Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (33)

Трийсет и трета глава

София се боеше. Страхът й нямаше нищо общо с раждането. Нито пък се страхуваше за детето си. Знаеше, че всичко е наред. Знаеше, че нейното дете е загубило търпение, и не го обвиняваше. И тя беше загубила търпение. Боеше се, че може да е момче.

— Къде е Доминик? — попита тревожно, докато я караха с количка към родилното отделение.

— Чака на партера — отвърна Дейвид.

— Страхувам се — разхълца се тя.

— Скъпа…

— Не искам момче! — каза тя. Дейвид стискаше ръката й. — Ами ако е момче и прилича на Сантигито? Няма да го понеса.

— Всичко ще бъде наред, повярвай — успокояваше я той, макар никога да не се беше чувствал толкова нервен. София изглеждаше много нещастна, а нямаше как да й помогне. Трябваше да се стегне и да се опита да я успокои. Но София продължаваше да се терзае. Как ще обича друго дете? Може би не биваше да забременява…

— Страхувам се, Дейвид — повтори. Устата й беше пресъхнала.

— Не се притеснявайте, госпожо Харисън, първото раждане винаги плаши майките. Естествено е — каза мило сестрата.

„Не ми е първо раждане!“ — простена наум София. После изкрещя и заби нокти в дланта на Дейвид. Предишното й раждане беше дълго и мъчително, но това бебе дойде на бял свят бързо. Изплака, след като лекарят го шляпна по дупето, и пое първата си глътка въздух. Докторът го подаде на сестрата и се усмихна на София:

— Госпожо Харисън, имате красиво момиченце.

— Момиченце ли? — ахна София. — Момиченце. Благодаря ти, Господи!

— Бързо стана — каза Дейвид добродушно, опитвайки се да скрие емоциите си. — Много бързо.

Сестрата сложи бебето, повито в пелена, на гърдите на майка му и тактично се отдалечи, та щастливите родители да разменят няколко думи насаме.

— Момиченце — прошепна Дейвид и погледна бебето. — Красавица, копие на майка си.

— Олеле, ако изглеждам така, съвсем ще се отчая — пошегува се тя, макар да се чувстваше толкова отпаднала, че едва говореше.

— Скъпа, толкова храбро се държа! Ти сътвори чудо — прошепна Дейвид и устните му потръпнаха, като гледаше мъничкото същество в прегръдките на майка си.

— Чудо — повтори София и нежно целуна челото на новороденото.

— Какво име ще й дадем?

— Знам какво няма да изберем.

— Елизабет ли? — засмя се той.

— Как се е казвала майката на твоя баща? — попита София.

— Онър. А твоята майка или баба?

— Онър. Това име ми харесва. Много английско. Онър. Точно така, Онър — повтори тя.

— Онър Харисън… и на мен ми харесва. На майка ми няма да й допадне, тя мразеше свекърва си.

— Значи все пак помежду ни има нещо общо — подхвърли кисело София. — Но сега няма да говорим за нея. Онър Харисън, ти ще бъдеш красива, талантлива, интелигентна и остроумна. Ще вземеш най-доброто от нас двамата и ние вечно ще те обичаме. — София се усмихна щастливо на Дейвид. — Кажи на Доминик, че искам да я видя. Тук има едно същество, което иска да се запознае с нея.

След Доминик първите посетители бяха Дейзи, Антон, Марчело и Маги, които я затрупаха с цветя и подаръци. Антон беше взел ножица, за да я подстриже, Маги беше донесла несесер за маникюр. Марчело се отпусна на един стол, мълчалив и красив като картинка. Дейзи се надвеси възхитена над люлката до леглото на София.

— Ние сме тримата влъхви, мила — каза Маги. — Носим дарове за новороденото. Макар че очевидно не сме първите.

— Но вие сте четирима.

— Марчело не се брои. През повечето време все едно го няма.

