Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (6)

Шеста глава

Последната им вечер в Лондон беше неспокойна. Имър и Дороти не си легнаха, докато Анна не се върна в полунощ. Самата Анна, впримчена в лъжата си, беше принудена да отиде с такси до хотел „Браун“, където беше срещата й с Пако. Той я заведе в малък ресторант с изглед към Темза и двамата разговаряха и разговаряха, сякаш за да наваксат за времето, през което щяха да са разделени.

Беше му криво, че тя трябва да се върне в Ирландия и все повтаряше, че не разбира защо е необходимо. Записа си адреса й и телефонния й номер и заяви, че ще й се обажда всеки ден. Предложи й да я изпрати до „Браун“, обаче тя промълви:

— Искам да ме целунеш под някоя улична лампа — ей така, под дъжда. Не ми се иска да се разделим във фоайето на хотела.

Пако й повярва и я целува толкова дълго, че когато тя се върна в „Де Вер“, устните й още пареха от страстните му целувки. От вълнение не мигна през цялата нощ.

На сутринта преди заминаването беше като кукла на пружина.

— Седни за малко, ако обичаш! — изпъшка леля й. — Завива ми се свят, като те гледам.

— Не мога! Толкова съм щастлива, че ми идва да затанцувам! Той е толкова романтичен, като холивудски актьор!

— Слез на земята и хубавичко си помисли — намеси се майка й. — Бракът не е само романтика. Този човек живее в далечна страна. Може би никога повече няма да видиш Ирландия.

— Няма да страдам за Гленгариф. Какво ме очаква там?

Имър беше толкова наранена, че едва сдържа сълзите си. Не биваше да позволи на чувствата си да повлияят на избора на дъщеря й, макар да й се искаше да коленичи пред нея и да я помоли да остане в родината. Животът й нямаше да е същият, щом Анна не беше близо до нея.

— Семейството ти, ето какво! — сопна се лелята. — Ние, близките ти, които те обичаме. Запомни, че в живота има по-ценни неща от богатството. Ще го разбереш, но вероятно ще бъде късно.

— Не говори така, лельо Дороти. Влюбена съм в него и парите му не ме интересуват. Щях да го обичам дори ако беше беден като църковна мишка — наперено заяви Анна.

— Ти си решаваш, мила, но… дано баща ти склони — печално въздъхна Имър.

— Благодаря, мамо. А леля Дороти е цинична песимистка.

— Нима? Помисли ли поне малко за горкия Шон? Сигурно си въобразяваш, че ще те приеме с отворени обятия, ако аржентинецът се откаже от сватбата.

— Пепел ти на устата! — възкликна Анна. — Знам обаче, че той няма да се откаже.

— Престани, Дороти — намеси се Имър. — Не й помрачавай радостта.

— Сериозно? Ами радостта на Шон, когото нашата госпожица захвърля с лека ръка? Имър, вие с Дърмот толкова сте я разглезили, че се е превърнала в завършена егоистка.

— Не съм виновна, че се влюбих в Пако — промълви Анна. — Нима искаш да отхвърля повелята на сърцето си и да се омъжа за човек, когото не обичам?

— Виж, аз съм реалистка, нищо повече — смекчи тона Дороти.

— Обичаме те, Анна Мелъди. Страхуваме се да не допуснеш грешка… Ох, как ми се иска баща ти да беше тук! Как ли ще реагира? — закърши ръце Имър.

* * *

Лицето на Дърмот ОʼДуайър почервеня, сивите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Закрачи напред-назад из стаята — толкова беше вбесен, че не знаеше какво да каже. Знаеше обаче, че няма да допусне дъщеря му да замине за някаква забравена от Бога страна на другия край на света и да се омъжи за човек, когото познава само от двайсет и четири часа.

— Какво те е прихванало, момиче? — избухна най-накрая. — Май Лондон ти е взел ума. Ще се омъжиш за Шон и аз ще те заведа пред олтара, ако ще да се наложи да те завлека насила!

— Няма да се омъжа за него дори ако опреш пистолет до слепоочието ми, татко! — заинати се Анна и се разрида.

Имър се опита да успокои положението:

— Дърмот, този младеж е красив, добре образован и възпитан. Щеше да ти направи много добро впечатление.

— Пет пари не давам, дори да е аржентинският крал! Няма да разреша на дъщеря си да сключи брак с някакъв чужденец и туйто! — Той си наля уиски и го изпи на един дъх. Имър забеляза, че ръцете му треперят, и сърцето й се сви. Също като ранено животно той се зъбеше на всеки, който го доближи.

