Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (10)

Девета глава

Дните минаваха бавно, седмиците — твърде бързо. Ида се върна от клиниката в Ньой, за да се възстановява в дома на родителите си. Тъжно и неохотно възвръщаше здравето си — апатична бъдеща младоженка, отказваща да участва в трескавата подготовка за сватбата. Уреждаха празненството, шиеха сватбената рокля, избираха доставчици на деликатеси. Отпътуваха за Моншове, натоварени с куфари и вързопи; спретнаха къщата за набързо организираното тържество, което въпреки всичко щеше да бъде устроено с вкус. Булката все пак бе единствената дъщеря на Марк и Белла Шагал.

На сватбения ден Ида се събуди сутринта и с горчиво злорадство отбеляза, че благодатната есен си е отишла и е надвиснала буря. Сиви облаци се носеха по тъмното небе. Внезапни повеи на вятъра разтърсваха клоните на дърветата, сухи листа танцуваха по изсъхналата пръст в градината. Тя извърна лице от прозореца и се опита — напразно — да заспи отново.

Въпреки времето в салона, където щеше да се проведе тържеството, цареше спотаено вълнение. Белла влиташе и излиташе от стаята. Тя приглади бялата трапезна покривка, отрупана с блестящи кристални чаши за шампанско, подравни подносите с изкусно подредени, изтънчени сирена, пресни плодове и изискани сладкиши.

— Катя, донеси още лъжички и десертни чинии! — подвикна и си погледна нервно часовника.

Още не бяха донесли цветята; музикантите закъсняваха.

Тя посрещна с облекчена въздишка цветаря и помощника му, натоварени с букети. Напълниха всички вази и купи с пищни цветя, чийто аромат изпълни къщата. Белла лично аранжира папратите и бледожълтите пъпки в медената купа до входа и отстъпи назад да прецени ефекта. „Отлично — реши. — Марк ще остане доволен.“

— Донесохме и букета за булката, мадам. Къде да го оставим? — попита младият помощник.

Тя взе китката бели рози. Марк лично беше скицирал букета и цветарят грижливо бе спазил замисъла му — пъпки и разцъфнали цветове между зеленина и бебешко дихание, овързани с тясна бяла панделка от сатен. Белла доближи лице до букета, усети влажния досег на меките листенца, вдиша уханието и остави цветята.

На вратата се почука тихо. Катя се втурна да я отвори и изпълнителите на клезмер^[1] — блед цигулар и възрастен флейтист — влязоха свенливо. Свалиха шапки, изпиха благодарно кафето, поднесено им от Катя, извадиха инструментите и веднага се захванаха да упражнят репертоара. Свиреха затрогваща сватбена музика от Източна Европа, ту скръбни, ту радостни; разговаряйки шепнешком на идиш, поспираха да поправят погрешна нота, да заменят една мелодия с друга.

Белла излезе на верандата. Облегна се на лимоновото дръвче, останало без златни плодове, и се заслуша. Пренесе се мислено в далечния ден на своята сватба в градината на родния дом. Спомни си ярките слънчеви лъчи, радостните гости, веселите танци в ритъма на традиционния клезмер, изпълняван от оркестър в пълен състав. Колко празничен бе онзи ден, изпълнен с вълнение и надежди. Чувстваше се като приказна принцеса в дългата бяла рокля, с прозирно було, стелещо се след нея, докато вървеше, съпровождана от група засмени приятелки, към почетното място — трона на булката, пренесен от синагогата в двора на родителите й. Червена кадифена възглавница покриваше седалката, ръкохватките от тъмно дърво бяха изтъркани от допира на витебските младоженки, несъмнено чувствали се до една като приказни принцеси на сватбения си ден. За сватбен трон на Ида бяха избрали стол от трапезарията, покрит с бял чаршаф — без история и традиция.

Белла въздъхна и опипа изкусната бяла дантела, обточваща ръкавите на зелената й кадифена рокля. Натъжи се, че на своя сватбен ден нейната Ида няма да се чувства като приказна принцеса. Погледна към прозореца на дъщеря си, благодарна, че тя все още спи. Катя й бе занесла закуската върху поднос и я беше оставила пред вратата, след като никой не бе отговорил на почукването.

— Реших да не я будя. Булката трябва да си отспи — бе обяснила прислужницата с вирната брадичка.

— Разбира се — беше се съгласила Белла. — Булката трябва да си отспи.

Ида обаче спа съвсем малко. Изчака в леглото Катя да си тръгне, после отвори вратата и внесе подноса. Застана до прозореца по халат и изпи кафето, загледана в градината. Видя как майка й се навежда да откъсне един съсухрен лимон. Помириса плода и с момичешка грация вдигна високо ръка и го захвърли в далечните храсти.

