Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (39)

Трийсет и девета глава

Докато София бавно вървеше обратно към къщата на родителите си, си спомни колко пъти беше прекосявала тази ивица земя. Това беше нейният дом. Мирисът на евкалипт изпълваше влажния въздух, чуваше се пръхтенето на конете и песента на щурците. „Докато Аржентина съществува, ще има и щурци“ — помисли си тя. Те бяха част от тази страна, също както дървото омбу.

Обзе я непреодолима носталгия. Искаше да остане сама, да помисли. Беше очаквала, че „Санта Каталина“ е променена, но тя си бе същата и това я смути. Разсъждаваше като някогашната София, но сега беше зряла жена, с житейски опит, натрупан в друга страна, в друг живот. Само че всичко наоколо я теглеше към миналото. Тенискортът, където толкова често бяха играли със Санти, се мержелееше в тъмнината и тя сякаш чу, донесени от ветреца, призрачни гласове, които се смееха и се шегуваха.

Седна до басейна и се замисли за Дейвид. Представи си лицето му, което обичаше. Да, обичаше Дейвид, но не по същия начин, по който обичаше Санти. Знаеше, че е греховно, че не бива да жадува за прегръдките на друг мъж, за устните на друг мъж, за ласките на друг мъж, но никога не беше преставала да обича това човешко същество, странно свързано с нейната душа. Копнееше за Санти и копнежът я задушаваше. След двайсет и три години болката беше все така нетърпима.

Стъмни се, докато стигне до къщата. Беше се поуспокоила — поразходи се, диша дълбоко, направи всички разумни неща, на които я бе научил дядо ОʼДуайър, когато братята й я дразнеха. Влезе в кухнята. Седна на обичайното си място на кухненската маса, докато Соледад готвеше, и се заприказваха като приятелки.

— Сеньорита София, как можа толкова време да живееш надалеч? Даже не ми писа. Какво си мислеше? Че не ми липсваш ли? Че не ме е грижа ли? Мислех си, че си престанала да ме обичаш. След всичко, което направих за теб. С години плаках. Трябваше да съм бясна. И сега трябва да съм бясна. Обаче не съм. Твърде щастлива съм, за да ти се сърдя.

— О, Соледад, никога не те забравих. Беше невъзможно да се върна. Затова заживях в Англия.

— Сеньор Пако и сеньора Анна вече не бяха същите, след като замина. Не ме питай какво се случи, не обичам да си пъхам носа в чужди работи, но помежду им вече не беше същото. Копнеех да се върнеш, а пък ти и ред не написа.

— Съжалявам, постъпих егоистично. Виж, винаги съм била честна с теб. Всички толкова много ми липсвахте, че не можех да пиша. Знам, че трябваше, но някак по-лесно беше да се опитам да забравя. Затова продължих да живея, както можах. Твърде късно се осъзнах… Но ето че сега съм тук.

— Да, но няма да останеш. Тук вече няма нищо, което да те задържа. Сеньор Сантяго е женен.

— И аз съм омъжена. Имам семейство, при което трябва да се върна, съпруг, когото обожавам.

— Но сърцето ти е тук, при нас. Познавам те. Не забравяй, че аз те отгледах.

— Каква е Клаудия? — попита София — не можа да сдържи любопитството си.

— Не обичам да говоря лошо за хората, най-малко за някой от семейство Соланас. Но на теб ще кажа истината. Тя не е Соланас. Не вярвам, че той я обича. Мисля, че винаги е обичал само една жена. След като ти замина, той обикаляше като привидение. След онази ужасна история със сеньор Фернандо сеньор Сантяго взе да кани сеньора Клаудия в „Санта Каталина“ и отново се усмихваше. После се ожени за нея. Мисля си, че ако тя не беше идвала, той щеше да се откаже. И мисля, че не я обича. Наблюдавам… и виждам разни неща. Разбира се, не е моя работа. Той я уважава; майка е на децата му. Но не му е на сърцето.

София я слушаше и изпитваше все по-силно желание да го избави от тъгата му.

