Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (38)

Трийсет и осма глава

— Санта! — възкликна и за миг стисна клепачи, защото се беше просълзила.

— София, добре ли си? — Той я хвана за раменете и се взря в лицето й, като че искаше да отгатне мислите й.

— Нищо ми няма — промърмори София; с огромно усилие потисна желанието си да се притисне до него като едно време… сякаш изминалите двайсет и три години са били само миг.

— Разбрах, че си пристигнала с Рафа. Минах през хотела, но вече беше заминала… — Санти не успя да скрие разочарованието си.

— Ами да… Съжалявам, не исках…

Настъпи неловко мълчание. Тя стоеше безпомощно срещу него, той се усмихваше смутено.

— Отивам при Соледад — промълви София. — Досега нямах възможност да поговоря с нея. Помниш колко близки бяхме преди.

— Да. — Морскозелените му очи я пронизваха като лъча на фар, който й показваше пътя към дома.

За първи път споменаваха миналото. Гърлото й пресъхна, като си спомни как именно Соледад му бе предала отчаяното й писъмце в нощта, когато двамата се срещнаха за последен път. Почувства, че потъва в очите му. Той искаше да сподели нещо, но не можеше да отрони и дума. Тя копнееше да му каже толкова много неща, ала не сега. Усещаше, че очите на всички са вперени в тях, трябваше да е безкрайно предпазлива. Видя как страданието и годините на самота са издълбали бръчки по челото и около очите му — ах, как жадуваше да прокара пръсти по тях и да ги заличи! Искаше да му каже, че и тя е страдала.

— Запознах се със сина ти Сантигито. Твое копие е — каза тя най-сетне, за да наруши мълчанието. Санти само я изгледа, беше разочарован, че тя е насочила разговора към по-банални теми. Нямаше избор, трябваше да се преструва на безразличен. София почувства, как помежду им отново се издига невидима стена, ала не разбра причината.

— Да, добро момче е, отлично играе поло.

— Каза ми, че утре следобед ще играете заедно.

— Зависи от състоянието на Мария.

София беше така увлечена в своите преживявания, че напълно беше забравила Мария.

— Кога ще я доведат вкъщи? — попита.

— Тази вечер. Ще дойдеш, нали? Тя ще иска да те види.

— Разбира се.

— Колко време смяташ да останеш?

— Не знам. Дойдох да се видя с Мария, преди да… По-далеч не съм мислила. Много съжалявам — добави и машинално докосна ръката му. — Сигурно тези дни са ужасни за теб.

Той се отдръпна и я изгледа с престорено равнодушие:

— Добре, София, ще се видим по-късно. — И тръгна към терасата.

Тя забеляза, че накуцва по-силно отпреди. Изведнъж се почувства много самотна. Не отиде в кухнята, а в спалнята, която някога беше нейна, и откри, че е точно такава, каквато я бе оставила преди двайсет и три години. Сърцето й се разтуптя. Като че бе отворила врата към миналото.

Обиколи стаята, докосваше вещите, отваряше шкафовете и чекмеджетата; най-много я разчувства кошничката с червени панделки, с които връзваше плитката си. Седна пред огледалото, разпусна косата си и се загледа в отражението си. Още изглеждаше добре, макар бръчиците около очите й да издаваха годините на радости и скърби. Но младостта е нещо, което човек приема за даденост, и я оценява едва когато я изгуби. Някога беше млада, смела и вироглава. Изведнъж изпита силно желание да мине през огледалото, да се върне в миналото да го изживее отново.

Стана и отвори гардероба. Всяка дреха й разказваше история, сякаш се намираше в музея на своя живот. Усмихна се, като видя бялата рокля, която носеше при завръщането на Санти и която още беше смачкана на топка и забутана в дъното…

— Когато те отпратихме, постоянно очаквах да се върнеш. — София се обърна и видя майка си, застанала до вратата. — Затова оставих стаята ти, както си беше. — Отиде до прозореца и прокара длан по завесите. — Когато разбрах, че това няма да се случи, нямах сили да се разделя с вещите ти. Надявах се да промениш решението си. Не исках да изхвърлям нищо, в случай че… — Гласът й секна.

