Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (31)

Трийсет и първа глава

Англия, 1982 г.

София затвори книжката от Биатрикс Потър.

— Прочети ми още една — каза сънено Джесика, без да изважда палеца от устата си.

— Една не ти ли стига?

— Искам за котенцето. — Малката се понамести в скута на София.

— Казах вече, че повече няма да чета. Прегърни ме. — Вдигна на ръце Джесика и целуна розовото й личице. Малката се вкопчи в нея — не искаше майка й да си тръгне.

— Ами ако дойдат вещиците? — попита, докато София я слагаше в леглото.

— Те не съществуват… или най-малкото в тази къща със сигурност няма вещици. Ето, вземи Мечо. Ако случайно се появи вещица, той ще я накара да изчезне като дим. — София се наведе и я целуна нежно по челото. — Лека нощ.

Когато се обърна да излезе, видя Дейвид, който стоеше на прага и замислено я наблюдаваше.

— Какво правиш? — прошепна тя, измъквайки се от стаята.

— Гледам те.

— Гледаш ме, така ли? — засмя се София. — И защо?

Дейвид я придърпа към себе си, прегърна я и я целуна по челото:

— Явно умееш да предразполагаш децата. И те веднага те обикват.

На София й беше ясно накъде бие той.

— Така е, но…

— Скъпа, ще те подкрепям непрекъснато, нито за миг няма да си сама. — Той погледна в изплашените й очи. — Говорим за наше дете. Частица от мен и частица от теб, единственото нещо на света, което ще е само наше. Мислех, че го искаш.

Тя го поведе по коридора, по-далеч от спалнята на детето.

— Обичам деца и искам един ден да имаме… много. Но не още. Моля те, дай ми време.

— Аз нямам време, София. Не ставам по-млад. Искам да им се радвам, докато мога, докато не съм се превърнал в грохнал старец — каза той със странното усещане за déjà vu. Беше водил този разговор безброй пъти с Ариела.

— Скоро. Много скоро, обещавам, скъпи. — Тя се отдръпна. — След минутка ще сляза. Кажи на Кристина, че дъщеря й е в леглото и е готова за „лека нощ“.

София влезе в своята спалня и затвори вратата. Позаслуша се, за да е сигурна, че Дейвид няма да я последва. Беше тихо, стълбището не проскърцваше. Отиде до леглото, бръкна под матрака и извади захабената, бяла муселинена пеленка на Сантигито. Седна по турски на пода, притисна до носа си парчето плат и затвори очи. След толкова години пеленката вече не беше бяла, безбройните пъти, когато София я беше изваждала и притискала до лицето си, я бяха разръфали. И мирисът беше изчезнал. Парчето плат приличаше на дрипа и ако човек не знаеше историята му, щеше да го изхвърли на боклука. Ала София го пазеше като най-ценната си вещ. Когато го притиснеше до лицето си и стисваше клепачи, в съзнанието й започваха да се редуват образи на бебето й — толкова ярки, като че ли го беше видяла вчера. Спомняше си мъничките му пръстчета, косицата му, напомняща нежен пух, гладката му кожа. Спомняше си всичко, искаше да помни всичко. Превърташе лентата отново и отново, за да не забрави нито една подробност.

С Дейвид бяха женени от четири години и близките им не се интересуваха от нищо друго, освен от това кога ще си имат бебе. „Не е тяхна работа“ — помисли си София ядосано. Засягаше само нея и Дейвид, макар че по някаква причина Заза си въобразяваше, че има право да се меси. София я сряза няколко пъти, но онази беше дебелокожа и се беше престорила, че не схваща намека. Само Дейвид, Антоан и Доминик разбираха защо София не иска дете. Доминик и Антоан долетяха от Женева за сватбата й — всъщност нямаше церемония, само подписване в кметството, но те не искаха да го пропуснат. След като живя при тях в Женева, те й станаха истински родители, много по-добри, отколкото нейните някога са били.