— Тук сме да поглезим мамчето — съобщи Антон, разресвайки косата й. — Нямам представа какво е да родиш, но веднъж гледах документален филм по телевизията и страхотно се вживях.

— Антон, не разбирам какво ти пука, никога няма да раждаш — каза София, като гледаше как около нея падат черни кичурчета като перца.

— Слава богу, представи си писъците и стенанията — подразни го Маги и извади червен лак за нокти. — Ако мъжете раждаха, даже такива като Антон, как само щяха да се превземат, да не говорим каква олелия ще вдигат. Да се надяваме, че науката няма да стигне дотам, поне докато аз съм жива. И още нещо, захарче — след няколко седмици писъци майчинството ще ти дойде до гуша и ще ти се иска да върнеш малката, откъдето е дошла. Е, как си, сладурче? Боли те, предполагам. Изненадана съм, че си седнала — Маги направи гримаса. — Така и не се възстанових напълно след раждането на Люсиен преди двайсет години. Вив ме обожаваше заради тялото ми, докато не родих Люсиен. След това започна да се оглежда за някоя по-слаба.

— София е в идеална форма — намеси се Дейзи и се усмихна лъчезарно на приятелката си. — Как си? Толкова ли е зле, както твърди Маги?

— Преувеличава — каза София. — Всъщност мина много леко. Ръката на Дейвид беше наранена от ноктите ми, но иначе е много щастлив и горд. Аз също.

— Къде е прелестният Дейвид? — измърка Антон. — С него открай време имаме слабост към съпругите си. — Погледна изпод око Марчело, който не беше помръднал.

— Ще дойде малко по-късно. Горкичкият, съсипан е от умора — отговори София.

— Толкова е сладка! — възкликна Дейзи, като отново надникна в люлката. — Прилича на мишленце.

— Скъпа, не бива да я наричаш мишка. За майките бебетата им са най-красиви на света — смъмри я Маги. — Мислех си, че Люсиен е красив, докато не порасна.

— Ако ще оприличаваш бебето с животни, прояви малко повече фантазия, сладурче. Мишка е много банално — каза Антон и се отдръпна да се полюбува на работата си.

Вратата се отвори. На прага застана Елизабет Харисън. Очите й затърсиха София сред непознатите хора.

— Това ли е стаята на госпожа Харисън? — излая тя. — Какви са тези…

София прошепна в ухото на Маги, която духаше току-що лакираните й нокти:

— Това е Злата вещица от Севера.

— Дойдох да видя внучката си — заяви новодошлата, все едно не забелязваше София. Закуцука ядосано през стаята. — Това е болница, а не долнопробен фризьорски салон!

— Можеш да направиш нещо с косата си, скъпа — обади се Антон и сви устни.

— Кой сте вие? — изля тя гнева си върху него. — Кои са тези хора?

— Мои приятели, Елизабет. Антон, Дейзи, Маги… не обръщай внимание на Марчело, той не говори, само медитира — сподави кикота си София. — Приятели, запознайте се с моята свекърва Елизабет Харисън.

Елизабет измарширува край Марчело, като се стараеше да е възможно по-далеч от него, и се наведе над люлката.

— Какво е това?

— Не е „това“, а е бебе. Момиченце. — София придърпа люлката към себе си, сякаш да предпази новороденото от лошите очи на свекърва си.

— Име?

— Онър — засия ликуващо София.

— Онър? — повтори Елизабет. — Какво отвратително име!

— Защо, красиво е. Кръстихме я Онър в памет на бабата на Дейвид, вашата свекърва. Той много я е обичал, така ми каза.

— Онър не е ли една артистка или певица, Антон? — подхвърли злобно Маги.

— Във всички случаи е от развлекателния бизнес, Маги — ухили се Антон.

— Къде е Дейвид? — властно попита госпожа Харисън.

— Излезе — отвърна София хладно. „Сигурно е знаел, че ще дойдеш, противна дърта сврако“ — помисли си.

