Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bridal Chair, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Глория Голдрайх
Заглавие: Дъщерята на художника
Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: немска
Излязла от печат: 27.07.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-381-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15650
История
- —Добавяне
Десета глава
Ида, увита в бялата пелерина на Белла, стоеше на Лондонския мост, хипнотизирана от ярките светлини, прорязващи стоманеносивото небе, преди да полетят надолу към тъмните води на Темза. Отблясъците от падащите фойерверки танцуваха по реката като лъчисти бързеи. Пламтящо оранжево се сливаше с ослепително златно — цвета на имперската корона на Обединеното кралство. Яркосини фонтани избликваха сред алени панделки и блестящи бели звезди — багрите на националното знаме, отразени в меките дипли на вълните. Тълпата надаваше гръмки възгласи, хората размахваха хартиени знамена и надуваха тенекиени свирки в чест на двайсет и петте години от коронясването на краля.
— Не съм виждала по-красиво нещо — ахна тя с лице, озарено от вълнение.
Лейди Кларк, домакинята й в Лондон, се усмихна добронамерено и намести лорнета си. Наивният възторг на Ида развесели аристократичната англичанка, сближила се със семейство Шагал, докато съпругът й бе посланик в Париж. Дъщеря им беше съвсем млада всъщност, макар и омъжена от година. Но пък ранните бракове може би не бяха изключение в общността й, въпреки че Шагалови не бяха типични евреи.
Лейди Кларк, прохождаща художничка, бе благодарна на Марк Шагал, позволил й великодушно да работи в ателието му и да изучава техниките му. Тя беше оспорила решението му Ида да го представлява на първата му лондонска изложба в престижната галерия „Лестър“. Предполагаше, че Ида ще се справи трудно със снобизма, присъщ на лондонския свят на изкуството. Имаше предвид предразсъдъците към евреите, разбира се, но по мълчаливо съгласие подтекстът остана неизречен.
— Няма ли да й липсва младият съпруг? — попита лейди Кларк. — И достатъчно опитна ли е да преговаря с колекционери и уредници на музеи, заинтересувани да купят картините ти?
Доводите й не смутиха Марк Шагал.
— Съпругът й е зает с учене. Колкото до Ида, липсата на опит не бива да те притеснява. Тя е способна млада жена — отговори той. — Разчитам на нея. Крехкото здраве на съпругата ми не позволява да пътувам до Лондон, но се доверявам изцяло на Ида и, разбира се, на вас.
Марк се усмихна с изкусителната си дяволита усмивка и лейди Кларк, негова ученичка и почитателка, най-сетне се съгласи. Малцина успяваха да устоят на чара му. Не беше тайна също, че Белла е болнава. Някои шушукаха, че я е отчаяла женитбата на дъщеря й, а постоянните главоболия и необясними чревни неразположения са симптоми на депресия. Стояла вкъщи, говореха, и се щурала безцелно от стая в стая, понякога по цял ден по пеньоар.
„Депресия“ бе нова дума в речника на художниците и писателите от Левия бряг. Обсъждаха компетентно теориите на австрийския психиатър Зигмунд Фройд, според когото физическите болести нерядко произтичат от емоционални сривове. Сублимация, повтаряха дълбокомислено те, и се чудеха доколко ефикасна е психоанализата, новото лечение чрез говорене.
— Белла Шагал страда от въображаемо заболяване — бе обяснила злобничко Дора Мар, любовницата на Пикасо, на лейди Кларк. Няколко седмици по-късно самата Мар бе преживяла нервна криза.
Други отдаваха меланхолията на Белла на страховитите новини от Германия и Русия, където приятелите и сродниците й бяха почти сигурно в опасност. Терорът на Сталин властваше в Русия, заплахите на Хитлер се бяха превърнали в зловеща реалност. Приятелите на Шагалови вече напускаха Париж. Семейство Опатошу бяха в Ню Йорк и в писмата си настояваха Марк и Белла да отидат при тях.