— Да, всичко е, както го оставих. — София седна на леглото.

— Не се наложи да освободя стаята. Рафаел си построи къща, Аугустин живее в Щатите, с баща ти сме сами. Можеш да останеш колкото искаш. Освен ако не предпочиташ да останеш в хотела.

— Всъщност не съм се замисляла, но с радост приемам поканата. — Не издържа и добави: — Ще е като едно време. — Обърна се и с изненада видя, че майка й вече не я гледа толкова сурово.

— Да се надяваме, че няма — отговори Анна и се поусмихна.

* * *

Докато вечерта вървеше към къщата на Чикита, София си спомни идиличните дни, когато още никой не знаеше за любовта им със Санти и Чикита и Анна бяха приятелки. Онова лято беше най-щастливото в живота й. Отново изпита тайна надежда — кой знае, може би някак щеше отново да изживее онези мигове.

Мария, облечена със светлосиня нощница, седеше в леглото. Макар че нямаше коса, кожата й беше прозрачна като кристал и кафявите й очи блестяха — приличаше на ангел, слязъл от небето.

— Истинско вълшебство е да съм вкъщи! — Тя придърпа към себе си двете си по-малки дечица и ги целуна. — Едуардо, дай на София албума със снимки, искам да й покажа какво е пропуснала.

За разлика от болницата атмосферата тук бе ведра. Къщата на Чикита беше изпълнена с топлота, музика и смях, знойната нощ беше пропита с благоуханието на влажна трева и жасмин. Санти и Клаудия нямаха извънградска къща, затова отсядаха при родителите му през уикендите и училищните ваканции. Сега София разбираше защо Санти не е пожелал да живее другаде — тази къща беше неговият дом и в нея още отекваше ехото от вълшебното му детство.

Двамата не размениха и дума, макар тя с часове да разговаря с майка му и със сестра му. Въпреки това всеки усещаше присъствието на другия. Когато остави Мария да поспи в стаята, пълна с цветя, на София й се стори, като че никога не се бяха разделяли.

— Знаеш ли, Чикита, толкова е хубаво отново да видя Мария — каза тя, влизайки във всекидневната. — Радвам се, че дойдох.

— Това й подейства благотворно. Може би й вдъхна желание да поживее още малко…

— Тя обича най-много теб и семейството си — прекъсна я София. — Не аз, а вие й вдъхвате воля за живот. Виж колко е щастлива, че си е у дома! Последните й дни ще бъдат спокойни и радостни.

— Права си, скъпа. — Чикита се просълзи. Погледна я в очите и шепнешком добави: — А с теб какво ще стане?

— Какво искаш да кажеш? Ще се върна при семейството си, разбира се.

Чикита кимна.

— Естествено. — После се усмихна и впери поглед в лицето й, сякаш бе разгадала чувствата, изписани на него.

Санти и Клаудия четяха списания. Панчито, висок трийсетгодишен мъж, седеше на дивана и гледаше телевизия. Напомняше й Санти като млад. Очите му също бяха морскозелени, макар да им липсваше дълбочината, която се долавяше в очите на брат му. На лицето му нямаше нито една бръчица, ала в сравнение с лицето на Санти, издаващо, че е страдал и оцелял, то бе някак незапомнящо се.

София погледна Санти и си помисли, че сега го обича още по-силно — въпреки бръчките и меланхолията в очите му. Някога той бе олицетворение на самоувереността. Животът го бе научил, че нямаш контрол над нещата, които са извън властта ти — можеше само да се опиташ да живееш в хармония с тях.

— Санти, донеси на София чаша вино. Червено или бяло? — обърна се към нея Чикита.

— Червено — машинално отговори Санти вместо София.

— Да, благодаря — отговори тя изненадано.

Клаудия вдигна поглед от списанието и се загледа в съпруга си. Странно, не изглеждаше разтревожена. Дори да се безпокоеше, тя се стараеше да не издава страха си.

