Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (12)

Единадесета глава

Пъхнал багета под мишница, Мишел вървеше по улица „Дю Бак“, приведен под тежестта на чанта, пълна с учебници и със счетоводни книжа от малкия магазин на родителите си. Спря до една вестникарска сергия и купи вечерния вестник. Погледна бегло заглавията. Не очакваше добри новини. Не помнеше откога оптимистично заглавие не се бе появявало в парижки вестник. Все пак двамата с Ида продължаваха да четат и сутрешните, и вечерните издания. Те бяха техният компас, всяко злокобно съобщение бе трептяща стрелка, насочваща ги към посоката, накъдето знаеха, че трябва да поемат. Неизбежното бягство се отлагаше заради упоритото нежелание на Шагалови да напуснат Париж и отказа на Ида да емигрира без тях. Мишел й повтаряше, че времето изтича, тя отново и отново обещаваше да убеди родителите си колко сериозно е положението.

Неговите родители вече бяха подали в британското посолство молби за виза за Палестина. Щяха да са в безопасност в Тел Авив — еврейски град в Палестина, която навярно щеше да стане еврейска земя.

— Тогава може би ще спрем да бягаме — бе отронила тъжно майка му, докато изваждаше от килера очуканите куфари, пренесени от Москва до Берлин и от Берлин до Париж.

Леля му и чичо му бяха успели да получат визи за Доминиканската република, двама от колегите му в университета се готвеха да заминат за Куба. Мишел се замисли дали да не се регистрират в южноамериканските посолства: Уругвай, Бразилия. Знаеше колко високомерно ще погледнат на тази възможност родителите на Ида, но неизбежното нахлуване на Германия във Франция ги принуждаваше да търсят каквото и да било убежище. Рано или късно Марк, наясно с опасността, щеше да престане безразсъдно да настоява, че славата му ще го опази.

Мишел стигна до овехтялата сграда, където с Ида бяха наели апартамент след завръщането й от Англия. Стаите бяха малки, кухнята — възтясна, на балкона не можеше да се излезе, но наемът бе много нисък.

— Ще живеем тук само няколко месеца — увери го тогава Ида — неизречено обещание, че не след дълго ще напуснат Париж.

Ала вече бяха минали две години и не настъпваше никаква промяна, ако не броим олющената боя в спалнята и счупения ключ за лампата в коридора. Денят на отпътуването от Париж не наближаваше.

Той се взря в тесните прозорци на апартамента им и не се изненада, че са тъмни. Ида бе в новия дом на родителите си, разбира се, във вилата под наем в съседство с „Трокадеро“^[1]. Марк използваше безсмисленото местене като защита срещу злокобните новини, връхлитащи ги ден след ден. Въобразяваше си, че промененият адрес ще ги запази невредими. Като малък видял в синагогата във Витебск как някакъв мъж се изправил пред Тората и дал обет да смени името на болния си син. Евреите вярвали, че ако тежко болен получи ново име, ангелът на смъртта може да се заблуди и да не открие жертвата си. „Навярно — бе добавил Марк с дяволитата си усмивка — преместването ще изпрати в погрешна посока и германските ангели на смъртта.“

Мишел се усмихна горчиво. Каква наивност проявяваше тъстът му! „Нима смята, че Гестапо издирва евреите в телефонния указател? Бащата на Ида е гениален художник — помисли си Мишел, — ала наивен гений. За разлика от ангела на смъртта, Гестапо може да намери всекиго, да убие всекиго.“

Мишел изкачи бавно тъмните стълби, раздразнен от отсъствието на Ида. Когато отвори вратата обаче, апетитната миризма на чесън и лук го успокои донякъде. Ида не бе забравила съпруга си. В бележката върху масата пишеше, че му е сготвила пилешка яхния с чушки — да си я претопли. Мишел знаеше, че рецептата е на майка й, ястие с вкус и ухание на Русия. Кулинарните умения на Ида бяха наследство от детството, когато тя и Белла се бяха забавлявали в кухнята да приготвят яхнии и супи по витебски, за да поглезят и Марк, и себе си.