Ида се усмихна. Познатият елегантен жест й припомни детските игри, когато двете с Белла хвърляха във въздуха яркоцветни топки. Тогава играеха заедно, майка и дъщеря, приятелки, кискащи се палаво на тайни шеги, докато готвят в кухнята. Доволни в тесния, непристъпен кръг, където животът им се въртеше около Марк, бащата и съпруга, владетел на вълшебния им свят. Бяха изолирано, самодостатъчно трио, малко семейство, очаровано от близостта си и опиянено от възхищението на всичките си познайници.

Докато.

Думата увисна тежко — откъслечно начало на изречение с колеблив и болезнен завършек. Докато тя разкри бременността си пред тях. Докато те настояха да се ожени. Докато отказаха да дойдат с нея в ньойската клиника; майка й се оправда със заболяване, баща й — с необходимост да нарисува възложена картина.

Докато не се върна вкъщи, изтощена и отслабнала, придружена от Мишел и Елза, които не се отделиха от нея по време на изпитанието.

Мълчанието им бе взаимно. Белла и Марк не задаваха въпроси, тя не сподели чувството за необятна самота, когато лежеше в стерилно бялата операционна; не спомена разкъсващата болка.

— Мамочка, maman, мамеле — викаше на всички езици на отчаянието, ала не получаваше ласкав, утешителен майчин отговор.

После лежеше в стаята за възстановяване, вцепенена от чувството, че жизнеността и пламенната й природа, зареждали я винаги със сили, са изсмукани заедно с нежеланите ембрионални клетки, изстъргани от утробата й. Единствената й утеха бяха окуражителните думи на Елза в затишието след болката.

— Повече никога няма да се наложи да страдаш така, Ида. Ще бъдеш господар на тялото си. Ще забременееш само когато решиш да имаш дете.

— Но как? — попита Ида с треперлив глас.

— Има приспособление, гумена шапчица против забременяване. Плъзваш я вътре и спермата не може да стигне до яйцеклетката. Живеем през двайсети век. Щастливки сме, Ида. Сега жените имат власт над телата, над бъдещето си.

Гумената шапчица сега се криеше сред бельото й. Не беше казала на майка си за нея. Разрушавайки вълшебната сигурност на детството й, Белла се бе лишила от правото да е нейна довереница.

Все пак, докато наблюдаваше майка си в градината, я заля вълна от тъга и съжаление. Тя притисна лице в студеното стъкло на прозореца и си призна колко силно иска да си възвърне нежността на родителите, да им предложи своята. Мишел, също предано дете, настояваше за прошка и сдобряване.

— Те са ти родители. Ти си им дъщеря — повтаряше той.

Ида знаеше, че има право. Трябваше да ги приеме отново, вече осъзнала и техните, и своите силни и слаби страни. Разклатената им сплотеност можеше да се скрепи. След часове те щяха да я заведат до сватбения балдахин; вече нямаше да е момиче, започваше новият й живот. Ида Шагал щеше да стане Ида Рапапорт, но винаги да остане дъщеря на родителите си.

— Аз съм Ида Шагал — рече гласно тя, потвърждавайки мястото си в живота им. — Мамо, татко. Аз съм вашето момиче.

Думите я успокоиха, зашиха зейналата емоционална рана.

Ида видя от прозореца как баща й излиза от ателието. Носеше картина, държеше я внимателно. Показа я на майка й и тя сведе глава да я разгледа. Колко красиви и уязвими й се сториха двамата — стройни, крехки, с лица, окъпани в бледата есенна светлина. Марк отстъпи назад и вдигна платното, та Белла да го види от друг ъгъл.

Ида изпита непреодолимо желание да е на нейното място. Знаеше, че това е сватбеният й подарък. Баща й рисуваше нощ след нощ, често пропускаше вечерята. Белла му носеше храна в ателието.

— Иска картината да е готова за сватбения ден — обясни й тя.

Ида, изтощена и напрегната, все още изпълнена с негодувание, не й отговори. Не стъпи в ателието да надникне към недовършеното платно. Негодуванието и гневът обаче ги нямаше сега. Ида проследи с поглед как родителите й влизат в къщата, хванали внимателно картината от двете страни, и усети как я залива вълна от обич и състрадание. Щеше да им прости. Животът й, а вече и животът на Мишел, бе свързан с техния. Тя прогони натрапчивото „докато“. Отново щяха да се сплотят, наранено, ала неуязвимо семейство.

Някой почука тихо на вратата.

— Може ли да вляза, Ида? Да ти помогна да се облечеш?

— Разбира се, мамо. Но първо искам да видя картината на татко.