— Тогава му предай, че съм идвала — впи поглед в нея Елизабет. — Дейвид е моят единствен син, а това дете е моето единствено внуче. Бих предпочела да беше сключил брак с жена от своята страна и класа. Ариела беше съвършена, ала той не го осъзнаваше… глупак като баща си. Не те харесвам, драга, а приятелите ти харесвам още по-малко. Но ти роди дете на сина ми, така че имаш някаква заслуга. Бих предпочела момче и следващото дете ще е момче, за да носи името му. Кажи на Дейвид, че съм идвала! — добави властно и напусна стаята.

Избухнаха оживени коментари, прекъснати от рязко отваряне на вратата. Госпожа Харисън отново застана на прага.

— Оп ааа, забравила си е метлата! — прошепна Антон.

— Освен това кажи на Дейвид, че аз няма да наричам детето Онър. Трябва да измисли друго име. — Елизабет излезе и този път не се върна.

— Каква мила жена — подхвърли Дейзи саркастично.

— Ами косата й! — изпухтя Антон.

— Не се безпокой, сладурче — каза Маги — не след дълго госпожата ще е покойница.

За изненада на всички Марчело се размърда и отнесено промърмори:

— Порка мизерия! Тя е покойница от години.

* * *

Когато Дейвид дойде по-късно същия следобед, София кърмеше. Той застана до леглото и я загледа. Усмихнаха се един на друг с мълчаливо разбирателство. Нямаше думи, които да изразят благоговението на Дейвид пред силата на природата. Наблюдаваше нежно, почти меланхолично тайнствената връзка между дете и майка. София се взираше в личицето на бебето си, радваше се на всяка негова мимика, възхищаваше се на съвършенството на лицето му.

Когато Онър се засити, София я пови с пелената и я постави нежно в люлката да спи.

— Едва намирам сили да я откъсна от себе си — прошепна тя и прекара пръст по кадифената глава на бебето.

— Имам интересни новини — каза Дейвид, седна на леглото и я целуна.

— И аз — отвърна София. — Но първо ти.

— Няма да повярваш, но Заза е напуснала Тони и е заминала за Прованс с Ариела.

— Не може да бъде! — ахна София. — Подслушах, без да искам, Тони и Заза миналия уикенд, но не разбрах за какво спорят. Сега всичко си дойде на място. Сигурен ли си?

— Тони току-що ми се обади.

— Какво ти каза?

— Че двете са заминали заедно. Ще се върне след месец, когато Ариела си намери друго забавление.

— Ядосан ли е?

— Не, не е ядосан, по-скоро е нервиран. Каза, че Анджела е ужасена и разгневена, че майка й я е надминала. Обявила е, че всъщност никога не е била влюбена в Манди, а в момче на име Чарли. А пък Еди, обратно, се справя по-лесно.

— Това не ме изненадва много.

— Както и да е, Тони каза, че няма нищо против тя да замине и да опита. Той ще я чака, за да оправи нещата, ако нещо се обърка, което е неизбежно. Ариела просто се забавлява. Никога не е харесвала Заза.

— Дали ще ми се обадят? — попита София.

— Непременно. А каква е твоята новина? — попита той, като взе ръката й.

— Свекървата от ада дойде тази сутрин.

— О — произнесе предпазливо Дейвид.

— Познай кой беше тук, когато тя се появи? — усмихна се хитро София.

— Не се сещам, кой?

— Антон, Маги, Марчело и Дейзи.

— О, боже! — Той въздъхна. — Сигурно е била ужасена.

— Така си е. Каза, че не харесва името Онър, така че трябва да измислиш друго, като че ли аз нямам думата в случая.

— Според нея — нямаш.

— Изплашихме я и я прогонихме, мисля.

— Не се тревожи, остави я на мен — каза Дейвид, примирен, че ще трябва да се обади на майка си и да поведе още една битка в тяхната непрестанна война, подклаждана от недоволството й, че не може да го контролира. Представи си горкия си баща, който трепереше на небето и очакваше тя да връхлети един ден като черен облак, за да бъде пак с него.

