Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (41)

Четирийсет и първа глава

Събота, 8 ноември 1997 г.

София се събуди по пладне от птичия хор и за момент я обхвана нереалното чувство, че изминалите двайсет и три години са били само сън. Беше се страхувала да мисли за миналото си заради болезнената носталгия, която щеше да я погуби. Но сега страховете й изглеждаха неоснователни. Позволи си да си припомни мигове от ранните си години. Образите летяха пред вътрешния й взор като на кинолента. Не искаше да става. Сърцето й копнееше миналото да се превърне в настояще.

Отвори очи и първото, което видя, беше куфарът. Но след това усети аромата на Санти по кожата си, по устните и по ръцете си, притисна ги до лицето си и вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на всеки миг от спомена. Беше се върнала. Санти още я обичаше. Изведнъж лицето на умиращата Мария я върна грубо в действителността.

Времето за закуска отдавна бе минало и на София не й хрумна, че баща й дълго я е чакал на терасата. Соледад й каза по-късно. Но София мислеше само за Санти. Натъжи се, че е оставила баща си да я чака напразно, ала разкаянието й бързо изчезна, когато се запъти към дома на Чикита. Мина покрай Анна, която четеше, седнала на слънце с широкопола шапка. Майка й знаеше къде отива, затова не беше необходимо да обяснява.

От къщата се чуваше музика — валс от Щраус. Мария седеше на терасата, завита с одеяло, с широкопола шапка, украсена с цветя. София забеляза, че страните й са леко поруменели и очите й блестят от щастие. Болната протегна ръка към нея и лицето й засия.

— Изглеждаш много по-добре — радостно възкликна София и се наведе да я целуне.

— Чувствам се по-добре.

Като гледаше измършавялото й, но лъчезарно лице, София беше сигурна, че Мария ще живее. Отказваше да повярва, че това прекрасно същество ще им бъде отнето.

— Изморяваш ли се от суетнята около теб? — попита я. Не искаше Мария да се чувства длъжна да говори с нея.

— Малко. Не искам всички да се въртят около мен, докато чакат да умра. — Тя тъжно се усмихна и извърна очи.

— Знаеш, че стават чудеса. Изглеждаш толкова по-добре — осмели се да й вдъхне надежда София.

— Ще бъда много щастлива, ако стане чудо. В болницата човек се чувства вече умрял.

— Мария, нека да поговорим за отминалите дни.

— Не, предпочитам да ми разкажеш как живя през тези двайсет и три години. Ще затворя очи, а ти ще ми разкажеш някоя чудна история.

София се облегна назад и заописва живота, който двете трябваше да изживеят заедно, докато накрая братовчедка й задряма.

Както винаги, в събота имаше барбекю. Ветрецът носеше познатия мирис на печено месо и наденици, докато цялото семейство се събираше под високите евкалиптови дървета. Мария се бе прибрала вътре с болногледачката, тъй като нямаше да понесе врявата. София беше забравила колко шумни са традиционните съботни обеди. Санти дойде с Панчито и през цялото време, докато тя разговаряше с другите, долавяше всяко негово движение и всеки жест. Почти не съзнаваше какво казва — разчиташе, че думите имат свой живот.

Със Санти не бяха забравили да общуват тайно, с погледи, без никой да забележи. Жестове, обикновени за всеки друг, за тях имаха специален смисъл. Двамата със Санти преживяваха отново миналото, докато всички около тях бяха се променили. София чувстваше същото както някога, ранчото изглеждаше същото, ароматите бяха същите и все пак нещо се беше променило. Само че тя още не беше готова да го приеме. Докато се намираше близо до Санти, като че ли всичко беше нормално.

Малката Клара беше очарована от нея. Искаше да й направи впечатление, дори стана и обиколи масата на ръце. Майка й само се усмихна и я посъветва да запази номерата си за по-късно, когато няма опасност гостите да видят какво е обядвала. Малката се изкиска и заподскача към стола си.

