Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (37)

Трийсет и седма глава

Четвъртък, 6 ноември 1997 г.

София едва се добра до хотел „Алвеар Палас“ — беше емоционално изцедена. Щом се озова в стаята, съблече измачканите, пропити с пот дрехи и се пъхна под душа. Искаше да забрави всичко, искаше лицето на Санти да изчезне. Ала сълзите й потекоха със същата лекота, като водните струи, и мислите за Санти измъчваха съзнанието й. Когато най-после излезе изпод душа, очите й бяха подпухнали от плач.

Не беше очаквала да го срещне. Не беше подготвена това да се случи почти веднага след завръщането й у дома. Ударът бе двоен. Видът на умиращата Мария бе достатъчен шок и без появата на човека, когото не бе преставала да обича. Беше се надявала да го види, след като се подготви. „Сигурно съм изглеждала ужасно“ — помислили си и потрепери. Макар че пътищата им се бяха разделили, още копнееше той да я желае.

От онова, което й разказа Мария, вече знаеше, че и двамата са повярвали в измяната на другия. Сега, когато истината бе излязла наяве, какво ли мислеше Санти? Дали е чакал да се убеди, че тя го е забравила, преди да се ожени? Не можеше да помисли за това, без да изпита болезнен копнеж да го прегърне и да му разкаже за месеците, през които напразно бе чакала писмо от него, докато накрая загуби надежда. Пропилени години! Какво щеше да стане сега? Посегна към телефона. Искаше да говори с Дейвид, само да чуе гласа му. Боеше се от следващата си среща със Санти, нямаше доверие в себе си. Преди да набере номера, телефонът иззвъня. Тя въздъхна и вдигна слушалката.

— Сеньор Рафаел Соланас е на рецепцията — съобщи служителката.

— На рецепцията ли? — В Буенос Айрес новините се разпространяваха бързо. Брат й я беше открил. — Кажете му да се качи.

Облече халат и среса мократа си коса. Зърна в огледалото подпухналите си очи. Как ще я познае Рафаел, след като сама себе си не можеше да познае? Какво ли ще й каже? Не беше го чувала, нито виждала цял един живот.

На вратата се почука, София се втренчи в нея, сякаш очакваше да се отвори сама. Когато се почука още веднъж, този път нетърпеливо, тя отвори. Пред нея стоеше Рафа. Вгледаха се един в друг. Годините не го бяха променили, дори бе станал по-красив. Очевидно беше щастлив и щастието му беше като аура, която обгърна и нея. Той се усмихна, прегърна я, вдигна я и я завъртя. София се почувства отново като дете. Пропастта, която изминалите години бяха издълбали помежду им, явно съществуваше само във въображението й.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликнаха едновременно.

Рафаел я хвана за ръката, седнаха на леглото и два часа не престанаха да говорят. Той й разказа за Хасмина, как се е влюбил в нея още докато София живеела в „Санта Каталина“. Припомни й, че жена му е дъщеря на известния адвокат Игнасио Пеня.

— Мама беше на седмото небе от щастие. Открай време се възхищаваше от Алисия Пеня, майката на Хасмина.

София си спомни снобизма на Анна с неприятно чувство, ала Рафаел като истински щастлив човек не обръщаше внимание на банални подробности. Похвали се, че има пет деца — най-голямото било на четиринайсет, най-малкото — на няколко месеца. София си каза, че той не изглежда като мъж с толкова голяма дъщеря.

— Нали знаеш, че тази вечер ще върнат Мария в „Санта Каталина“? — попита накрая.

Реалността грубо нахлу в слънчевата стая.

— Знам — промълви София и радостта й от срещата с Рафаел помръкна.

— Страхувам се, че ще умре, София, но това ще бъде спасение за нея. Много се измъчи.

— Чувствам се виновна, Рафа. Ако знаех, че животът й ще бъде толкова кратък, нямаше да постъпя така егоистично. Нямаше толкова дълги години да не си идвам. Да бях се върнала по-рано!

— Имала си своите основания — рече той без горчивина.

— Да бях живяла с нея! Бяхме неразделни приятелки, много близки. Чувствам такава празнота.

— Животът е твърде кратък за съжаления, така казваше дядо. Спомняш ли си? — Тя кимна. — Сега си тук, нали? — Погледна я нежно и се усмихна. — Не трябва да се връщаш в Англия. Ти си у дома си.

— Е, все някога трябва да се върна, момичетата ще подлудят Дейвид!

— Мои племеннички са, от моето семейство са, и те трябва да се върнат у дома, София. Твоето място е в „Санта Каталина“. Вие трябва да живеете тук.

„Говори също като баща ми“ — помисли си тя.

— Рафа, това е невъзможно, моят живот е в Англия!

— А не бива! Видя ли вече Санти?

София усети как страните й пламват.

— Да, за кратко в болницата — отвърна с престорено безразличие.

— Запозна ли се с Клаудия?

— Жена му ли? Да. Изглежда… много мила.

