Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (46)

Четирийсет и шеста глава

Щом се върнаха в „Санта Каталина“, побързаха да влязат в басейна. Следобедното слънце клонеше на запад, тлеещо като жарава на ясното небе. Зареяли погледи към равнината, разговаряха за събития, случили се през годините, докато бяха разделени.

— Знаеш ли, Хосе ми липсва — подхвърли София. — Пабло е симпатичен, но Хосе ми беше по-близък. — Бяха й казали, че Хосе е починал преди няколко години. — А кой е този Хавиер? Много е красив.

— Син на Соледад и Антонио. Тя не ти ли се похвали? — изненада се Санти.

— Син на Соледад ли? Сигурен ли си?

— Разбира се. Странно, че не ти е казала. Вероятно предполага, че знаеш.

— Каква съм егоистка! Откакто съм тук, говоря само за себе си.

— Той е нашият герой.

— Нима? Защо?

Санти й разказа как преди няколко години Хавиер помагал на баща си в градината; през това време членовете на семейството правели слънчеви бани на терасата до басейна. Клара и Феликс играели на тревата с братовчедите си. Никой не забелязал, че Феликс е допълзял до басейна да топне ръчички във водата. Хавиер случайно погледнал натам и видял нещо на дъното. Без да губи нито миг, се гмурнал във водата и спасил детето. Ако не бил той, малкият щял да се удави. В знак на признателност, че е спасил внука му, Пако му подарил ново седло с инициалите му, гравирани върху сребърна плочка. Никой не е забравил героичната му постъпка. Пако хранел топли чувства към него и до днес.

Щом излязоха от басейна, София побърза да отиде в кухнята, където Соледад приготвяше вечерята, и още от вратата се провикна:

— Защо не си ми казала, че имаш син? Много е красив!

— Прилича на Антонио — усмихна се Соледад.

— По-скоро прилича на теб — възрази София. — Чувствам се неловко… виждах го из ранчото, но не се поинтересувах кой е.

— Мислех, че знаеш.

— Вече знам. Санти ми разказа как той е спасил Феликс. Сигурно се гордееш с него.

— И двамата с Антонио се гордеем с него. Сеньор Пако е много щедър човек.

— Хавиер напълно го заслужава!

София отиде в стаята си, съблече се и докато пълнеше ваната, се замисли за Санти и какво ще стане с тях двамата. С чувство за вина си спомни и как Дейвид я беше спасил, когато се чувстваше уязвима и изгубена. Почукване на вратата я изтръгна от невеселите й мисли.

Соледад влезе и София се изненада, като видя, че е бледа като платно и от очите й се стичат сълзи. Заведе я до леглото, седна до нея и я прегърна през раменете, за да я успокои.

— Какво е станало? — попита.

Соледад се помъчи да отговори, но при всеки опит гласът й пресекваше и тя заридаваше още по-горчиво, но накрая каза през сълзи:

— Заклех се да пазя нещо в тайна, обаче не мога да я скрия от теб… Отнася се за Хавиер…

— Нали не е болен? — загрижено попита София.

— Не, слава на бога. Ще кажа само, че ние с Антонио не само му осигурихме дом, но го обичаме и се гордеем с него…

— Тогава защо плачеш? Щастливи сте с такъв син.

— Така е, да… но ти не разбираш… баща ти ни заповяда да не казваме на никого. Пазихме тайната двайсет и три години. Ние сме само настойници на Хавиер, ти си неговата майка.

— Какви ги говориш? — прошепна София.

— Не ме обвинявай. Направих само онова, дето ми заръча сеньор Пако. Той замина за Швейцария и се върна с бебето. Рече, че иска то да живее в почтен дом, че като разбереш какво си направила, бързо ще се върнеш. Не искаше внукът му да бъде отгледан от непознати.

— Хавиер е моят син? — промълви София; струваше й се, че говори някой друг.

— Да, сеньорита. — Соледад нададе вой като ранено животно. София стана, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Хавиер е моят Сантигито? — прошепна, лицето й, отразено в стъклото, се изкриви от мъка. Сълзите замъглиха погледа й.

— Само ние със сеньор Пако и Антонио знаем, дори сеньора Анна не е посветена в тайната. Обаче ти имаш право да знаеш, защото си неговата майка. Не мога да те спра, ако пожелаеш да му кажеш коя си, кои са истинските му родители и че е от фамилията Соланас.