Когато си мислеше за Анна и Пако, което се опитваше да не е толкова често, си спомняше само бледите им лица, когато й казаха да си събере багажа и да се подготви за дълго изгнание. Доминик често й се обаждаше, винаги се отнасяше с разбиране и съчувствие към нея, винаги беше готова да й помогне. Не забравяше рождения й ден, изпращаше й подаръци от Женева, картички от Вербие и като че ли усещаше, когато нещо не вървеше добре, понеже винаги й телефонираше точно в този момент.

— Искам бебе, Доминик, но се страхувам — беше й признала вчера.

— Скъпа, знам, че се страхуваш, но Дейвид разбира страховете ти. Не бива да се вкопчваш в спомените. Сантигито не е реален. Той вече не съществува. Като мислиш за него, само се измъчваш. Единственият начин да го забравиш, е да си имаш бебе от мъжа, когото обичаш и който е до теб.

— Дейвид е толкова мил! Не говори много, но знам, че постоянно мисли за това. Чувствам се адски виновна. — София отново се облегна на възглавниците.

— Не се чувствай виновна. Един ден ще му родиш бебе и ще бъдете безкрайно щастливо семейство. Не се тревожи, млада си, имаш много време да раждаш деца — каза нежно Доминик; от друга страна, разбираше Дейвид и от все сърце му съчувстваше.

* * *

През последните пет години София бе живяла като на тръни. Не приемаше за даденост живота си с Дейвид. Нито за миг не бе забравила скръбта, обгърнала я като черна мъгла през първите години на изгнанието й; тази тъмна пелена в съзнанието й обхващаше събития, които бяха твърде болезнени, за да останат на открито. Санти я учеше да живее в настоящето; Дейвид й доказа, че това може да се постигне. Любовта към съпруга й беше силна и непоколебима. Беше самоуверен и властен и все пак тя откри зад неговата сдържаност уязвимост, заради която още повече се привърза към него. Дейвид много рядко й се обясняваше в любов — такъв си беше — но тя знаеше, че я обича, и то много.

София има нещастието да се срещне със своята свекърва Елизабет Харисън само веднъж. Дейвид ги запозна една седмица преди сватбата, като покани майка си на чай в хотел на Бейзъл стрийт. Каза, че е най-благоразумно да се видят на неутрален терен, така тя няма как да заплашва София или да прави сцени.

Срещата беше кратка и неприятна. Елизабет Харисън — типична пуританка с аскетично лице, прошарена коса, тънки устни и изпъкнали воднисти очи — беше безмилостна като гроб. Свикнала беше да получава каквото си пожелае, изпълнена беше с горчивина и се стараеше да вгорчава живота на всички около себе си. Така и не прости на Дейвид, че се разведе с Ариела, която й допадаше повече заради родословието й, отколкото заради характера й, не му прости и задето е станал продуцент на театрални постановки въпреки желанието й да работи в Министерството на външните работи като баща си. Направи кисела физиономия, когато чу чуждестранния акцент на София, и наперено напусна заведението, движейки се възможно най-бързо с помощта на бастуна, щом разбра, че бъдещата й снаха номер две е работила във фризьорския салон на Маги на Фулъм Роуд. Дейвид не си направи труда да я спре и това я вбеси още повече. Сви тънките си устни и се върна в своята малка, празна, студена къща в Йоркшир. Дейвид обеща на София, че никога повече няма да я види.

София се стараеше да живее в настоящето, ала миналото имаше лошия навик да се появява изневиделица, като я отвеждаше обратно в Аржентина. Издължените сенки на дърветата през летните вечери, ярката лунна светлина, под която капчиците роса по тревата блестяха като фалшиви брилянти. Ала евкалиптите най-много й напомняха за родината и по време на медения месец тя едва издържа миризмата им и влажния средиземноморски въздух. Сърцето й се свиваше и копнежът я разяждаше толкова силно, че дишането й почти спираше. Дейвид я прегръщаше, докато не се успокоеше. След това разговаряха. Тя не обичаше да говори за миналото си, но Дейвид й внушаваше, че потискането на чувствата е лош навик, и я насърчаваше да разказва отново и отново за едни и същи събития.