„Не мога да напусна Европа“, пишеше в отговор Белла. „Отпътувам ли от Париж, ще умра.“
Предала се на тъгата, тя вече не се включваше нито в управлението на домакинството, нито в продажбата на картините на Марк. Всички задачи бяха прехвърлени на Ида. Горчивината, предшествала сватбата на дъщеря й, бе забравена. Ида царуваше в дома на родителите си и Марк приемаше примирен ролята й.
Ида охотно се въртеше отново в орбитата на родителите си, с радост се връщаше във вълнуващия свят, откъдето бракът я бе откъснал. Обичаше Мишел („обичам го, разбира се“, повтаряше си мълком), но я отегчаваше животът на студентска съпруга, неудовлетворена от усилията си да напредне в рисуването. Уроците в ателието не я вдъхновяваха, домашните задачи я гнетяха. Да готви сама в тясната кухничка, без дръзките експерименти на Белла с подправки и екзотични съставки, бе просто досадно задължение.
Ида с облекчение стана отново утешително присъствие за майка си и очарователен компаньон на баща си. Придружаваше го в търговските галерии и в кафенетата по Левия бряг, където събираше възхитените погледи на художници и поети, беседващи с часове над чаши с млечнобял абсент. Бракът не й пречеше да се наслаждава на признанието колко е жизнена и изкусително чувствена.
Тя очароваше посетителите в ателието на Марк, усмихваше се омайно на колекционерите, обсъждаше като познавач стойността на картините. Когато баща й предложи да замине за Лондон, Ида се съгласи с въодушевление и лейди Кларк остана запленена от ентусиазма й.
— С радост ще я подслоним, Марк, но младият й съпруг няма ли да възрази? — попита англичанката.
— Мишел е студент, има и други задължения. Знае, че Ида очаква с нетърпение да посети Лондон. Не е нужно да се безпокоим за Мишел Рапапорт.
Проницателната съпруга на дипломат разбра, че чувствата на зетя не интересуват Марк Шагал. Работата, съпругата и дъщерята бяха единствената му грижа. „За щастие“, мислеше си лейди Кларк, докато изготвяше списъка с гости за приветствената вечеря в дома й в Белгрейвия[1], на външен вид червенокосата и светлокожа Ида не бе типична еврейка. Самата тя проявяваше толерантност към евреите, но знаеше колко зле прикрити са предразсъдъците на мнозина от обкръжението й. И, разбира се, Ида бе изключително обаятелна. Нищо чудно все пак да се справи въпреки младостта и неопитността си.
Ида не само успя да се справи; представи се забележително. Завладя бързо лондонското общество с жизнеността и чара си. Кралски особи и художници, интелектуалците от Блумсбъри[2] и уредниците на големите музеи се възхищаваха на стилната деветнайсетгодишна красавица, която разговаряше с лекота на немски, руски, английски и френски и ги заслепяваше със сладката си усмивка.
С авторитет, разбиране и око за пространство и светлина, Ида даваше напътствия как да подредят картините на Марк в галерията „Лестър“. Преговаряше с колекционерите с удивителна ловкост; беседва интелигентно с художествения критик на „Таймс“.
Ида очарова Лондон и Лондон я очарова. Лейди Кларк я наблюдаваше с усмивка как ръкопляска като малко момиченце във възторг от номерата на жонгльорите и акробатите, забавляващи тълпата в „Ковънт Гардън“, и не се изненада, че гостенката й съзерцава фойерверките от Лондонския мост като омагьосано дете.
— Чудесно е, че сребърният юбилей на крал Джордж съвпадна с изложбата на баща ти — отбеляза аристократката. — Англичаните са в празнично настроение.
— Знам. Усещам го — съгласи се Ида. — Веселието е прекрасна отмора след потискащото черногледство в Париж.
— О, Париж никога не остава дълго мрачен. Все пак е Градът на светлината — рече нехайно лейди Кларк и улови Ида под ръка.
Прекосиха моста и тръгнаха покрай реката към Гилдхол[3], където кралят лично щеше да посрещне поканените гости.
