Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (47)

Четирийсет и седма глава

София не се опита да успокои Соледад, а тичешком излезе от къщата и прекоси парка сред падащия мрак. Трябваше да види сина си и да му каже истината. Представи си как го прегръща и му прошепва: „Сине мой! Ти си Сантигито, синът, когото не вярвах, че отново ще видя!“. Вече не плачеше, случило се беше нещо странно — усещаше се лека като перце.

Като наближи къщичките на хората от персонала, чу как някой свири на китара, мъже, които пееха, и зърна буен лагерен огън. Около него седяха неколцина гаучоси, отпиваха от чашите си и се заливаха от смях, високите пламъци осветяваха смуглите им лица. София застана зад едно дърво и се вгледа в тях, след миг зърна сина си. Седеше между Пабло и някакъв непознат мъж и пееше с пълен глас. От това разстояние тя не можеше да прецени дали прилича на нея или на Санти…

Някаква слаба жена, понесла поднос с блюда, излезе от едната къщичка, последвана от мършаво куче, и тръгна към огъня. Кучето усети, че някой се крие сред дърветата и залая. Жената погледна към дървото, зад което се криеше София, каза нещо на гаучосите, двама бързо се изправиха и посегнаха към ножовете, затъкнати в коланите им. София нямаше избор, трябваше да отиде при тях, макар да се чувстваше ужасно неловко, да не би да са си помислили, че ги шпионира. Щом я видяха, мъжете престанаха да пеят, китарата замлъкна.

Хавиер се приближи до нея.

— Добър вечер, сеньора София. Как сте? Трябва ли ви нещо?

Сега тя го разгледа по-добре: беше висок и широкоплещест като баща си, и походката му беше като на Санти, но бе тъмнокос като нея. Жадуваше да му каже, че е неговата майка, ала от гърлото й не излезе нито звук. Погледна другите гаучоси около огъня и осъзна, че той е щастлив тук. Защото притежаваше нещо, което й бе убягвало толкова много години — и не само на нея, а и на майка й: чувството за принадлежност. Мястото му беше тук, в „Санта Каталина“. Щеше да е жестоко и егоистично да го лиши от всичко, в което беше свикнал да вярва. Преглътна фаталното признание и се насили да се усмихне:

— Като малка често идвах тук, при Хосе, за когото разбрах, че вече не е между живите.

— Майка ми каза, че отдавна живеете в Англия. Вярно ли е, че там непрекъснато вали дъжд? — Той свенливо се усмихна.

— Е, не чак непрекъснато. Обаче „Санта Каталина“ ми липсваше.

— Аз никога не съм напускал ранчото.

— Добре си направил. Била съм на много места по света, но не съм виждала по-красиво място от това.

— Майка се надява, че ще останете тук.

— Не съм решила още… Ти сигурно много я обичаш.

— Да, винаги ме разбира. Като бях малък и направех беля, винаги ме защитаваше.

След малко София почувства, че той бърза да се върне при приятелите си и побърза да приключи разговора; синът й винаги щеше да се чувства неловко, когато разговаря с нея, защото тя бе дъщерята на шефа му. Нямаше да е честно да му разкрие тайната на произхода му, защото той беше отгледан и възпитан като гаучо.

Върна се вкъщи и откри, че Соледад е останала в стаята й. Седеше на леглото, прегърбена и сломена като човек, на когото са отнели причината да живее. Очите й, подпухнали и зачервени от сълзите, бяха изпълнени с печал. София също скърбеше, но като видя колко страда Соледад, отново се убеди, че е постъпила правилно.

Сърцето й се стопли, като видя как грейна лицето на по-възрастната жена, когато й каза, че не е издала тайната пред Хавиер. Соледад отново заплака, ала този път от щастие. Прегърна София и заповтаря колко й е благодарна, задето й е върнала обратно сина. Добави, че не минавал ден, през който да си напомни, че е само настойница на Хавиер, докато майка му се върне и си го вземе… София я прекъсна и с глас, треперещ от вълнение, й каза, че не му е настойница, а майка — не е важно коя го е родила, а коя го е отгледала и възпитала. Седна до нея на леглото и попита:

— Как го направихте? — Как така никой не забеляза, че внезапно с Антонио сте се сдобили с дете?