* * *

Рафаел и жена му Хасмина дойдоха за вечеря. София им беше благодарна за компанията, Хасмина беше сърдечна, с чудесно чувство за хумор. Беше донесла двумесечната си дъщеря и дискретно я кърмеше. София забеляза, че майка й не одобрява, обаче се опитва да прикрие недоволството си.

— Рафа не иска повече деца, казва, че пет са достатъчни. Аз съм от семейство с тринайсет деца, представяш ли си!

— Любов моя, тринайсет ще ни дойдат малко множко — с усмивка отбеляза Рафа.

— Е, няма причини да спираме. Когато са толкова мънички, се влюбвам в тях. Като поотраснат, вече не изпитват необходимост да са с родителите си.

— Не съм съгласен — намеси се Пако и докосна ръката на София. — Ако като родител създадеш любещ дом, децата ти винаги ще се връщат в него.

— Имаш деца, нали, София? — попита Хасмина.

— Да, две дъщери.

— Колко жалко, че не ги доведе. Клара и Елена щяха да поупражнят английския си с тях.

— Трябва да се упражняват повече с мен, Хасмина — обади се Анна.

— Знаеш ги децата, не можеш да ги накараш насила, ако са се заинатили.

София беше наясно, че това е спор, който майка й няма да спечели, и се възхити на деликатния начин, по който Хасмина се оправяше с нея. Соледад използваше всяка възможност да излезе на терасата. След малко София вече не можеше да сдържа смеха си. Очевидно Соледад любопитстваше как вървят нещата с родителите й. По-късно щеше да обсъди техните реакции с другите прислужнички в ранчото.

В единайсет часа Хасмина се запъти към къщи, понесла дъщеря си. Пако и Рафаел разговаряха сред облаците мушици и нощни пеперуди, които кръжаха около фенерите. Анна отиде да си легне, заявявайки, че е вече на години, когато Пако я помоли да остане. София се зарадва — не знаеше за какво да говори с нея. Прекалено много й беше обидена, за да говори за миналото, и не искаше да я приобщава към настоящето. Щом Анна се прибра в къщата, тя внезапно се почувства по-добре и се включи в разговора на баща си и брат си както едно време.

* * *

На следващия ден София се събуди рано заради часовата разлика. Беше спала така спокойно и дълбоко, че дори мислите за Санти не нарушиха съня й. И слава богу. Беше изтощена не само от полета, но и от емоции. Промъкна се на пръсти в кухнята и си спомни как изваждаше нещо за хапване от хладилника и хукваше да тренира поло с Хосе.

Взе си ябълка и топна пръст в купата с карамел. Изсипа пълна лъжица върху ябълката и излезе на терасата. Загледа се в утринната мъгла, която се стелеше над равнините, и изведнъж закопня да яхне кон и да препусне, накъдето й видят очите. Запъти се към конюшните, където преди години Хосе беше пълновластен господар.

Пабло я поздрави и се усмихна:

— Да пояздиш ли искаш, сеньора София? — попита.

— Да.

— Хавиер! — извика той и някакъв по-млад мъж излезе тичешком от конюшнята. — Кон за сеньора София. — Когато Хавиер посочи една черна кобила, Пабло извика: — Не Ацтека, Хавиер, доведи Невинна! За сеньора София винаги най-доброто. Невинна е тъкмо за нея — добави и отново се усмихна.

Хавиер доведе червеникавокафяв кон и София погали кадифената му муцуна, докато мъжът го оседлаваше. Тя му благодари, възседна коня и препусна в лек галоп към полето. Беше й хубаво. Отново се чувстваше жива. Напрежението, което се бе насъбрало в гърдите й, постепенно изчезна. Погледна към къщата на Чикита и си представи Санти, заспал до жена си. По-късно той й каза, че е стоял до прозореца и я е наблюдавал, като се е питал как ще преживее деня. С нейното пристигане всичко се бе променило.

Тя не го видя през целия ден. Когато отиде при Мария, той беше заминал за града с децата. Докато разговаряше с болната, София все се ослушваше. Щом чуеше шум на кола, все се надяваше, че е той. Не преставаше да мисли, че времето й изтича и скоро ще трябва да се върне в Англия. Отчаяно искаше да го види насаме. Искаше да говори за миналото, за тяхното минало. Искаше завинаги да се избави от призраците.