— Франция преживя трудна година — настоя предпазливо Ида. — Борсата беше нестабилна. Цените на акциите ту се вдигаха, ту спадаха. Крахът на Американската фондова борса е предупреждение, че Градът на светлината може скоро да помръкне.
— Ида, ma petite, изненадана съм, че се занимаваш с финансови въпроси — повдигна неодобрително вежди лейди Кларк.
Според нея не беше редно жените да се интересуват от подобни теми. Защо да умуват над отегчителни пазарни дреболии? Трусовете на стерлингите и доларите, франковете и марките и на международните борси бяха мъжка територия. Лейди Кларк не разбираше борбата на суфражетките за избирателни права. Тя никога не си правеше труда да гласува.
— Скъпа Ида — добави меко англичанката, — защо се обременяваш с мисли за лихви и банкови операции?
— Все някой трябва да го прави — отвърна Ида. — Татко рисува, мама е безразлична. Налага се да поема продажбата на картините и семейните финанси. Важно е да внимаваме. Живеем в опасно време. Германия е в ръцете на опасен човек.
— Съпругът ми е сигурен, че положението скоро ще се подобри — възрази лейди Кларк. — Светът не иска нова война. Нашият Антъни Идън[4] и вашият Пиер Лавал[5] работят усърдно да усмирят господин Хитлер.
Лейди Кларк разкриви лице, произнасяйки името на противния австриец. Злобен дребосък. Потомците на Гьоте и Шилер обаче, на Бах и Бетовен несъмнено не биха го търпели дълго.
— Господин Лавал не взе никакви мерки срещу „Огнените кръстове“ — отбеляза с умерен тон Ида.
Не беше в положение да образова политически домакинята си, чийто съпруг се движеше в най-високите дипломатически кръгове. Ала днешните заглавията на първа страница в лондонския „Таймс“ я бяха стъписали, фашисткото движение „Огнени кръстове“ най-безочливо бе организирало митинг край Айфеловата кула в чест на Нюрнбергските закони — чудовищно посегателство срещу правата на евреите в Германия. Развяваха френски трикольори с жълти ивици със свастики. След като прочете статията в „Таймс“, Ида реши непреклонно да настоява родителите й да подадат молба за визи за Съединените щати.
Лейди Кларк омаловажи забележката й с покровителствена усмивка.
— Ида, скъпа, нали не вярваш, че фашизмът може да просъществува в земята на свободата, равенството и братството?
Лорд Кларк всъщност бе изразил загриженост от сформирането на политическа партия, копие на нацисткия режим в Германия, но тя, заклета франкофонка, не отстъпваше пред страха.
— Според Мишел френските фашистки са много опасни — добави Ида и с чувство на вина си даде сметка, че откакто е пристигнала в Лондон, за пръв път се е сетила за него.
Зарече се да му пише още тази вечер, дори да му изпрати телеграма. „Je t’aime. Обичам те. Липсваш ми.“ Кратко послание, напомнящо дните на тайната им любов. „Наистина го обичам, наистина ми липсва“, каза си упорито тя. Горкият й търпелив Мишел учеше усърдно, работеше в магазина на родителите си и тичаше до другия край на града да наглежда майка й и баща й. Ида знаеше колко го облекчи вестта, че Марк и Белла са приели покана да посетят Вилнюс през есента, за да присъстват на откриването на Музей на еврейското изкуство. Щеше да си отдъхне от постоянните им приумици. Мишел не бе изрекъл гласно нищо подобно, разбира се. Той имаше добро, състрадателно сърце. Ида усети как я обзема копнеж по стройния й тъмнокос съпруг. Непременно щеше да му купи норфолкското сако, което бе видяла в едно изискано шивашко ателие на Оксфорд стрийт. А когато се върне в Париж, ще вечерят на свещи в „Тур д’Аржан“[6]. Той заслужаваше награда, задето е изтърпял дългото й отсъствие.
— Жалко, че Мишел те безпокои — сви рамене лейди Кларк. — Във всеки случай сега сме в Лондон и може да забравим какво ще се случи или няма да се случи отвъд Ламанша. Празненството тази вечер ще е наистина чудесно. Помисли си, Ида. Ще видим краля! Не бива да закъсняваме.