Мишел си даваше сметка колко самотна е била Ида като малка. Познаваше момичешката й свенливост, сладката невинност и плахост, игривия й смях, когато на алпийската поляна се бяха слели сладостно, нежно, бурно. Невинността и свенливостта обаче бяха изчезнали. Сега Ида бе властна, самоуверена жена. Тялото й притежаваше плам и сила, често смазващи за него. Магнетичната й индивидуалност, жизнеността и разговорливостта, заразителният й смях привличаха приятели и поклонници в кафенетата и на увеселенията. Успехът й в Лондон, упованието на Марк в способностите й я окриляваха.

„La belle Ida“, наричаха я пред Мишел художниците и писателите в кафенетата по Левия бряг; мнозина дори не подозираха, че облеченият в износени дрехи мъж с ъгловати черти е съпруг на красивата Ида.

Слабостта и меланхолията на Белла сякаш подхранваха енергията на Ида. Мишел си спомни смътно една руска народна приказка, навярно за баба Яга; в нея дъщерята изсмукваше здравето на майката и й порастваха силни криле, пренасящи я из далечни земи.

Той пропъди предателското сравнение. Ида бе предана на майка си. Двете си приличаха в много отношения. Настроенията им се лашкаха без предупреждение от едната крайност в другата. Твърде често Ида го изтощаваше и объркваше, ала пристъпеше ли до него, сърцето му започваше да бие по-бързо; самото й присъствие го съблазняваше.

Той влезе в тесния им хол и погледна картината „Сватбен трон“, окачена на стената. Хрумна му, не за пръв път, че нарисуваният празен стол изобразява празнотата, завладяваща го в стаята, където твърде често е сам.

Мишел метна вяло сакото си върху овехтелия диван и взе писмото, което пощальонът бе пъхнал под вратата. Елза Либовиц пишеше от Ню Йорк, където сега живееха с Андре. Ида я бе помолила за помощ и съвет за емиграция. Мишел усети прилив на надежда. Новини за визи и финансова помощ ли съдържа писмото?

Той запали газовия котлон на малката им печка да претопли пилешката яхния и скъса плика. Новините не бяха добри. Елза се бе свързала с няколко еврейски организации и бе разбрала, че няма никаква възможност Шагалови да получат визи. Американският закон ограничаваше притока на емигранти. Властите се придържаха към стриктна квота, независимо каква е участта на евреите в Европа. Квотата за руски емигранти бе изчерпана. Елза обаче предполагаше, че френското гражданство на Мишел вероятно облагодетелства съпругата му. Биха могли да се възползват от френската квота. Щом пристигнат в САЩ, ще издействат визи за родителите си. Елза ги предупреждаваше обаче, че дори да им дадат визи, финансовите трудности не свършват. Нужни бяха средства както за пътуването, така и за вноската от три хиляди долара за всеки, гарантираща, че няма да разчитат на държавата. Елза и Андре не можеха да им предложат финансова помощ, защото заплатите едва покриваха собствените им разноски.

Мишел препрочете писмото. Парите не бяха проблем. Сметката на Ида в Шотландската банка бе непокътната. Ако двамата успееха да стигнат някак до Америка, несъмнено щяха да са в по-добро положение да помогнат на родителите си. Мишел обаче знаеше, че Ида не би тръгнала без Марк и Белла. Беше им безусловно предана. Той реши все пак да се опита да я убеди.

— Не бива да го съдиш като другите — напомняше му често тя. — Баща ми е гений.

Само веднъж бе дръзнал да подхвърли, че гениите също имат слабости. Дори на простосмъртен като зет му бе позволено да ги вижда. Тогава Ида го изгледа гневно и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Мишел прибра писмото в плика, та Ида да го прочете, когато се върне. Пресипа претоплената яхния в една купа и разгърна вестника. Новините на първа страница бяха очаквани. Имаше снимка от коронацията на крал Джордж VI и по-малка — на уиндзорския херцог и госпожа Уолис Симпсън, излизащи от лимузина. Мишел не се усъмни ни най-малко, че снимката на бунтовните любовници ще предизвика повече внимание от коронацията. Херцогът и херцогинята заслужаваха признание, задето предлагат на света разнообразие от мрачните вести, прииждащи от Германия. Взрян в стройния кралски потомък и американската му любима, Мишел си спомни как Ида нехайно бе споделила възхищението си от упорството на принца да не отстъпи пред волята на кралското семейство и министър-председателя. Тогава се бе запитал дали тя не съжалява, че се е подчинила на родителите си да сключи брак. Никога не би задал гласно въпроса — нито на нея, нито на себе си.