Двете събития, към които тя постоянно се връщаше, бяха, когато родителите й се отказаха от нея, и денят, в който напусна Женева и малкия Сантигито.

— Спомням си, сякаш беше вчера — подхващаше и се разплакваше. — Мама и татко — във всекидневната, атмосферата — напрегната и неприятна. Бях много изплашена. Чувствах се като престъпник. Все едно не бях заедно с родителите си, а с напълно непознати. С татко бяхме много близки, имахме специална връзка и… изведнъж като че ли не беше той. Не можех да го позная. Те ме прогониха. Прокудиха ме в изгнание. Отказаха се от мен. — И тя плачеше, докато й поолекнеше и започнеше отново да диша свободно. За мъката по Санти не можеше да говори със съпруга си от страх да не го нарани. Тайно проливаше сълзи за изгубения си любим и неволно позволи скръбта да се загнезди дълбоко в нея и да я трови.

След като с Дейвид се ожениха, тя не мислеше за Ариела. Един-два пъти си спомни за нея, например, когато се качи на тавана да търси някаква лампа, и откри нейни картини, покрити с платно, за да не се прашат. Дейвид се качи да ги разгледа и отново ги покри с платното.

— Имаше талант за живопис — само това каза, пък и София не се интересуваше от бившата му. Изобщо не очакваше, че ще я срещне на прием в Лондон. Мразеше приемите. Не искаше да отиде, но Дейвид настоя и изтъкна, че не може вечно да се крие.

— Никой не знае колко ще продължи тази война — каза той. — Понякога трябва да застанеш храбро пред света.

Когато Британия обяви война на Аржентина за Фолклендските острови, София се почувства отчайващо раздвоена. Винаги щеше да си остане аржентинка, никога нямаше да изневери на потеклото си. Беше й трудно да не влиза в словесни схватки, когато по време на официални вечери някои мъже удряха с юмруци по масата и се присмиваха на проклетите „аржита“. София забиваше нокти в дланите си, за да не им даде възможност да злорадстват, като я разстроят. По-късно се сгушваше в прегръдката на Дейвид и си позволяваше да даде воля на чувствата си. Питаше се как се справят близките й. Тя не беше ги изоставила. Беше една от тях.

Приемът, даден от Иън и Алис Ланкастър, стари приятели на Дейвид, се състоя през една необичайно душна майска вечер. Беше от онези светски събития, за които се говори месеци предварително и които се обсъждат с месеци след това. София похарчи малко състояние в модния салон „Белвил Сасун“ за аленочервена рокля без презрамки, която сякаш просветваше на фона на смуглата й кожа. Дейвид толкова хареса дрехата, че дори не попита за цената, и се усмихна гордо, когато забеляза възхитените погледи на другите гости.

На подобни приеми обикновено семейните двойки се разделяха и всеки се забавляваше, както намери за добре. Но София се страхуваше някой да не подхване темата за войната, затова хвана за ръка Дейвид и го последва, докато той обикаляше залата. Жените бяха окичени с диаманти, с тежък грим, прическите им бяха сложни и фиксирани с много лак за коса, роклите им бяха с така модните подплънки. София се почувства неловко, сякаш едва ли не беше по комбинезон. И не беше накичена с бижута — на гърдите й блестеше един-единствен диамант. Забеляза, че хората си шушукат, като минава покрай тях, и млъкват, щом се приближи. Никой не спомена войната.

Шатра на светлосини и бели райета беше разпъната в градината зад разкошната къща на семейство Ланкастър в Хампстед. Екстравагантно аранжирани цветя, прилични на фонтани от зеленина и цветове, бяха поставени на всички маси. Пламъчетата на стотици свещи осветяваха шатрата. Когато поканиха гостите да заемат местата си, София с облекчение установи, че й е отредено място на масата на домакините, където ще е със съпруга си. Седна и намигна на Дейвид, за да го успокои, че е добре. Изглежда, той познаваше наконтената дама от лявата си страна, но мястото отдясно беше празно.