— Е, София, докога ще останеш? — попита я и се насили да се усмихне.

— Още не съм решила.

— Нямаш ли деца и съпруг?

— Имам. Дейвид е зает с нова пиеса, затова не можа да ме придружи. Пък и щеше да му е неловко, не познава никого и не говори испански. Обаче няма нищо против да остана, колкото искам.

— Четохме за теб във вестниците — разпали се леля й. — Такава хубава снимка, изглеждаше много красива. Още я пазя някъде. Ще я намеря и ще ти я покажа.

Санти й донесе виното и погледите им се срещнаха.

— Трябваше да станеш актриса. Беше примадона още като дете — продължи Чикита — винаги привличаше вниманието. Изненадана съм, че твоят съпруг не ти е дал роля в някоя от неговите пиеси! Спомням си пиесата, която поставиха в училището, и ти отказа да участваш, понеже не ти отредиха главната роля. Помниш ли, Санти? Тя плака цяла седмица, казваше, че била по-добра от всеки друг.

— Спомням си — кимна той.

— Винаги правеше каквото си поиска, Клаудия. Горкият Пако нищо не можеше да й откаже.

— Нито пък дядо — призна смутено София и се позасмя. — Майка ми направо полудяваше, когато се съюзявахме срещу нея.

— Ами дядо ти, какъв изключителен човек беше!

— Знаеш ли, той още ми липсва. Липсва ми чувството му за хумор — печално промълви София. — Никога няма да забравя, когато го задържаха в интензивното отделение на болницата в Буенос Айрес, понеже се беше разболял от някаква много заразна болест. Не му беше разрешено да излиза от стаята си. По някое време искал да отиде до тоалетната и след като позвънил два-три пъти без резултат, излязъл и обиколил целия етаж, докато намерил тоалетна. Като се върнал, видял табела на вратата, на която пишело „Много заразен пациент! Влизането забранено!“. И какво, мислите, направил? Обиколил цялото отделение, заразявайки всеки, с когото е бил в контакт, докато не намерил сестра, която да го придружи в стаята му. След това винаги тичали при него, щом позвънял.

— Сигурно са вдигнали празненство, когато е бил изписан — подсмихна се Санти. — И ти не падаш по-долу. Веднъж с Анна се скарахте, ти си събра багажа, дойде у нас и обяви, че искаш мама да те осинови. Помниш ли?

— Не съм сигурна дали искам да си спомня, малко ми е неловко…

— Защо? Санти и Мария подскочиха от радост — отбеляза Чикита. — Баща ти дойде да те прибере. Каза, че има много хубаво сиропиталище, където можеш да отидеш, щом не искаш да живееш вкъщи.

— Наистина ли? — засмя се София.

— Много буйна беше. Доволна съм, че си се укротила.

Клаудия само слушаше и не продумваше.

— Играеше поло с момчетата — продължи Чикита.

— Така добре като момчетата ли играеше? — обади се най-сетне Клаудия.

— Не чак като Санти, но определено не падаше по-долу от Аугустин.

— Беше нещо като почетно момче, нали, Чофи? — усмихна се Санти.

София се сепна. За първи път я наричаше Чофи. Чикита се престори, че не е забелязала, но София видя как погледът й се стрелна тревожно към сина й. Клаудия запази присъствие на духа и отпи от виното, като че ли съпругът й не бе казал нещо необичайно. Погледна си часовника и заяви:

— Санти, време е да кажем „лека нощ“ на децата.

— Веднага ли?

— Да. Много ще се разочароват, ако не им пожелаеш „лека нощ“.

— Време е и аз да си лягам. — София стана. — Капнала съм от умора. Ще се видим утре.

Клаудия и Санти също станаха. Той не я целуна, само й кимна, после излезе, последван от жена си.

— Говори с Анна, мила — промълви Чикита.

— Какво имаш предвид?

— Поговорете си. Не беше никак лесно… за никого.