Мишел прегледа набързо новините от Италия и САЩ. Мусолини и Франклин Делано Рузвелт не го интересуваха особено. Ръцете му обаче затрепериха, щом обърна страницата и прочете съобщението за изложба в Мюнхен под заглавие „Нацистка изложба на изродено изкуство“. Само една снимка илюстрираше статията — репродукция в черна рамка на портрет на равин, нарисуван от Марк. Картината от години бе изложена в музей в Манхайм. Мишел прочете с ужас обяснителния текст. Още няколко платна на Марк били показани в „изложбата“ сред творби на други художници — Пикасо и Матис също бяха накърнили чувствата на Адолф Хитлер, фюрерът, отбелязваше репортерът със суховато удивление, смятал художниците за безумци и призовал да ги стерилизират или да ги изправят пред съда. Марк Шагал бил обект на най-ожесточени хули. Според нацисткия уредник на изложбата, той виждал света през извратения обектив на еврейските възприятия. Лично Гьобелс определил „еврейския художник Шагал“ като дегенерат.

Авторът на статията, френски журналист, посетил изложбата и станал свидетел на омразата и истерията на тълпата, споделяше как изпитал презрение и същевременно ужас. „Какво става в Германия?“, заключаваше накрая той.

„Глупав въпрос“, помисли си Мишел. Всички знаеха какво става в Германия. Варвари управляваха държавата и тези варвари скоро щяха да се озоват пред портите на Париж. Тевтонското зло щеше неумолимо да прекосява граница след граница, докато погълне цяла Европа. Не след дълго същият журналист щеше да пита: „Какво става във Франция?“.

Изгубил апетит, Мишел побутна настрани чинията с недоядената яхния. Отиде до телефона и набра номера на Шагалови. Ида отговори след първото позвъняване; край нея се чуваха гласове, потракваха чаши. Мишел не се изненада, че домът на родителите й е пълен с гости. Почти всяка вечер там се събираха художници и поети, обитатели на кафенетата по Левия бряг и именията по Десния. Разговаряха шумно, смехът им избухваше като нервен взрив. Сега парижани не искаха да са сами. Търсеха утеха в сбирки, в напрегнато безсмислено бърборене, в облекчението чрез виното и клюката.

Марк се къпеше във възхищението на посетителите, канени и неканени. Ида бе неговата жизнерадостна и гостоприемна домакиня, заместничка на майката, често омаломощена от необяснима слабост.

Мишел си представи редиците бутилки с вино, оживените разговори на какофония от езици; френски се застъпваше с руски, от единия ъгъл долиташе английски, от другия — немски. Понякога Марк ненадейно запяваше позабравена еврейска песничка или скръбна балада. Случваше се и да затанцува — пъргав, грациозен елф, кръжащ в ритъма на музика, която чува само той, с разперени ръце, сякаш готов да приеме в обятията си отсъстващата съпруга. Гостите ръкопляскаха; аплодисментите бяха входната им такса. На подобни събирания Ида обикаляше из салона, понесла подноси с храна и вино.

— Мишел, колко се радвам, че се обади! — рече задъхана тя в слушалката. — Ще дойдеш ли? Има много интересни хора.

— Не — отвърна той, полагайки усилие да говори спокойно. — Всъщност искам да се прибереш. Важно е да поговорим. Веднага.

— Защо? — попита тя и се засмя на нещо, което някой каза в стаята, някой „интересен човек“, предположи Мишел.

— Чете ли вечерния вестник?

— Не.

— Ще разбереш, когато ти го покажа. Моля те, тръгни веднага.

— Татко има гости. Важни гости. — Тя сниши глас. — Може да дойде Сартр. Дори Дьо Бовоар.

— А аз ти казвам, че е важно да се прибереш вкъщи. Незабавно.

Настъпи кратко мълчание. Беше я изненадал. Рядко си позволяваше да е толкова настойчив.

— Добре, Мишел. Тръгвам — рече Ида и той долови страх в гласа й.

След по-малко от час тя седеше до него на дивана. Подаде й вестника, Ида прочете статията и се облегна на рамото му с пребледняло лице и разтреперани ръце.

— Трябва веднага да действаме — прошепна. — Ако германците нападнат, татко ще бъде сред първите им жертви. Ще го предупредим. Ще го накараме да разбере. Утре ще говорим с него.

— Утре — съгласи се Мишел и я прегърна крепко. — Всичко ще е наред, Ида.

