Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (44)

Четирийсет и четвърта глава

Понеделник, 10 ноември 1997 г.

Фернандо усети, че по гърба му се стича пот, докато слизаше от ферибота, с който прекоси реката, разделяща Уругвай и Аржентина. Бяха изминали почти двайсет години, откакто, ужасен от срещата със смъртта, която бе избегнал на косъм, се зарече кракът му повече да не стъпи в Аржентина.

Докато беше в ареста, осъзна какво представлява и се отврати от себе си. Беше страхливец, за разлика от мъжете и жените, които рискуваха живота си и се жертваха в името на демокрацията. Ако полицията само знаеше колко е безобиден, как си придава важност само за да компенсира годините, през които бе засенчван от брат си, нямаше с пръст да го пипне! След като се сприятели с Карлос и започна да се занимава с нелегална дейност, най-после засия със собствена светлина, почувства се като човек, когото никой не бива да пренебрегва.

В Уругвай си купи малка къща на брега, пусна си брада и дълга коса, къпеше се само когато плуваше в морето. Мразеше се и се мъчеше да се скрие зад гъстата черна коса, заприличала на трънливата гора от приказката за Спящата красавица. Само че нямаше принцеса, която да го събуди с целувка. Избягваше жените, защото не вярваше, че някоя ще го заобича.

Пишеше статии за уругвайски вестници и списания, като се опитваше да продължи борбата отвъд границата. Нямаше нужда от пари, семейството му се грижеше нищо да не му липсва. Всъщност разполагаше с повече пари, отколкото заслужаваше, затова ги раздаваше на просяците. Но не се чувстваше по-добре. Чувстваше се мъртъв. Една нощ се събуди от поредния кошмар и реши, че повече не може да понася това душевно изтезание. Сложи в раница най-необходимото и заключи къщата. През следващите пет години обиколи цяла Южна Америка. Застанал на върха на планината при Мачу Пикчу, само с небесата над себе си и забулената в мараня земя под краката си, осъзна, че няма къде да избяга. Беше стигнал предела. Озова се на кръстопът — да се пресели в небесното царство или да се върне на земята и да се научи да живее със себе си. Мъглата под него се носеше в хипнотичен танц, подканваше го да се изгуби в ласкава тишина и забрава. Тишината на смъртта. Забрава, която щеше да го спаси дори от него самия. Взря се надолу, бездната го мамеше. Но това пак щеше да е бягство. Щеше да е лесно, прекалено лесно може би. Свлече се в тревата. „Най-трудното нещо е да си жив — помисли си печално, примирявайки се с факта, че вероятно пред себе си има много години живот. — Мога или да ги изживея като привидение, или да се помъча да си изградя колкото може по-добър живот.“

Когато се върна вкъщи, телефонът звънеше. Обаждаше се баща му, който от седмици се опитваше да се свърже с него. Мария умираше от рак. Беше настанало време да се прибере у дома.

* * *

В Буенос Айрес Фернандо помоли шофьора, изпратен от родителите му, да го закара на онзи печално известен площад, за да разбере дали го плаши като в кошмарите му.

Докато колата се движеше натам, в гърлото му заседна буца. Стисна юмруци, започна да се задушава. Но като стигнаха площада, огрян от лятното слънце, изведнъж ужасът му изчезна, сякаш отнет свише. Сенките бяха отлетели.

— Видях достатъчно — каза на шофьора. — Закарай ме в „Санта Каталина“.

* * *

Пристигането на Фернандо беше паметно събитие за семейството. Също както при завръщането на Санти от неговото пътешествие в чужбина преди повече от двайсет години, всички се събраха на терасата на техния дом и очакваха да го зърнат, ала радостта им беше примесена и с тъга, понеже се връщаше да се сбогува със сестра си.

— Много се е променил, София — печално каза Чикита. — Надали ще го познаеш.

София съчувствено й се усмихна и попита, колкото да поддържа разговора:

— Дали е решил да остане тук и повече да не се връща в Уругвай? — Изпод око погледна Санти, който разговаряше с баща си и с Едуардо. Мигел се беше притеснил, че Фернандо няма да пристигне навреме, за да се сбогува със сестра си, която бързо отпадаше.

Когато колата се зададе по алеята бавно и тържествено като катафалка, близките на Фернандо въздъхнаха по-скоро с облекчение, отколкото с радост. Той погледна през стъклото и сърцето му се изпълни с обич и носталгия — тук нищо не се беше променило, времето сякаш беше спряло. Слезе от колата и попадна в прегръдката на майка си. После прегърна баща си, Панчито, лелите си, чичовците… Като зърна София, зяпна от изумление.

— И през ум не ми е минавало, че отново ще те видя — каза, вгледал се в жената, напомняща му братовчедката, която някога ненавиждаше. Сега се бяха променили, като че ли тяхното детство е било пиеса, отдавна свалена от сцената, и ролите бяха забравени.

— Радвам се, че се върна, Ферхо — промърмори тя, тъй като нищо друго не й хрумна.

Щом той се изправи срещу Санти, направи нещо, което изненада и двамата. Разплака се, защото надникна в честните очи на брат си и с още по-голяма сила си даде сметка колко години е пропилял заради завистта, омразата и страха си. Разплака се, защото се беше върнал в родния дом и повече нямаше да го напусне.

Чикита го заведе при Мария. Санти се спогледа със София и се разбраха без думи — Фернандо трябваше да остане насаме със сестра си.

— Да отидем в града — предложи той. — Никой няма да забележи, всички ще се суетят около Ферхо.

— Толкова се е променил. Като че ли е някакъв непознат — пророни тъжно тя, докато вървяха между дърветата.

— Много е преживял, Чофи. Не е какъвто беше. Тепърва ще го опознаваш. Аз също.

* * *

Фернандо се стъписа от храбрата усмивка на Мария и от искрящите й очи, но пораженията, които беше нанесла болестта, го отчаяха. Сестра му имаше толкова силен дух, че лицето й грееше. Тя протегна костеливата си ръка и го поздрави с „добре дошъл у дома“, той падна на колене, целуна ръката й, възхитен от нейния кураж, и болезнено почувства колко му е липсвало тъкмо това.

— Виж се само! — засмя се тя. — Какво си направил със себе си, Ферхо?

Устните му помръдваха, но от тях не излизаше звук. Черните му очи се насълзиха.

— Имам същото ужасно въздействие върху всеки, който ме види. Шокирам хората — подхвърли Мария, но не издържа и също се разплака. — Глупчо такъв — продължи с треперещ глас — как можа да ни напуснеш за толкова дълго време? Не ти ли липсвахме? Обичаме те и ни липсваше. Завинаги ли се върна?

— Завинаги. Съжалявам…

— Шшшт. Имам ново правило: без разкаяние! Не плачи и не съжалявай, че не си постъпил другояче. В този дом живеем в настоящето и се радваме един на друг, без да поглеждаме назад, освен ако не говорим за щастливите отминали дни. Бяха щастливи, нали, Ферхо? — Той кимна и се поусмихна. — Ето, така е по-добре. Смехът лекува, сълзите само ме натъжават — промълви Мария и двамата се засмяха едновременно.