— Сеньор Пако ни посети една вечер. Каза ни, че ние двамата ще се грижим най-добре за твоето бебе — та нали с теб сме близки открай време, пък и аз бях твоята дойка.

София кимна. Очевидно Доминик и Антоан бяха измислили начин да изпратят Сантигито в Аржентина. Не им се сърдеше, всъщност надали имаше друг дом, който да е по-подходящ за него. Каква ирония: домът, който тя бе загубила, беше приютил сина й.

— Сеньор Пако ни каза още, че някой ден ти ще се върнеш, обаче засега не си в състояние да се грижиш за детето. Не го разпитвах, сеньорита София, не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Повярвах му и положих усилия да отгледам Хавиер така, както би сторила ти, родната му майка…

— Сигурна съм и не те обвинявам. Ала искам да узная всичко. — София окуражаващо стисна ръката й. Соледад дълбоко си пое въздух и продължи:

— Измислихме за пред хората една история за племенница на Антонио, която починала и според завещанието й той трябвало да отгледа детето й. Никой не се усъмни — такива неща се случват често. Всички се радваха заради нас, та нали трийсет години се бяхме надявали на свое дете… След една седмица сеньор Пако дойде у нас посред нощ с малкия Хавиер, повит с муселинена пеленка — същинско ангелче. Обикнах го от първия миг и благодарих на Бог, че е сторил чудо.

— Каза одеве, че само вие с Антонио и баща ми знаете истината. Как се отнасяше татко с детето? Тежко ли му беше?

— Знам само, че имаше по-специално отношение към малкия и винаги беше много мил с него, а той го следваше навсякъде като кученце. Ала Хавиер порасна и стана гаучо. Беше по-щастлив с нас, отколкото с хората от семейството ти. Чувстваше се не на място в господарските домове, затова постепенно със сеньор Пако се отчуждиха, обаче, както вече казах, господарят имаше по-специално отношение към него.

— Какъв беше като малък? — попита София, макар че щеше да е мъчително да научи какво е пропуснала.

— Нахакан. Капризен като теб и талантлив като сеньор Санти — абсолютно всичко му се удаваше. Само че колкото и да прилича на двама ви, той си е отделна личност.

— Да, убедих се със собствените си очи. Видях един непознат младеж, когото бях носила в утробата си девет месеца и на когото бях дала живот. И когото после изоставих… Е, поне няма да ме измъчва въпросът какво е станало с него. Ти ми беше като майка, щастлива съм, че си като майка и на сина ми. — София не издържа, облегна глава на гърдите на прислужницата и заплака за всичко, което бе загубила, и за това, което беше намерила — не знаеше за кое от двете скърби повече.

* * *

През нощта почти не мигна. Задремеше ли само за миг, я връхлитаха сънища. Сънува, че се люби със Санти и се взира в лицето му, но то изведнъж се превърна в лицето на Хавиер. Стресна се и се събуди, включи нощната лампа и зачака паниката да премине. Чувстваше се безкрайно самотна. Жадуваше да каже на Санти за Хавиер, ала знаеше каква катастрофа ще предизвика разкритието. Защо ли Доминик не й се беше доверила? Дали животът й щеше да е различен, ако беше разговаряла с нея онзи път, когато надутата икономка й съобщи, че господарите са в чужбина? Ако знаеше истината, може би щеше да се върне в Аржентина… може би щеше да се случи чудо и със Санти щяха да са семейство. В едно беше сигурна — че е благодарна на баща си, който беше осигурил на Сантигито живот в почтен дом с любещо семейство. Навярно беше очаквал, че един ден тя ще се върне в „Санта Каталина“. Само че сега беше твърде късно. Твърде късно за всичко.