Тя ускори крачка и Ида забърза след нея. Вълнението им нарасна, когато наближиха входа на Гилдхол. Нощният бриз развяваше леко знамето на свети Георги, обозначаващо присъствието на любимия монарх, управлявал Англия четвърт век.
„Отпреди да се родя“, помисли си възторжено Ида.
Подаде бялата пелерина на иконома, приглади дългите поли на зелената си вечерна рокля и прокара пръсти през буйните си къдрици.
Посланик Кларк ги чакаше. Ида мина след него през портала и се поклони дълбоко на кралската двойка. Повдигна свенливо очи и забеляза бледността на краля, ужасната му умора и угриженото изражение на кралицата. После, както я бяха инструктирали, пое към балната зала.
Вазите край стените бяха препълнени с цветя от кралските ботанически градини в „Кю“[7]. Спуснатите ниско кристални полилеи къпеха салона в ослепителна светлина. Двойки се въртяха грациозно по излъскания под в стъпките на валс, изпълняван от крайно отегчен оркестър.
За момент Ида остана сама и се наслади на лукса на усамотението, запаметявайки цветовете и кройката на модерните рокли на жените, за да ги опише на майка си. Макар че напоследък не я вълнуваше почти нищо, Белла бе запазила интереса си към висшата мода. Ида си отбеляза мислено да не забрави да спомене късите рокли със сребристи ресни и пернатите шалове от джаз ерата, явно изключително популярни. Представи си как Белла ще се разсмее, ще й се сторят забавни, но вулгарни, определено неподходящи за държавен прием.
— А, ето те, Ида!
Лейди Кларк се спусна към нея с чаша шампанско.
— Не е ли прекрасно! — възкликна тя. — Абсолютно всички са тук.
Лорд Кларк дойде при тях и тримата обиколиха залата, усмихваха се и кимаха. Ида послушно правеше реверанс в синхрон с домакинята си и се усмихваше любезно, когато я представяха на гостите, ала веднага забравяше имената им. Забелязваше поласкана, че не един мъж се взира в нея, докато минава от една група към друга. Не бе сгрешила да облече вталената зелена рокля от коприна в тон с очите й. Както винаги възхищението на околните я зареждаше с енергия. Уверена в силата на красотата си, тя се вслушваше без интерес в дребните клюки, с които я обсипваше лейди Кларк.
— Това е лорд Съмърсет. Ето я и лейди Маргарет, запознахте се в галерията. Танцува с шведския посланик, а не със съпруга си. Не е кой знае какво, но се носят слухове… — Гласът й заглъхна, после се извиси: — Е, слуховете нямат край, нали?
Ида кимна. Въпросът не изискваше отговор.
Внезапно музикантите спряха да свирят и танцьорите застинаха на място. Дори лейди Кларк замълча.
— Техни Величества си тръгват — прошепна тя.
Диригентът размаха палка и националният химн огласи залата. Всички предани и любящи поданици на крал Джордж V, внук на кралица Виктория, го приветстваха в един глас:
— Бог да пази краля! Да живее благородният ни крал!
Във възгласите се долавяше боязън. Страната им бе преживяла една война, сега ги заплашваше втора. В празничната нощ обаче полагаха усилия да са обнадеждени. С песен да призоват мира. Ида стоеше неподвижна и се питаше защо сълзи овлажняват очите й. Диригентът свали палката. Мъжете се поклониха дълбоко, жените направиха реверанс. Резбованата врата се отвори и крал Джордж и кралица Мери изчезнаха в тъмнината. След кратко затишие оркестърът засвири танцувална мелодия.
След минути салонът се оживи отново. Семейство Кларк пак обходиха залата, представяйки Ида на свои приятели и познати, до един във възторг от срещата с дъщерята на известния руски художник. Сър Якоб Епщайн, чиято скулптура Ecce Homo, изобразяваща Иисус с трънения венец и наскоро представена пред обществото, й целуна ръка.