— Радвам се да те видя отново! — възкликна човекът до София. Тя погледна името на картичката, с която бе обозначено мястото му. Джим Райе. Да, вече се бяха срещали. Този Джим беше от невзрачните хора, които срещаш често, но не запомняш имената им.

— Аз също — усмихна се София, като се мъчеше да си спомни откъде го познава. — Къде се видяхме за последен път? — подхвърли небрежно.

— На представянето на книгата на Клариса.

— Ах, да… — София се престори, че си спомня, и се запита коя беше Клариса.

— Боже мой, коя е тази? — ахна той, загледан във висока, стройна жена, която се движеше грациозно, все едно се плъзгаше покрай масите, и идваше към тях. София стисна зъби. Прелестното създание с елегантна бяла рокля несъмнено беше Ариела. Столът до Дейвид още не беше зает. „Моля те, Господи, не — примоли се — дано не седне до Дейвид.“

— Не е ли Ариела Харисън, бившата съпруга на Дейвид? — каза мъжът от дясната й страна. — Какво секси парче — добави, докато Ариела поздравяваше втрещения Дейвид и се настаняваше до него.

— Джордж — обади се Джим, опитвайки се да предотврати гафа.

— Да, много секси! Ох, само да ми падне… — Онзи си облиза устните, обърна се към София, и попита: — Мислиш ли, че Йън и Алис нарочно са ги сложили един до друг?

— Джордж!

— О, здрасти, Джим. Страхотно гадже е онази, а?

— Джордж, запознай се със София Харисън, съпругата на Дейвид Харисън. София, това е Джордж Хевиуедър.

— Да му се не види… — промърмори Джордж.

— Точно това си помислих, че ще кажеш — въздъхна Джим.

— Моля за извинение. Честно. Какъв идиот съм.

— Не се притеснявай, Джордж — каза София, погледна зачервения като домат Хевиуедър, после изгледа изпод око бившата на съпруга си.

Ариела изглеждаше зашеметяващо под меката светлина на свещите. Белезникаворусата й коса беше прибрана на стегнат кок, прическата подчертаваше дългата й шия и изящните й черти. Беше неземно красива, но някак дистанцирана. Дейвид се облегна на стола си, като че ли искаше да остави по-голяма разстояние помежду им, но Ариела се приведе към него. Той кимна към София, бившата му я погледна и вежливо се усмихна. София също се усмихна, макар и насила, после побърза да се извърне, та погледът й да не издаде страха й.

— Джордж е ужасно нетактичен — заобяснява Джим и отпи от виното си. — Последната му изцепка беше, когато каза на Дъги Крайтън: „Виждаш ли я оная блондинка? Как ми се иска да я изчукам! Не вярвам да ми откаже“, преди да разбере, че мацката е най-новото гадже на Дъги.

София го слушаше с половин ухо, защото тайно наблюдаваше Дейвид и бившата му съпруга. Умееше да чете езика на тялото и виждаше как постепенно враждебността помежду им изчезва. Надяваше се, че Ариела ще се задави със сьомгата или ще разлее червено вино върху бялата си рокля. Представяше си как се лигави: „Значи това е малката аржи. Колко е миличка, като кученце“. Мразеше я. Мразеше и Дейвид, задето беше любезен с Ариела. Защо не стана и не отказа да разговаря с нея? Та нали тя го беше напуснала, а не обратното?

Вечерята сякаш течеше на забавен каданс. Всички хапваха, пиеха и водеха безпричинно дълги разговори. Когато най-накрая сервираха кафето и пушачите запалиха цигари, София изгаряше от желание да се прибере вкъщи. Точно тогава Иън Ланкастър подхвана словесна атака срещу аржентинците и тя се вцепени.

— Проклети аржита — каза и дръпна от пурата си. — Страхливци. Бягат като зайци от британските куршуми.