София я остави да бърбори, ахкаше в подходящите моменти, същевременно слушаше разговорите около себе си. Усещаше присъствието на Клаудия, изискана дори по риза и джинси. Знаеше, че и тя не пропуска нито един неин жест. Няколко пъти погледите им се срещаха, обаче Клаудия веднага извръщаше очи. Тема на разговорите беше Мария. Чикита радостно обясняваше колко по-добре изглеждала днес дъщеря й и как няма по-хубаво от дома, затова се е съвзела. Изглеждаше обнадеждена, ала в погледа й се четеше тъга. После заговориха за миналото. Тяхното минало беше чуждо за София и тя изпита странното чувство, че е външен човек. Да, беше се върнала след толкова години доброволно изгнание, ала беше пропуснала толкова много, че можеше да общува само със Санти. Братовчедите й искаха да научат как е прекарала изминалите две десетилетия, но животът й нямаше нищо общо с техния, затова с две изречения задоволи любопитството им, след което почти нямаше какво да си кажат. Само двамата със Санти не бяха се променили. Когато й предложи да играят поло след състезанието, на нея й олекна. На Клаудия не й оставаше друго, освен да ги наблюдава безпомощно. Санти обяви още, че няма да ходи на църква, за да остане при сестра си. София обаче знаеше истинската причина. Видя как Чикита леко се смръщи. Навярно и тя знаеше или поне подозираше какво се върти в главата на сина й — та нали го познаваше по-добре от всички? София се престори, че не забелязва погледа й и отиде в прохладната си стая с намерението да подремне. През прозореца видя как по-големите деца са си сложили бански и отиват към басейна. Прииска й се да ги придружи, само че се чувстваше замаяна от виното и от жегата. Изведнъж се почувства престаряла и това бе логично. Когато живееше в „Санта Каталина“, беше дете; за първи път бе тук като зряла жена.

* * *

— Сантигито играе добре, нали? — отбеляза гордо Санти, докато синът му галопираше из игрището.

— Същият като баща си е — усмихна се София.

— Спомняш си, нали?

Тя кимна. Искаше й се да бъде някогашното момиче, да яхне кон и да се включи в мача, само че това беше невъзможно. Всъщност може и да беше забравила да играе.

С Чикита седнаха на тревата и — о, чудо! — Анна седна при тях. Отначало се държаха сковано, после се появи Клара и ги разсмя с лудориите си.

— София, ти беше като нея — заяви Чикита.

— Вярно е — кимна Анна. — Трудно дете беше.

И на София й беше трудно да разговаря с нея. Избягваха определени теми, чувствайки се като кънкьори на заледено езеро, които се страхуват ледът да не се пропука. Колкото и да не искаше, София още обвиняваше майка си, задето я беше прогонила от родния дом. Беше я лишила от живота, който можеше да има в „Санта Каталина“. Никога нямаше да й прости! Затова водеха учтив разговор, а Чикита бързаше да смени темата всеки път, когато усетеше, че се плъзгат по тънък лед.

— Ще ни разкажеш ли за децата си, София? — подхвърли в момент, в който отново усети надвисналата опасност.

— Като всяка майка ще кажа, че са очарователни. Англичанки до мозъка на костите си. Дейвид е фантастичен баща и ужасно ги глези. За него са ангелчета.

— А за теб?

— Понякога не са толкова прелестни — усмихна се тя. — Онър е буйна, каквато бях аз навремето, а пък Индия обича да си стои вкъщи при конете.

— Значи сега знаеш какво трябваше да изтърпя — поусмихна се Анна.

— Да, знам. Няма магическа формула за справяне с децата. Те имат своя индивидуалност, която не можеш да контролираш.

— Така е — кимна Анна и изведнъж след толкова много години двете осъзнаха, че имат обща тема за разговор. И двете бяха майки.

* * *

Щом мачът свърши, неуморният Санти пришпори коня си към София и Чикита, които разговаряха за Мария и си спомняха миналото.

— Мамо, бъди така добра и ми отстъпи София за малко.

— Добре, Санти — отвърна Чикита и стана. Понечи да каже още нещо, но се отказа и само въздъхна. — Ще нагледам Мария. Довиждане, до после.

Санти придружи София до мястото, където Хавиер чакаше с кобилата Невинна. София ловко се метна на седлото. Беше прекрасно отново да язди и да препуска игрището след топката.

— Същото е като да караш колело! — извика възторжено, като откри, че не е забравила да играе.

— Позагубила си форма, дебеланке! — подразни я той, профучавайки край нея.