Телефонът зазвъня.

— Заза! — извика София възбудено. Дейвид повдигна вежда.

— Скъпа, браво! Чух, че е момиченце. Избрали сте много хубаво име. Сигурно си на седмото небе — разпалено нареждаше Заза.

— Да. Много сме щастливи. А ти? Къде си? — попита нетърпеливо, защото я интересуваха повече новините от Заза, отколкото да разправя на всеки приятел как се е родила Онър.

— Във Франция съм.

— С Ариела ли? — уточни София.

— Да. Предполагам, че Тони вече всичко е издрънкал по телефона на Дейвид. Типично за него. Цял Лондон ще научи.

Заза въздъхна мелодраматично.

— Не, не вярвам. Дейвид е много дискретен — намигна му София.

— О! — Заза прозвуча разочаровано. — Ариела е до мен и иска да говори с теб. Прекарваме си чудесно. Мислим за теб и за твоето бебе. Поздрави на Дейвид. Сега не мога да говоря с него, Ариела е тук. — Тя сниши глас. — Знаеш какво имам предвид.

— Знам, знам, ще му кажа. Дай ми Ариела.

— София, поздравления — каза спокойно Ариела.

— Какво си намислила? — попита сериозно София.

— О, малко почивка — отвърна тя небрежно.

— Кога ще се върнете?

— Щом направя впечатление на Ален дотам, че отново да спечеля вниманието му. След това ще върна Заза при Тони. Тя ще внесе малко пикантност в живота им, предполагам. — Ариела се засмя.

— Лоша си — каза София; явно се забавляваше.

— Не съм лоша. Правя и на двама им услуга. Заза има нужда от приключение. Тони има нужда от Заза. Заза има нужда от една нова Заза, повярвай ми.

— Ще си пазя гърба — разсмя се София.

— Не се притеснявай, не си мой тип. Твърде умна си. Не, с теб няма да е весело.

* * *

Същата нощ София сънува сън. Седеше в болничното си легло и говореше с Ариела и Заза, които я убеждаваха да изостави Дейвид и да отиде при тях в Прованс. Тя клатеше глава, смееше се и отказваше, те също се смееха и я убеждаваха колко много ще й хареса. След това вратата рязко се отваряше и влизаше жена, загърната с черно наметало. Беше прегърбена и уродлива, приличаше на врана и куцаше, като че ли си влачеше единия крак. Миришеше, понеже Ариела и Заза отвратено се отдръпнаха, преди да изчезнат в нищото. Жената внезапно се пресегна към люлката и грабна бебето й. София пищеше и стискаше Онър. Жената беше толкова грозна, че не изглеждаше като човешко същество, а напомняше на прилеп. Каза й: „Обеща да се откажеш от детето си. Сега не можеш да промениш решението си“. След това се преобрази в Елизабет Харисън и вторачи в нея воднистите си очи.

Сестрата я разтърсваше, за да я събуди. София беше ужасена, плувнала в пот и крещеше за помощ. Като се събуди, се загледа в сестрата с разширени от ужас очи и едва след няколко секунди осъзна, че всичко е било само сън.

— Как сте, госпожо Харисън? Сънували сте кошмар — успокои я сестрата.

— Къде е съпругът ми? — разрида се София. — Искам да си отида вкъщи.

На другия ден Дейвид дойде да я заведе у дома. След като се настани на спокойствие в Лоузли, София забрави съня и странната вещица, която се опита да й открадне детето. Седеше пред камината със Сам и Куид и си бъбреше с Хейзъл, бавачката, която нежно люлееше спящата Онър. Дейвид работеше в кабинета и на София й хрумна колко е хубаво, че животът им отново е нормален. След това се замисли за Ариела, Заза и Тони и се зачуди дали и техният живот някога ще бъде същият като преди.