— Ще отида в Аржентина, ако ще да ми се наложи да плувам дотам! — заяви Анна. — Татко, сърцето ми подсказва, че този човек е моя сродна душа. Никога не съм обичала Шон. Съгласих се да се омъжа за него поради две причини: за да ви зарадвам и защото нямаше по-подходящ кандидат. Сега обаче имам Пако, той е моята съдба. Самият Господ Бог ни събра, не разбираш ли?

— Чия беше идеята да заминете за Лондон? — Дърмот изгледа накриво жена си. В стаята бяха само тримата, леля Дороти се беше изнесла с царствена походка. Имър безпомощно се огледа и поклати глава:

— Нямаше как да знаем какво ще стане. Можеше да се случи и в Дъблин — добави с треперещ глас. Интуицията обаче й подсказваше, че в крайна сметка съпругът й ще отстъпи. Както обикновено ставаше, когато Анна Мелъди го помолеше за нещо.

— В Дъблин щяхме да я държим под око. А на теб, Анна, няма да позволя да забегнеш в Аржентина с почти непознат човек. — Този път той не си наля уиски, а пи направо от бутилката.

— Защо да не си намеря някаква работа в Лондон? Родителите на братовчеда Питър му разрешиха, нали? — обнадеждено попита Анна.

— И при кого ще живееш, а? Нямаме познати в Лондон и не може да си позволим да ти плащаме хотел.

— Пако ми каза, че ще уреди да живея с негов братовчед, който отскоро е семеен. Ще си намеря работа, татко. Само ми дай възможност да го опозная. Ако след шест месеца още го обичам, ще му позволиш ли да поиска ръката ми?

Дърмот тежко седна на едно кресло и примирено въздъхна. Анна коленичи до него и облегна чело на ръката му:

— Моля те, татко, моля те. Ако не ми позволиш да се уверя, че този човек е идеалният съпруг за мен, ще съжалявам до края на живота си. Не ме принуждавай да се омъжа за Шон, чиито ласки ще са ми противни — добави, давайки си сметка, че този аргумент ще е достатъчен да сломи съпротивата му.

— Отиди да се видиш с братовчедите си, Анна Мелъди, искам да поговоря с майка ти — промълви Дърмот и си отдръпна ръката. Изчака я да излезе и се обърна към Имър: — Помниш ли как се молехме на Бог да ни дари с дете? — Лицето му още повече помръкна и за миг той заприлича на грохнал старец. — Имър седна на пода до креслото му, целуна опакото на ръката му, положена на страничната облегалка, и изхлипа:

— Толкова щастие ни донесе тя! Но един ден ще отлети от родното гнездо и в живота й вече няма да има място за нас. Не можем да я задържим насила.

— Къщата няма да е същата без нея — изломоти той. Уискито вече го беше замаяло.

— Вярно е. Обаче си помисли за бъдещето й. Освен това не се знае какво ще се случи през следващите шест месеца. Може би тя ще прецени, че онзи мъж не е подходящ за нея и ще се върне при нас.

— Може би… — промърмори Дърмот, макар да не му се вярваше. Сякаш четеше мислите на съпругата си — и тя като него с тъга си представяше как ще опустее домът им, как може би никога няма да видят внучетата си. — Ще й дам шест месеца. Чак тогава ще се запозная с този човек. Стига, разбира се, тя още да държи да се омъжи за него. И повече няма да я видя. Не мога да пътувам чак до Аржентина… Не мога. — Той се просълзи.

* * *

Анна вървеше по билото на хълма, мъглата се кълбеше около нея като дим от райските комини. Не искаше да се срещне с братовчедите си. Ненавиждаше ги. Сега обаче заминаваше за Лондон и може би вече нямаше да ги види. Умираше да им види израженията, когато им разкажеше за сияйното си бъдеще.

— Анна Соланас — каза. — Анна Соланас — повтори и потрети; гласът й отекваше сред хълмовете. Щеше да й е мъчно за родителите й, за ласките на майка й, но Пако щеше да я дари с щастие, а целувките му щяха да заличат носталгията й по родния дом.

Когато се върна у дома, вратата на кабинета беше затворена — Имър не искаше Анна да види колко скърби баща й. Каза й, че може да замине за Лондон, но само при условие че се обади веднага след като се настани в апартамента на семейство Ривиер.

Анна я прегърна и я целуна:

— Благодаря, мамо! Знам, че ти си убедила татко.