— Ще ти покажа аз на теб… дъртако!

— Дъртак ли? Ще има да се каеш за това, Чофи!

София обърна коня и в тръс се насочи към дървото омбу. Санти знаеше накъде го води и на драго сърце я последва. Настигна я и двамата запрепускаха редом, като се усмихваха един на друг, занемели от щастие.

Най-накрая спряха под дървото.

— Спомняш ли си твоята приказка за скъпоценния дар — настоящето? — подхвърли тя и скочи от коня.

— Да.

— Е, аз наистина живея в настоящето, точно сега, точно тук.

— И аз — прошепна Санти, пристъпи зад нея и я прегърна. Загледаха се в небето, сливащо се с хоризонта, докато цветовете му бавно се променяха.

— Сега забелязвам всичко. Щурците, безбрежното небе, безкрайната равнина, ароматите. И си давам сметка колко ми е липсвало.

Той я целуна по шията.

— Когато се върнах от Америка, Аржентина ми се стори променена. Или по-скоро си беше същата, но и най-дребните подробности ми правеха впечатление. Виждах я по различен начин.

— Сега разбирам какво имаш предвид.

— Радвам се, че те научих на нещо — пошегува се той.

Замълчаха. София се стараеше да не мисли за бъдещето, макар дълбоко в себе си да знаеше, че ще настъпи момент, когато ще трябва отново да се раздели с всичко, което обичаше тук.

Санти я обърна към себе си. София впери поглед в зелените му очи и почувства, че прониква в душата му. Знаеше какво мисли, разбираше дълбочината на чувствата му. Изглеждаше тъжен — влюбените често изпадаха в меланхолия, както те двамата сега. Санти я целуна и този път усещането така я разтърси, че ако не бяха облегнати на дървото, нямаше да се задържи на крака. Любиха се бързо, без да свалят дрехите си. „Като прелюбодейците“ — помисли си София. Беше някак първично. Сега и двамата бяха обвързани, любовта им бе по-опасна и времето да са заедно беше ограничено. Вече не бяха невинни младежи, а зрели, опитни хора, което натъжаваше София, но и я възбуждаше.

— Как ми се иска да поплувам — каза той, докато си закопчаваше панталона.

— И на мен! Дали ще има някой там?

— Дано да няма. — Той притисна длани до влажните й страни и я целуна. — Отново се чувствам пълен с живот, Чофи!

Докато върнат конете, слънцето се бе скрило. Прокраднаха се до басейна — за щастие нямаше жива душа, повърхността беше гладка като огледало. Бързо захвърлиха дрехите си, безшумно се гмурнаха под водата, а когато отново излязоха на повърхността, се прегърнаха.

— Къде ще кажеш, че си бил? — попита тя.

— Мама ще разбере точно къде съм бил. Ще й кажа истината, но ще пропусна пикантните подробности.

— А какво ще обясниш на Клаудия?

Санти се намръщи:

— Неприятно ми е да мамя. Не го е заслужила.

На София й се прииска да не бе споменавала името й.

— Знам, и на мен не ми харесва да мамя Дейвид — промълви. — Да не мислим за това. Спомняш ли си скъпоценния дар? — пошегува се, но настроението беше помрачено, и двамата изпитваха чувство за вина. Поплуваха малко, после излязоха от водата и седнаха край басейна.

— „В“ за виновен, нали? — прошепна тя съчувствено.

— Да — отговори той, като я притисна към себе си. — Но без „С“ за съжаление.

— Никакво ли?

— Никакво. Утре сутрин нали ще дойдеш рано?

— Разбира се, но искам да прекарам колкото може повече време с Мария. Тя изглежда много по-добре, отколкото в болницата.

— По-добре е. Но, Чофи…

— Да?

— Тя ще умре. — Гласът му потрепери.

— Стават…

— … чудеса ли? — изхлипа той.

София се почувства безпомощна. Не съществуваха думи, с които да го утеши. Всъщност… може би имаше, ала тя не можеше да ги изрече. Затова го прегърна и прошепна:

— Санти, любими, поплачи. Ще ти олекне.

И нейните сълзи закапаха, но тя стисна зъби, за да не се разридае. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, ще рухне. Нещо повече — сълзите й нямаше да са само за Мария.