— Всеизвестно е, че онзи глупак Галтиери нападна нашата територия само за да отвлече вниманието на хората от безнадеждната му вътрешна политика — отбеляза Джордж. Джим завъртя очи.

— О, хайде — намеси се Дейвид. — Не ви ли омръзна да говорите за тази война? — Погледна към София, която се беше наежила.

— О, съжалявам. Забравих, че си женен за аржи — злобно подхвърли домакинът.

— Женен е за аржентинка — сряза го София. — Ние сме аржентинци, а не аржита.

— Все пак щом нападате британска територия, трябва да си понесете последствията… или да си подвиете опашките и да си плюете на петите — добави и гръмко се засмя, без да го е грижа, че наранява чувствата й.

— Те са хлапаци. Петнайсетгодишни мобилизирани хлапета. Изненадвате ли се, че са ужасени? — възкликна София, сдържайки възмущението си.

— Галтиери трябваше да помисли за това, преди да обърка конците. Жалка картинка. Много жалка. Ще им дадем да се разберат.

София погледна безпомощно Дейвид, който вдигна вежди и въздъхна. Всички около масата се умълчаха и смутено се загледаха в чиниите си. От съседните маси също бяха наострили уши и чакаха какво ще се случи по-нататък. След миг тих глас наруши тишината.

— Иън, възхищавам се от твоята изтънченост — изчурулика Ариела.

— Изтънченост ли? — повтори той, като очевидно се почувства неудобно.

— Точно така.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— О, хайде, Иън, недей да скромничиш. — Тя звънливо се засмя.

— Наистина, Ариела, не разбирам — раздразнено промърмори Иън.

Ариела се огледа, за да се увери, че всички я слушат. В подобни моменти обичаше да е център на вниманието и да бъде наблюдавана от многобройна публика.

— Поздравления за твоята дипломатичност. Макар да сме във война с Аржентина, с Алис сте избрали за вашата шатра цветовете на аржентинското знаме. — Тя вдигна очи към платнището на широки сини и бели ивици. Всички проследиха погледа й. — Да вдигнем тост. Ще ми се всички да бяхме толкова съобразителни. Осмиваме Аржентина и нейния народ в присъствието на една аржентинка. Убедена съм, че София обича родината си, както ние обичаме нашата. Колко жалко, че постъпваме така нетактично, като употребяваме думи като „аржи“ и „страхливци“ в нейно присъствие, на твоята маса, Иън. Колко жалко, че под влияние на изпитото вино развали впечатлението за проявено благородство, когато си избирал цветовете на шатрата. Въпреки това искам да вдигна тост за твоята дипломатичност и осъзнаване на важността на момента, защото идеята е очевидна. Хората казват, че най-важна е идеята, нали, Иън? — Тя поднесе чашата към бледите си устни. Иън се задави с дима от пурата и кръвта нахлу в лицето му. Дейвид изумено се втренчи в Ариела, същото сториха сътрапезниците им и гостите на другите маси. София й се усмихна с благодарност и отпи глътка червено вино, за да потисне гнева си.

— София, ще ме придружиш ли да се освежим? Присъствието на някои хора в момента ми идва в повече — заяви Ариела, стана, изчака София да се приближи, хвана я за ръка и я поведе край смълчаните гости. Разсмя се, щом се озоваха навън.

— Какъв надут идиот! Умирам за една цигара, а ти?

— Безкрайно ти благодаря — каза София, която още трепереше от едва сдържания гняв. Ариела й предложи цигара, но тя отказа.

— Не ми благодари — заяви бившата съпруга на Дейвид. — Забавлявах се през цялото време. Открай време не харесвам Иън Ланкастър, така и не разбрах какво вижда у него Дейвид. Да не говорим за горката му жена. Какво ли е всяка нощ този дебелак да пухти върху теб? Призлява ми само като си го помисля.

Седнаха на една скамейка. В ярко осветената шатра отново се надигна шумотевица, все едно някой беше раздухал с мях догарящ огън. Ариела кръстоса крак върху крак и запали цигара.