Тя знаеше колко глупаво и безплодно е уверението му. И двамата бяха наясно, че нищо не е наред. Същата нощ се любиха, подтиквани не от страст, а от страх, търсейки утеха в топлината на телата си и в нежността на ласките си.

* * *

Рано на другата сутрин Мишел и Ида влязоха в апартамента на „Трокадеро“. Навъсена, Катя им поднесе кроасани и кафе. „Мадам спи“, обясни тя, подреждайки с трясък чаши и чинийки по масата. Господинът бил в ателието.

— Извикай го — настоя Ида.

Катя се втренчи в нея с враждебно негодувание. Приятелка бе споменала на Ида, че е видяла прислужницата в „Монмартър“ на митинг на „Огнените кръстове“; размахвала хартиено знаме със свастика. Ида не настоя да уволнят Катя, защото симпатизира на нацистите. Марк и Белла се страхуваха от промени. Катя отдавна присъстваше неотменно в живота им, не биха я сменили. Ида знаеше с какви доводи ще възразят. Катя е глупаво, лековерно момиче, вярно, но политиката няма нищо общо с работата й, а добри прислужници се намират трудно.

Ида не мислеше Катя нито за глупава, нито за лековерна, но знаеше, че е безсмислено да спори с родителите си. Щяха да търпят прислужницата, понеже знаеше с точност колко твърдо да е сварено яйцето за закуска на Марк и кога да поднесе на Белла специалния й билков чай.

— Баща ви ще се ядоса — предупреди Катя. — Не обича да го безпокоят, когато работи.

— Няма значение — отвърна Ида. — Кажи му, че сме тук. Va. Върви.

Катя изтри ръце в престилката си, сви рамене и излезе от стаята. Чуха я да чука шумно по вратата на ателието, после заговори Марк с безразличен, монотонен глас. Чуха и гневния му отговор, и затръшването на тежката дървена врата. След минути той влезе в стаята и застана пред тях с присвити очи и пламнало от възмущение лице. Катя имаше право. Марк изглеждаше ядосан, много ядосан. Всяко вмешателство в работата му бе престъпление срещу таланта му. Не беше свалил престилката, от мократа му четка капеше яркочервена боя. Катя вървеше след него и бършеше петната по пода. После с коварна усмивка се оттегли в кухнята.

— Какво толкова важно има, та не може да почака? — попита Марк.

Размаха четката пред Ида. Както винаги не обърна внимание на Мишел. Съпругът на дъщеря му не го интересуваше. Рядко го заговаряше и още по-рядко изричаше името му.

— Ето какво, татко.

Ида му подаде рязко вечерния вестник, отворен на статията за нацистката изложба. Подобни съобщения бяха отпечатани и в сутрешните издания на „Льо Монд“ и „Л’експрес“.

Марк грабна вестника. С разкривено от болка лице се вгледа в снимката на поставената в черна рамка картина, нарисувана преди години. Беше му особено скъпа, защото за втори път бе нарисувал портрета на брадатия равин. Първото платно беше сред многото, завършени, преди да избухне Световната война, и изоставени по принуда при бягството му към Москва. По-късно бе пресъздал портрета, наричайки го „Жълтия равин“ заради мътножълтия оттенък на измъченото лице. Цветът символизираше собствения му изчезнал свят, спасен от забвение със силата на четката и въображението му.

— Явно злощастният ми равин е бил обречен от самото начало. Казаха ми, че първият портрет виси в трапезарията на нацистки финансов съветник. Чудно как не се смущава да вечеря под погледа на еврейски мъдрец. Но пък едва ли поглежда картината. Стига му да я притежава. А сега злобното австрийско джудже, въобразило си, че владее света, осквернява моя „Жълт равин“. Говорят, че Хитлер, фашисткият дявол, е несполучил художник. Как смее това посредствено изчадие да похищава картините ми от Манхаймския музей и да ги нарича уродливи?

Гласът му се извиси в гневен грохот. Той режеше въздуха с четката, сякаш е рапира в битката му с омразата и невежеството. Кървавочервени капки падаха по пода.

— Историята ще отсъди кой е дегенерат, Адолф Хитлер или Марк Шагал. Адолф Хитлер или Пабло Пикасо. Адолф Хитлер или Анри Матис. Ясно е кой ще излезе победител — изкрещя той. — Междувременно сме обречени на страдания.