Ида отвори вратата и целуна Белла по бузата. Заедно слязоха в салона. Марк бе сложил картината върху дървен триножник до сватбения трон. Тя изобразяваше съвсем точно стола, където Ида щеше да седи, докато посреща гостите и приветства младоженеца.

— Красива е, нали, Идочка? — попита Белла.

Ида кимна и коленичи, за да я разгледа по-внимателно.

Марк бе нарисувал уютния им салон, в чийто център се намираше празният стол, обвит в снежнобяла покривка; върху възглавничката лежеше букет бели рози. Ида забеляза, че живите цветя върху истинския стол приличат досущ на нарисуваните. Удиви се колко умело е изобразена и най-дребната подробност. Марк бе фантазьор, ала не отричаше реалността.

Четката му беше уловила всеки детайл в стаята, украсена за сватбата. Около сватбения стол бяха подредени вази с бели рози, върху ниска масичка с покривка в цвят на слонова кост стоеше свещник. Марк бе нарисувал бяла ритуална свещ с мъждукащ пламък — въображаем предмет, отдаващ почит на мъртвите, призрачни предци, които Ида не познаваше. Пред стола имаше розов килим с ресни — дребно отклонение от композицията в бяло. Отсъстващата булка, празният стол, монохромните цветя щяха да внушават тъга, ако Марк не бе добавил картина върху стената над масата. Картината в картина представляваше миниатюрно копие на платното му „Рожден ден“ — подарък за Белла, спомен от тяхната сватба. Изпълнена с плам и движение, радост и изящество, тя изобразяваше политналия любовник, в чието лице преливаха чертите на любимата, застанала на пръсти и стиснала букет.

Ида познаваше добре тази картина. Тя винаги я караше да се усмихва. Усмихна се и сега. Платното бе нещо като нагледно обещание — баща й я уверяваше, че възторженото щастие на влюбените ще бъде претворено в живота й с Мишел. „Възможно е“, помисли си Ида. Женеха се с неохота, но не без любов.

— Харесва ли ти, Ида?

Марк бе влязъл тихо в салона и тя не беше усетила присъствието му. Обърна се към него, усмихна се и погали с длан лицето му. От напрежението помежду им не остана и помен. Бяха се разочаровали взаимно, сега се помиряваха заедно. Раните щяха да заздравеят. Застанала до него, Ида почувства как изнемогата от предишните седмици изчезва и жизнеността й се завръща.

— Чудесна е, тате! — възкликна тя. — Време е да се обличам. Хайде, мамо!

Ида и Белла излязоха от стаята. Марк остана. Взря се в картината, сякаш я виждаше за пръв път. Беше най-хубавата му творба и все пак го изпълваше със скръб. Дъщеря му, неговата Ида, я нямаше върху платното, както от сега нататък щеше да отсъства от дома им. Ала не беше я изгубил. Нямаше да я изгуби. Не би го понесъл.

* * *

Ида беше лъчезарна младоженка. Белла бе забулила косата й — вдигната високо като меденочервена корона — с прозирен воал. Розовозлатистата й кожа сияеше, роклята от бял сатен обгръщаше закръгленото й тяло. Седнала на сватбения трон, с букет, полегнал в скута й, Ида се усмихваше на гостите, които я поздравяваха и изричаха благопожелания на фона на тихи мелодии, изпълнявани от музикантите.

Родителите й стояха до нея. Белла, с пригладена лъскава коса, елегантна в кадифената рокля в любимия й зелен цвят, и Марк — в кафяво ленено сако с висока яка и широки панталони, наподобяващи униформата му на съветски комисар през шеметните дни на революцията, изтлялото време, преди надеждата да се превърне в отчаяние. Висока, яркоцветна шапка увенчаваше гъстите му посребрели къдрици. Припрян и жизнерадостен сатир, Марк се движеше трескаво и същевременно грациозно, а очите му блещукаха като сини дупчици в тясното лице.

Дребничките родители на Мишел, в чиито очи винаги се четеше тъга, се усмихваха свенливо. Баща му носеше черен костюм с протрити ръкави, майка му — изрядно изгладена рокля, сива като косата й. Великолепието на Шагалови, красотата на дома им, ги изпълваше със страхопочитание. Синът им се бе катапултирал в нов и непознат свят. Те пристъпиха предпазливо до сватбения стол, протегнаха ръце към Ида и родителите й и се оттеглиха в ъгъла с двамина възрастни братовчеди.

На сватбата бяха поканени малцина приятели. С облекчение и благодарност Ида посрещна Елза и Андре. Елза й се усмихна окуражително, тя й отвърна с усмивка. Приятелството им бе споено с привързаност и разбиране.