— Нямаш представа с какво усилие се сдържах да не му плисна виното в лицето.

— Държа се много достойно. Той загуби дар слово, вбеси се.

— Радвам се. Как смее! — възкликна Ариела и дръпна от цигарата.

— Всички реагират като него. Не исках да идвам тази вечер — печално измънка София.

— Напоследък сигурно ти е много трудно. Съжалявам. Възхищавам ти се, че си дошла. Като газела сред лъвове си.

— Дейвид настоя да го придружа.

— О, да, Дейвид. Повтарям — така и не разбрах защо този противен човек му е симпатичен.

— Надали ще му е симпатичен след тази вечер — разсмя се София.

— Вероятно никога повече няма да говори с него. — Ариела издуха дима от цигарата, присви очи и ги впери в лицето на София. — Извадил е голям късмет с теб, драга. Не е като преди, променил се е, изглежда много щастлив, дори се е подмладил. Явно му действаш благотворно. Почти ревнувам.

— Много си мила. Благодаря.

— С него изобщо не си подхождахме. — Ариела изтръска цигарата си в тревата. — Той постоянно ми беше сърдит, а пък аз бях властна и разглезена. И още съм. Съжалявам, че го нараних, и съм доволна, че се разделихме. Но ти си изцерила сърцето му, както аз никога не бих могла.

— Много си строга към себе си — промълви София, питайки се защо изобщо се е чувствала застрашена от тази жена.

— Не харесвах и другите му приятели. Заза е абсолютна напаст и голяма досадница. Открай време си пада по Дейвид. Щях да внимавам с нея, ако бях на твое място.

— О, тя си пъха носа навсякъде и се меси, но аз я харесвам — настоя София.

— Ненавиждаше ме. Ето, виждаш ли? С Дейвид сте родени един за друг. Макар че сега и с теб имаме допирна точка: омразата към Иън Ланкастър.

— Така е — въздъхна София. — Мислех, че живееш във Франция?

— Живеех с Ален, прекрасния Ален. — Ариела се засмя, но не можа да прикрие горчивината си. — Поредният мъж, с когото се разделих. Предполагам, че не съм създадена за постоянно съжителство.

— Къде е Ален сега?

— Още е в Прованс, още е мизерстващ фотограф, още живее на друга планета. Предполагам, не е забелязал, че съм си отишла.

— Не мога да си представя, че някой няма да те забележи, Ариела.

— Щеше да си промениш мнението, ако познаваше Ален. Така или иначе май ми е по-добре без мъже и без обвързване. Разбираш ли, аз съм скитница по душа, винаги съм била. Рисуването и пътешествията — те са моят живот.

— Видях една от картините ти на тавана в Лоузли. Прекрасна е — отбеляза София.

— Ти си мило момиче. Благодаря. Трябва да си я прибера. Може би ще дойда някой ден на чай.

— Ще ми бъде приятно.

Ариела се усмихна.

— И на мен. Възнамерявате ли с Дейвид да имате деца?

— Може би.

— Дано се решите. Обичам деца — обаче чуждите. Аз самата не искам деца, но Дейвид… Постоянно се карахме на тази тема. Горкият, толкова страдания му причиних… Не отлагайте прекалено много. Дейвид не е първа младост. Ще е прекрасен баща.

София се облегна на скамейката и се загледа в звездите. Спомни си как баща й навремето й обясняваше смъртта; казваше, че всяка душа става звезда. Тя му повярва. И още му вярваше, поне искаше да му вярва. Дядо ОʼДуайър й беше казал, че същността на живота е съхраняването на рода и създаването на потомство, че животът трябва да бъде поддържан с любов, без която той ще угасне.

Обичаше Дейвид, но в този момент, загледана в милионите души на небето, осъзна, че смисълът на любовта е да сътворяваш повече и повече любов. „Една от тези звезди може да е Сантигито — помисли си печално — моето дете, което никога няма да видя.“ Спомни си съвета на Доминик и осъзна, че е крайно време да затвори тази страница от живота си.