— Знам, че Пако ще ти телефонира. Кажи му, че имаш разрешение да заминеш и че ако след шест месеца още искате да се ожените, баща ти ще се срещне с него в Лондон. Доволна ли си, Анна Мелъди? Ние много ще тъгуваме за теб. Но Бог е с теб и Той знае какво е най-доброто за теб. — Гласът й затрепери. — Прости ми, че не мога да се въздържа. Ти си светлината на живота ни…

Анна отново я прегърна и преглътна сълзите си — не й беше мъчно, че ще замине, а задето родителите й ще страдат толкова много.

Дърмот не помръдна от креслото си, докато слънцето не залезе. Наблюдаваше как сенките пропълзяха през прозорците и заличиха последните отблясъци на слънцето по дървения под. Виждаше как момиченцето му, облечено с най-хубавата си рокличка, танцува из кабинета. Разрида се и се просна на пода. Искаше му се да изтича при нея, но когато се изправи и се олюля, празната бутилка от уиски се разби на пода, дъщеричката му се изплаши и изчезна. По-късно Имър го завари заспал на креслото — един тъжен и съсипан човек.

* * *

Преди заминаването си Анна трябваше да изпълни още едно задължение — да съобщи на Шон ОʼМара, че няма да се омъжи за него.

Майка му я посрещна с усмивка, извика на сина си да дойде, защото годеницата му е дошла без предупреждение, и започна да бърше от престилката ръцете си, покрити с брашно.

— Радвам се, че се върна, миличка. Тия три дни се видяха безкрайни на нашия Шон. А я виж сега как се усмихва! Ще ви оставя насаме, влюбени гълъбчета — добави и влезе обратно в къщата.

Шон стеснително целуна Анна по бузата, хвана я за ръка и я поведе по улицата.

— Е, как ти се стори Лондон?

— Беше хубаво — промърмори тя, махна на вестникарчето, което ги отмина с колелото си, после още на няколко души и внезапно почувства, че повече не може да се преструва. — Шон, искам да си поговорим някъде, където ще сме насаме — добави и се намръщи.

Шон, почувствал тревогата й, побърза да я успокои:

— Каквото и да е станало, не се тревожи. Заедно ще го преодолеем.

Докато вървяха по страничните улички, за да излязат в подножието на хълмовете, през повечето време мълчаха. Той се опита да я разпита за Лондон, но след като получаваше само едносрични отговори, накрая се отказа. Седнаха на една пейка, откъдето се виждаше цялата долина.

— Е, какво ти тежи? — попита Шон. Тя се вгледа в бледото му ъгловато лице, в наивните му зелени очи и се запита дали ще й стигне смелостта. Както и да му го съобщеше, щеше да го нарани.

— Не мога да се омъжа за теб — изтърси и видя как лицето му помръкна.

— Не можеш да се омъжиш за мен ли? — недоверчиво повтори той. — Шегуваш ли се?

— Не. — Тя се извърна.

Шон почервеня като домат и изпелтечи:

— Не разбирам… Какво те прихваща? О, разбирам. Притесняваш се, аз — също. Обаче всичко ще се нареди, след като се оженим.

— Не мога да се омъжа за теб, защото съм влюбена в друг — прошепна Анна и се разрида.

Шон стана, сложи ръце на кръста си и гневно извика:

— Който и да е, ще го убия!

Тя разбра, че реакцията му е предизвикана от болката и през сълзи избърбори:

— Извинявай, не исках да те нараня.

— Кой е този човек? Имам право да знам. — Шон седна отново, хвана я за ръката и я накара да го погледне.

— Казва се Пако Соланас — промълви и се изтръгна от хватката му. — Той е аржентинец. Запознахме се в Лондон.

— В Лондон ли? Познавате се само от два дни! Сигурно ме лъжеш.

— Не. Заминавам за Лондон в края на седмицата. — Анна избърса сълзите си с ръкава на дрехата си. — О, Шон, съжалявам. Така или иначе бракът ни беше обречен.

— Мислех, че ме обичаш… — Той я хвана за ръката и се вгледа в очите й, сякаш вярваше, че зад тях се крие онази Анна, в която беше влюбен.

— Обичам те, но като брат, а не като бъдещ съпруг — обясни тя, опитвайки се да щади чувствата му.

— Значи… край, така ли? Готова си да заминеш на края на света с човек, когото познаваш от два дни, вместо да се омъжиш за мен — та ние с теб се познаваме, откакто се помним. Не разбирам…

— Съжалявам.

— Престани да го повтаряш. Не съжаляваш, иначе нямаше да ме зарежеш. — Той рязко се изправи. Личеше, че напряга всичките си сили, за да не заплаче. — Ами, тогава сбогом — каза с престорена студенина. — Пожелавам ти щастлив живот, защото току-що ти съсипа моя. — Обърна се и закрачи по пътя.

