйлери“ и се загледа в група играещи деца. Момченце в моряшки костюм търкулна голяма синя топка към нея. Имаше фини черти с дълбоки тъмни очи; косата му се виеше на гъсти къдрици с морковен цвят. Тя му търкулна обратно топката и се усмихна на младата му майка.

— На колко години е? — попита мило.

— Почти на четири — отговори жената.

— Красиво дете — каза Ида и тръгна със сърце, натежало от скръб, която отдавна си бе забранила.

Изчисленията бяха прости, подтекстът им — ясен. Нероденото й дете сега щеше да е почти на четири и като веселото момченце, подгонило топката, навярно щеше да има дълбоките тъмни очи на Мишел и нейните червени къдрици.

Представата дойде неканена. Още с напускането на клиниката в Ньой Ида си бе наложила да не мисли какво би могло да бъде. Направила бе каквото трябва; с Мишел бяха взели заедно решението. Тогава прецениха, че нямат избор. Вероятно бяха прави. Никога не говореха за аборта, пропъден от паметта й. Тя не се разплака в ньойската клиника; не се разплака на сватбения ден. Ала в този здрачен час, докато вървеше сама по притъмнялата улица, очите й се напълниха със сълзи. Ида им позволи да се стекат; тъгата бе толкова дребен лукс. Плачеше за себе си и за Мишел, за нероденото дете и за Маша Рапапорт, пазителката на безценни спомени и снимки, която още не се бе взирала нежно в снимка на внуче.