Брат й не забеляза колко й бе трудно да говори за Санти, камо ли за жена му. За Рафаел тази любовна история беше в друг живот, който някога всички споделяха, но бе отминал толкова отдавна, че вече нямаше значение. Той не подозираше дори за миг, че любовта, която пламваше при всяка нейна мисъл за Санти, не е останала в миналото като смътен спомен.

— Днес следобед тръгвам за „Санта Каталина“. Ще дойдеш ли с мен? — подхвърли.

Олекна й, че няма да се наложи да разчита на Санти. Още не беше готова да се изправи очи в очи с него.

— Не знам. От години не съм виждала мама и татко, те даже не знаят, че съм тук.

— Ще бъде изненада! — усмихна се той.

— Съмнявам се, че ще е приятна за тях. Но ще дойда. Ще дойда заради Мария.

— Чудесно. Ще обядваме късно. Хасмина и децата вече са в ранчото. Помолихме в училището да извинят отсъствията им, за да са в „Санта Каталина“, когато пристигне Мария.

— С нетърпение очаквам да се запозная с тях — възкликна София, като се стараеше да прозвучи ентусиазирано.

— Ще те заобичат, знаят всичко за теб.

Тя се зачуди какво по-точно знаят.

Преди да замине за ранчото, телефонира на Дейвид. Каза му, че й липсва, което не беше лъжа, наистина й липсваше, и изведнъж й се прииска той да е тук с нея.

— Скъпа, по-добре, че не съм с теб. Трябва да прекараш известно време сама със семейството си. Спокойно, ще се справиш. Ако стане нетърпимо, вземи следващия самолет и се върни при нас!

* * *

Буенос Айрес я смущаваше. Чувстваше се като туристка в този град, в който някога беше у дома си. По улиците и площадите танцуваха сенките на миналото и не й даваха покой. Питаше се дали „Санта Каталина“ ще предизвика същите чувства у нея. Отново й се прииска да не се бе връщала.

Колата излезе от предградията, къщите се мяркаха все по-нарядко, докато стигнаха правите, дълги пътища от нейната младост, които пресичаха равнината като стари белези. София вдъхна аромата на детството си. Свежата трева, прахта и познатия, опияняващ мирис на евкалипт.

Когато стигнаха до „Санта Каталина“, й се стори, че изминалите двайсет и три години са били само сън. Нищо не се бе променило. Мирисът, лъчите на слънцето, които се процеждаха през листата на дърветата от двете страни на алеята, кльощавите кучета, поляните с конете, даже къщата им не се бе променила ни най-малко, откакто беше я напуснала.

Паркираха под сянката на един евкалипт. София зърна деца, които играеха при люлките в градината; те познаха колата и се втурнаха към тях. София веднага се досети, че две от тях са негови. Момичето беше русо, с дяволито изражение, момченцето — червенокосо като баба си.

— Клара, Феликс, кажете „здравей“ на леля София.

Момченцето се скри срамежливо зад баща си, но момиченцето храбро измарширува до нея и я целуна:

— Ако си моя леля, защо никога не съм те виждала?

— Защото живея в Англия.

— Баба е живяла в Ирландия. Познаваш ли баба?

— Да, познавам я… тя е моя майка. Знаеш ли, твоят татко и аз сме като теб и Феликс — брат и сестра.

Клара присви очи и я изгледа критично:

— Тогава защо никой не ни е казал за теб?

— Не знам, Клара, но ти обещавам, че сега всички ще говорят за мен.

Надушило нещо нередно, детето сграбчи ръката й и съобщи, че баба и дядо пият чай на терасата.

София се почувства малко по-уверена. По-късно щеше да се смее, щом си спомнеше израженията на майка си и баща си, седнали под издължените сенки, загледали се в далечните равнини. Обикновен следобед, в който не може да се случи нищо необичайно, както вероятно си мислеха.

Когато Анна видя София, изпусна чаената чаша на теракотения под и порцеланът се пръсна на парчета. Дългите й бели пръсти машинално се вкопчиха в огърлицата й и я заусукваха. Погледна към Пако. Лицето му стана моравочервено, той се изправи и се олюля. Погледът му, преливащ от разкаяние, стопли леденото сърце на София.

— София, не вярвам на очите си. Наистина ли си ти? — попита я с прегракнал от вълнение глас и потътри крака към нея да я прегърне. Тя го притисна в обятията си. — Нямаш представа как сме копнели за този момент! Толкова ни липсваше! Много съм щастлив, че си у дома!

Беше остарял толкова много, че жестокостта й се сломи.

Анна не помръдваше. Искаше да прегърне дъщеря си, беше си представяла как я прегръща, но ето че дъщеря й стоеше пред нея със студенина в очите и тя не знаеше какво да прави.

— Здравей, мамо — каза София на английски.

— Каква изненада. Да беше ни предупредила — каза Анна и веднага съжали. Нямаше намерение да прозвучи така. Тревожно приглади назад червеникавата си коса, прибрана на стегнат кок на тила й. София беше забравила колко студени са сините й очи. Въпреки изминалите години, които би трябвало да изгладят различията между тях, не усети обич към Анна. За нея тя беше непозната. Непозната, която й напомняше жена от миналото, която й е била майка.