— Предай поздрави на баща си. Все пак ни свързват толкова много неща с него, както и с теб — намигна й той.
— Несъмнено — съгласи се тя и му се усмихна ослепително.
Ида Шагал и Якоб Епщайн разбираха каква аномалия е присъствието им в бляскавата бална зала. И двамата бяха еврейски деца на отраснали в Русия родители, по ирония на обстоятелствата приети и приветствани от английската аристокрация.
— Баща ти подготвя ли се да напусне Париж? — попита скулпторът с предпазливо снишен глас.
— Още не — отговори Ида.
— Трябва. На хоризонта надвисват тъмни облаци — поклати глава той и се отдалечи.
Оркестърът вече не свиреше валсове. Ритъмът на суинг изпълни залата, жизнерадостна интерпретация на Begin the Beguin. Посрещната от възторжени ръкопляскания, елегантна двойка излезе на дансинга. Мъжът носеше безупречен смокинг и ален пояс, символизиращ кралска кръв. Жената бе в рокля от сребристо ламе, огърлица от дребни диаманти блещукаше на дългата й шия. Очите й бяха тесни, чертите — остри, хищнически. Макар да не бяха млади, танцьорите бяха стройни и грациозни, с лица, застинали в отработени усмивки. С лекота и изящество влитаха в обятията си, после се отдръпваха в кръг от светлина.
— Кои са те? — попита Ида.
Лейди Кларк се усмихна.
— Ида, скъпа моя, пред очите ти е принцът на Уелс, наследник на английския трон. А жената е разведена американка, госпожа Уолис Симпсън.
— Ще стане ли някой ден кралица на Англия? — поинтересува се Ида, макар да знаеше отговора.
— Не, разбира се. Кралското семейство няма да одобри подобен брак. Англичаните няма да го приемат. Той е длъжен да скъса с нея и да изпълни дълга си. Ще отстъпи, естествено, под натиска на държавата и семейството си. Звучи ти непонятно, предполагам.
— Не. Разбирам отлично — отвърна Ида.
Тя се вгледа в принца и в госпожа Симпсън и се замисли как двамата с Мишел, седнали срещу родителите й в трапезарията им, бяха изслушали имперския указ на Марк, заповедта да се оженят. Както принцът на Уелс, нито тя, нито Мишел имаха избор. Подчиниха се на волята на родителите си и общността и изпълниха дълга си. Ида тръсна глава. „Нелепо сравнение, разбира се“ — упрекна се мислено. Двамата с Мишел не бяха кралски особи.
Почуди се дали е възможно принцът с безволева брадичка да се опълчи на нацията и фамилията си и да се ожени за разведената американка, която съзерцаваше с такъв копнеж. Ами ако наистина се откаже от трона, щеше ли да се разкайва? Паралелът с нейния живот бе неизбежен. Тя съжалява ли за взетото решение? А Мишел? Укори се, задето си задава глупави въпроси, ала осъзна, че всъщност им е отговорила.
Музиката секна, бъдещият крал изведе американската си любима от дансинга. Ида ги проследи с поглед, питайки се къде ли е сега Мишел? Самотен ли е? Липсва ли му? Съжалява ли, че се ожениха? А тя? Въпросите изникнаха неканени отново.
По обратния път към Франция в корабчето, пренасящо я през Ламанша, Мишел не излизаше от мислите на Ида. Четеше и препрочиташе нежните писма, които той й изпращаше, докато бяха разделени. „Не — вдъхна си с увереност тя — не съжаляваме за нищо. И все пак. Все пак.“ Тя потисна упоритото съмнение и пъхна писмата в чантата си.