Анри Матис поглади сребристата си козя брада и целуна ръка на Ида. Тя отдавна му беше любимка, засмяно палаво дете, превърнало се в красива, жизнена млада жена. Той погледна картината на Марк и кимна одобрително.

— Прекрасна творба — рече. — Жалко, че не те е нарисувал, Ида. Сигурно се смята за лош късмет във вашата религия. Вярно е, нали, че на евреите им е забранено да създават образи?

— От ясно по-ясно е, скъпи маестро, че татко никога не е спазвал тази забрана — отвърна Ида със сладък глас в разрез с чувствата й.

Подразни се, че Матис, отдавнашен приятел на семейството, все още ги вижда като „други“. В неговите очи Марк винаги щеше да остане евреин, роден в чужда традиция.

Гостите идваха, изричаха пожеланията си, разглеждаха картината със сватбения трон, после се настаняваха по столовете с лице към Ида. Седяха в очаквателно мълчание, внимателна публика, предвкусваща интересно и непознато представление. Едмон Флег, еврейският поет, ги наблюдаваше презрително.

— Юдаизмът е театър — промърмори той на романиста Йосиф Опатошу, най-близкия приятел на Марк.

Музикантите смениха ритъма и се впуснаха в жизнерадостна мелодия, сигнализираща появата на младоженеца. Белла бързо спусна воала над лицето на Ида, после Мишел застана пред нея, строен, със сериозни очи и гъста тъмна коса, отметната над високото чело. За разлика от Ида той изглеждаше пребледнял, но бледността изчезна, когато й се усмихна. Усмивката на Ида под воала бе отражение на неговата. Той се приведе и вдигна воала, за да види лицето й. Кимна, за да потвърди, че това наистина е обещаната му младоженка. Вгледа се в своята Ида, танцувала боса до него по алпийските поляни, огненокосото младо момиче, в което се беше влюбил в сезона на слънцето. Той свали нежно воала и заедно с родителите си застана да я чака под сватбения балдахин. Музикантите засвириха още по-силно, гостите заръкопляскаха развълнувано.

После музиката отново стихна, флейтистът подхвана затрогваща мелодия. Ида се изправи, родителите й я хванаха под ръка от двете страни и заедно я поведоха към младоженеца.

Церемонията бе кратка. Бяха предупредили брадатия равин да не я проточва. Той припя благословиите, подаде чашите с осветено вино и вдигна високо златната сватбена халка, та свидетелите да се уверят, че металът е съвършено гладък. Сватбеният пръстен трябваше да е безупречен като младата двойка. Усмихнат, Мишел улови ръката на Ида, и повтори древния обет.

— С този пръстен се освещава съюзът ти с мен съгласно законите на Мойсей и Израил.

Гласът му отекна ясен и силен. Избухнаха аплодисменти, чуха се викове: „Bonne chance!“ и „Мазал тов!“, „На добър час!“.

В съпровода на необуздано радостна мелодия Мишел вдигна крак, стовари го върху чашата и тя се раздроби на лъскави парченца. Увлечени от собствената си музика, флейтистът и цигуларят затанцуваха пред младоженците, които си запроправяха път през тълпата от развълнувани гости.

Марк и Белла се впуснаха в елегантен валс и, изненадващо, родителите на Мишел се присъединиха към тях и закръжиха по пода с достолепна грация. Мишел и Ида сплетоха ръце с Елза и Андре и се завъртяха в бърза дебка^[2], увличайки и други танцьори. Радостта бе заразителна. Дори Катя заситни чевръсто сред кръга от тропащи с крака мъже и жени с въздушна стъпка. Марк хвана дъщеря си за ръце и двамата се завъртяха в ритмична омая. Блестящата коса на Ида се освободи от фибите и летливи пламъци заиграха по раменете й. Мишел грабна булката си от баща й и младоженците — вече съпрузи — затанцуваха, опиянени от мелодиите на разгорещените музиканти с плувнали в пот лица и очи, разискрени от вълнение.

Белла приближи до брат си Яков. Той й подаде чаша шампанско и двамата се вгледаха в танцуващата двойка.

— О, Яков — прошепна Белла. — Правилно ли постъпихме?

— Не гледай назад — отвърна той. — Дъщеря ти е омъжена. Мазал тов, Берте.

Тя се усмихна. Беше изрекъл името й от споделеното им детство, името, дадено й от отсъстващите им родители. То й напомни, че винаги ще бъде дъщеря на своята общност, наследница на ценностите и традициите на онзи изчезнал свят.

— Лехаим. За живота! — Яков вдигна чашата си.

— Лехаим — повтори Белла.

— За Ида!

— За Ида. За Ида и Мишел!

Белла отпи от виното, наслаждавайки се на сладостта му и на успокоително топлата ръка на Яков върху рамото й.