— Знам. Нямаше време — отвърна хладно, без да знае как да тълкува очевидното безразличие на тази жена. — Дойдох заради Мария — добави.

— Разбира се — каза майка й, възвърнала хладнокръвието си. За момент София беше сигурна, че вижда как от разочарование страните й пламват и червенината плъзва по шията й. — Видя ли я вече? Много е променена. — Анна въздъхна и се загледа в равнината, като че ли копнееше да бъде далеч оттук, от безкрайното човешко страдание.

— Да, видях я — отговори София. Сведе очи и изведнъж непреодолимо усещане за загуба стегна гърдите й. Мария й показа колко крехък е човешкият живот, колко е скъпоценен. Погледна майка си и негодуванието й се смени със съжаление. В този момент довтаса Соледад да измете парчетата от счупената чаша. Не беше остаряла, само бе наедряла. Като видя София, от влажните й кафяви очи рукнаха сълзи — хем плачеше, хем радостно се усмихваше. Притисна я до гърдите си и възкликна:

— Не мога да повярвам. Господи, благодаря ти, че ми върна моята София!

— Клара, иди и кажи на всички, че София се е върнала — заръча Рафаел на дъщеря си, тя обаче възложи на братовчедите си тази задача и се върна при „гостенката“.

София седна на масата, където бе седяла толкова много пъти през всички онези отдавна отминали години, и взе детето на коленете си. Анна я наблюдаваше предпазливо, Пако стисна здраво ръката на дъщеря си, без да продумва. И двамата мълчаха, но сълзите на Пако бяха много по-красноречиви от всичко, което би изрекъл.

— Защо плаче дядо? — прошепна Клара на баща си.

— Плаче от радост, Клара. Леля София беше далеч много време.

— Защо?

Детето бе отправило въпроса си към нея.

— Дълга история, скъпа. Може би един ден ще ти я разкажа — отговори тя и улови погледа на майка си.

— Това ще бъде крайно неуместно, не мислиш ли? — каза Анна на английски, но всъщност не я укоряваше, по-скоро се шегуваше.

Преди разговорът да тръгне в още по-неприятна посока, заприиждаха хора. Любопитни деца — племенници и племеннички на София, Чикита и Мигел, издължилият се Панчито и красивата, сияеща Клаудия. София се трогна от сърдечното посрещане, на каквото не се беше надявала. Чикита дълго я държа в обятията си. В очите й София видя благодарност, че се е върнала да утеши Мария в последните й дни. Беше изморена и напрегната, лицето й, което някога поразяваше с деликатната си красота, сега изглеждаше измъчено. Болестта на дъщеря й я беше съкрушила. София неохотно призна пред себе си колко грациозна е Клаудия; беше нейна пълна противоположност. Женствена, облечена в рокля като онази, с която София посрещна Санти, когато той се върна от Америка, и която той не хареса. Дългата й черна коса обрамчваше гримираното й с мярка лице. Ако Санти се беше опитвал да си намери жена, която да не прилича на голямата му любов София, не би могъл да се справи по-добре.

Изведнъж й се прииска да беше положила малко повече усилия, за да си върне фигурата след раждането на Индия. Макар че Клаудия стоеше настрана, долавяше всяко нейно движение. Нямаше представа дали Санти й е разказал цялата история, но от ревност искаше тя да я знае. Искаше да знае, че Санти е бил предопределен за нея, за София. Че се е оженил за Клаудия само защото не е можел да има София.

Нямаше сили да разговаря с нея, затова насочи вниманието си към децата, но Клаудия сякаш интуитивно усети заплахата.

— Ти сигурно си син на Санти — обърна се София към десетгодишното момченце, което беше копие на баща си, и сърцето й се сви — това дете можеше да е нейно.

— Да. А ти коя си? — високомерно попита малчуганът и отметна назад русата си коса.

— Аз съм твоята братовчедка София.

— А, онази, дето живее в Англия.

— Точно така. Но аз даже не знам името ти.

— Сантяго.

София пребледня и смотолеви:

— Има опасност да те сбъркат с баща ти, нали?

— Предполагам.

— Тогава как те наричат?

— Сантигито — отговори той.

— Сантигито ли? — повтори София, опитвайки да се овладее. — И ти ли си добър играч на поло като баща си?

— Да, утре следобед ще играя с татко. Можеш да гледаш, ако искаш.

— С най-голямо удоволствие — отговори тя, момчето нерешително се усмихна и сведе очи.

— Какво друго правите, деца? Знаете ли, когато бях малка, отивахме при дървото омбу и си пожелавахме нещо.

— Татко не ни разрешава да ходим там.

— Обаче аз съм била там — гордо обяви Клара. — Татко каза, че чичо Санти е сърдит на дървото, понеже едно време си пожелал нещо и то не се сбъднало.

На София й призля, почувства, че се задушава, искаше поне за малко да остане сама, за да се съвземе. Свали Клара от скута си, тръгна към кухнята… и се сблъска със Санти.