Спътниците й, мрачна група, бяха вглъбени във вестници с единодушно заплашителни, крещящи заглавия. Тъмни облаци се стелеха над континента. Брътвежите на Адолф Хитлер ставаха все по-войнствени. Бенито Мусолини бе хвърлил око на Етиопия. Почти всички европейски страни живееха във финансова нестабилност. На палубата трима мъже в униформи на финансисти — тъмни костюми, изрядно изгладени ризи, раирани вратовръзки и бомбета — се бяха облегнали на парапета. Откъслеци от разговора им долитаха до Ида. Чембърлейн вероятно ще усмири германското копеле, за да предотврати нова война… Неутралната позиция на Рузвелт е правилна… Неутралитетът е грешка…
Ида седна на една пейка до левия борд и закопча догоре синята пелерина, за да се предпази от режещия студ. Свали баретата, та вятърът да развява косата й, и извади от дамската си чанта папка с вестникарски изрезки. Прегледа благосклонните отзиви за картините на Марк и си представи с какво удоволствие ще я слуша баща й, докато му ги превежда. Изтъкнати критици от водещи лондонски издания не пестяха похвали и честно признаваха колко ги смайва символиката в някои платна.
„Марк Шагал ни поднася шеметни цветове и равински загадки“, отбелязваше изкуствоведът на „Таймс“, сочейки не особено завоалирано еврейското му потекло. Ида не приемаше думите му като обида. Юдаизмът внасяше интригуваща екзотика в картините на баща й. „Равинските загадки“ се продаваха добре, чековете бяха надлежно вложени в сметката му в Кралската шотландска банка. Своята комисиона Ида бе внесла в личната си сметка. Несъмнено беше заслужила значителната сума. Отговаряше на безброй въпроси, разказваше истории от живота на родителите си, описваше режима на баща си, подчертаваше постоянния му стремеж да открива новаторски техники. Уроците й в „Ла Палет“ все пак не бяха загуба на време. Бе усвоила помпозния жаргон на творческия свят. Снимка в „Татлър“ я показваше застанала пред едно от най-големите платна; пояснението под нея звучеше ласкателно: „За наше щастие Ида Шагал, красивата и интелигентна дъщеря на художника, ни разясни лично композициите на баща си“.
Ида се усмихна. Официално се водеше мадам Рапапорт, съпруга на беден студент по право, но винаги щяха да я наричат Ида Шагал. Реши да не показва тази изрезка на Мишел; вместо нея щеше да му представи новата банкова книжка на свое име. Благодарение на нейните усилия родителите и съпругът й щяха да се радват на финансова сигурност.
Ида прибра внимателно изрезките и взе чаша врял бульон от подноса, подаден й от услужлив стюард. Постигнатото я изпълваше с приятно вълнение. Със задоволство си припомни прегръдката за сбогом и възторжените думи на лейди Кларк, когато напускаше лондонския й дом.
— Ида, ти си прекрасна! Независима, компетентна. Писах на баща ти колко се гордеем с теб. Непременно се върни скоро в Лондон. Ела с Мишел.
— Разбира се — съгласи се Ида.
„Но какво ще прави Мишел в Лондон“, помисли си тя. Въпреки настойчивите й подкани, той не бе научил нито една английска дума, а и се чувстваше неудобно в света на изкуството и творците. И досега, цяла година откакто се бяха оженили, изтърпяваше в мълчание вечерните партита на родителите й, втренчен в часовника си, нетърпелив да се върнат в тесния си, жалък апартамент. Бедният, скъп Мишел все още — и вероятно завинаги — се чувстваше неловко в натрапения му чужд свят.
Ида се запита дали ще я чака на пристана. Ще дойде, разбира се. Тя затвори очи и си представи как крачи към нея с разперени ръце и ъгловато лице, грейнало в усмивка. Нейният Мишел, предан и надежден, щеше да изглежда толкова красив в норфолкското сако, за което й бяха поискали смайваща сума. Ала той заслужаваше най-доброто, разбира се.
Успокоена от поклащането на кораба, доволна от успеха, тя си представи вълнението от завръщането; нежността на Мишел, гордостта на Марк, ласкавото одобрение на Белла. Нямаше да позволи заплашителните вестникарски заглавия, шушукането на лошите пророци в тъмни костюми да помрачат задоволството й. С усмивка Ида се унесе в приятна дрямка и се събуди едва когато френският бряг се появи на хоризонта.