— Не си тръгвай така! — Тя се затича след него.

Шон се престори, че не я чува. Слезе по хълма, прекоси ливадата и изчезна от погледа й.

Тя отново седна и заплака заради болката, която му беше причинила. Но не можеше да постъпи другояче. Утешаваше се с мисълта, че след време той ще я забрави и ще си намери друга.

Последните дни преди заминаването не си подаде носа от къщи — всички в селото я обвиняваха, че е съсипала живота на Шон ОʼМара. Когато напусна Гленгариф, не се обърна назад.

* * *

Анна остана в Лондон шест месеца. Живееше с Антоан и Доминик Ривиер в просторния им апартамент на Кенсингтън. Доминик беше начинаеща писателка, съпругът й вече беше изградил кариера в лондонското Сити. Пако беше ужасен от идеята бъдещата му съпруга да си намери работа, докато измине шестмесечният срок, и настоя вместо това тя да посещава курсове, например за изучаване на испански. Анна предпочете да спести на Имър и Дърмот истината, за да не се засегнат, и им каза, че работи в обществена библиотека.

Пако писа на родителите си, за да им съобщи плановете си. Баща му отговори с нетипично дълго писмо, изразявайки безпокойство от прибързаното решение на сина си. Посъветва го да я доведе в Аржентина, за да провери дали тя може да се приспособи. Майка му също му писа — окуражаваше го и казваше, че разчита на преценката му.

След шест месеца Анна каза на баща си, че с Пако още се обичат и искат да се оженят, и че го моли да се срещне в Лондон с бъдещия й съпруг. Дърмот разбра, че тя се срамува от бедняшкия си роден дом, и се разтревожи — какво бъдеще очаква младите, ако в настоящето имат тайни един от друг? Все пак прие да изпълни молбата на дъщеря си.

Остави Анна и Имър да се разхождат в Хайд Парк и отиде на среща с Пако Соланас в хотел „Дорчестър“. Зададе му обичайните въпроси, после заяви, че се е убедил в почтеността на намеренията му и че Анна ще бъде щастлива с него.

— Дано разбираш с какво се захващаш, млади човече — добави. — Анна е своенравна и разглезена. Да, виновни сме, че не й отказвахме нищо, но тя е зеницата на окото ни. Единственото, за което те моля, е да се грижиш за нея.

Пако забеляза, че по-възрастният човек се просълзи. Стисна ръката му и каза:

— Ще се уверите с очите си на сватбата ни в „Санта Каталина“.

— Няма да дойдем на сватбата! — отсече Дърмот.

— Как така? — изуми се Пако. — Как няма да присъствате на венчавката на дъщеря си?

— Ще ни пишеш как е минало всичко — промърмори Дърмот. Не можеше да каже на този космополит, че се страхува от толкова дълго пътуване до непозната страна, където ще е заобиколен от хора, чийто език не разбира. Не, никога нямаше да му го каже, беше твърде горд.

* * *

Анна нежно прегърна родителите си. Стори й се, че през изминалите шест месеца майка й е отслабнала и се е смалила. Имър се мъчеше да се усмихва, въпреки че сърцето й се свиваше от мъка. Но не издържа и се разплака, давайки си сметка, че вероятно ще измине много време, преди отново да прегърне дъщеря си. Избърса сълзите си, но ръката й така трепереше, че дантелената й носна кърпичка приличаше на бяла гълъбица, която се опитва да отлети.

Дърмот гледаше жена си и й завиждаше. Усилието да сдържа сълзите си беше непоносимо. Потупа по гърба Пако прекалено силно, прекалено здраво стисна ръката му, а когато прегърна Анна, така я притисна до гърдите си, че тя изплака от болка и той побърза да я пусне.

Анна също се разплака. Домъчня й за родителите й, които толкова щяха да страдат. В сравнение с високия, широкоплещест Пако изглеждаха немощни и уязвими. Мъчно й беше, че няма да присъстват на сватбата, същевременно изпитваше облекчение, че членовете на новото й семейство няма да се запознаят с тях — току-виж са си помислили, че е недостойна за тях. Почувства се гузна, задето й е хрумнала тази мисъл, докато се сбогува с родителите си. Ако знаеха какво й се върти в главата, щяха да са безкрайно наскърбени.

Махна им за последен път и загърби миналото, посрещайки бъдещето с увереност за безоблачно щастие, каквото съществува само в приказките.