— Това е просто картина. И вероятно е добре, че е станала център на внимание — подхвана Ида. — Дават ни знак, предупреждение. Вече знаем в каква опасност си, татко. Несъмнено ще си мишена, когато нацистите нахлуят във Франция. Животът ти, нашият живот е по-важен от всяка картина. Трябва да напуснем Европа. Възможно най-бързо.

Тя му подаде сутрешния вестник, разгърнат на статията за мюнхенската изложба. Марк седна тежко и я прочете с горчива усмивка.

— В добра компания съм. Испанецът също е дегенерат. И Мондриан. И Грос. Двамата с Грос сме особено отличени. Евреи и дегенерати. Истинска благословия. Ще му се обадя да го поздравя — промърмори Марк, сви рамене и захвърли вестника.

— Татко, не се шегувай. Положението е сериозно. Трябва да се опитаме да получим визи за САЩ, за Куба, за Аржентина, за Палестина, закъдето и да е.

Гласът й трепереше. Баща й, проследил и предвидил издигането на Хитлер на власт, сега отказваше да разбере ужасната си уязвимост, а и тяхната.

Марк отиде до прозореца и дръпна завесите. В стаята нахлу светлина. Той се приведе и се вгледа в широкия площад. По средата, върху висок бял пилон, се издигаше френският трикольор, разлюляван от лекия ветрец.

— Не виждам свастика — рече Марк.

— Още не — отвърна мрачно Мишел. — Дай на нацистите няколко седмици, няколко месеца. Ще дочакат точния момент и свастиката ще се развее над Триумфалната арка.

— Ти, разбира се, имаш кристално кълбо, Мишел — усмихна се саркастично Марк и се обърна към дъщеря си. — Ако реша да напусна Франция, Ида, няма да избера Америка. Не. Ще се върна в родината си, в Русия.

Тя го погледна смаяна.

— Немислимо! Знаеш какво сполетя приятеля ти Горки, когато се върна в така наречената Майка Русия. Убиха го. Както и твоя учител, Юрий Пен. Чете какво е написал Андре Жид за посещението си в Москва. Той е комунист, но изобличава злините на Сталиновия режим. Как ти хрумна да се връщаш в подобна страна?

Очите й пламтяха от възмущение.

— Жид, Андре Жид… — повтори пренебрежително Марк. — Може ли французин, френски писател да разбере руския ум, руското сърце? Ах, моя Ида, такъв копнеж ме измъчва! Как мечтая да видя отново река Двина. Преди две години във Вилнюс с майка ти бяхме толкова близо до Витебск. Почувствах се като Мойше, Мойсей от нашата Тора. Бях тъй близо до Обетованата земя, ала не можах да стъпя там.

Ида се засмя остро.

— Родителите ти са те нарекли Мойше, но ти сам избра името Марк. Витебск го няма. Живееш в Париж. Русия днес, Русия на Сталин и главорезите му не е твоята обетована земя. Единственото обещание за спасение е Америка. Спри да отричаш случващото се в света, където живееш. Не си нито руснак, нито французин. Париж не е планината Небо, откъдето пред Мойсей се разкрила Обетованата земя. Ти и мама сте безродни евреи, без паспорти, без гражданство. Знаеш колко е опасно това, особено сега. Трябва да действаме незабавно. Да пишем писма, да се свържем с наши познати. Не губи повече време за фантазии. Assez. Достатъчно.

Марк се втренчи удивен в нея. Как смееше да му говори с такъв тон? Гневът му лумна, разжарен от нейния; лицето му окаменя, очите се превърнаха в леденосини процепи.

— Наистина ли мислиш, че ще дръзнат да заплашат Марк Шагал? — попита високомерно той.

Ида се взря в него, поаленяла от ярост. Мишел сложи успокоително длан върху рамото й, но ядът й бе неудържим. Тя грабна разпилените вестници, разкъса ги на парчета и ги захвърли към баща си. Хартиените панделки се разстлаха по пода, но снимката в черна рамка на „Жълтия равин“ остана непокътната в краката на Марк.

— Въпросът е „Кога ще заплашат Марк Шагал?“. А следващият: „Кога ще убият Марк Шагал или ще го изпратят в концентрационен лагер?“ — процеди през зъби Ида. — Събуди се, татко! Събуди се, преди да е станало късно!

Мишел улови ръката й и двамата излязоха от стаята.