Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (30)

Трийсета глава

— Мария, каква беше София? — попита Клаудия една лятна сутрин. Със Санти бяха женени от около година, но тя не се осмели да попита когото и да е за София, а по някаква причина никой не я споменаваше. Санти й беше разказал за връзката си нея. Беше й казал, че я е обичал, че не е било мръсна сексуална забежка. Не беше скрил нищо от нея, но женското любопитство за бившите любовници на съпруга е безгранично и желанието на Клаудия за повече подробности още не беше задоволено.

— Каква е тя — поправи я Мария. — Не е мъртва. Може да се върне — добави с надежда.

— Просто съм любопитна, нали разбираш? — промърмори Клаудия, надявайки се на проява на женска солидарност.

— Ами, тя е дребничка, обаче създава впечатлението, че е много по-висока на ръст — подхвана Мария, остави купчинката снимки и се загледа в потъналата в лятна мараня равнина.

Клаудия не се интересуваше от външността на София. Беше разгледала достатъчно албуми и рамкирани фотографии, пръснати из цялата къща на Пако и Анна. Интересуваше я най-вече нейната индивидуалност. Какво у нея беше пленило Санти? Защото въпреки неговите усилия беше убедена, че той продължава да мисли за предишната си голяма любов. Все пак остави Мария да говори; не искаше да пропусне тази възможност. Не знаеше обаче, че Мария изгаря от желание да говори за София. Мъчно й беше, задето съдбата ги беше разделила. Едновремешното страдание се беше превърнало в тъпа болка, пораждана от асоциации, напомнящи й за София, но изминалите години не бяха заличили напълно връзката помежду им, възникнала още от детството им. Хората от фамилията не желаеха да говорят за София и ако все пак някой споменеше нещо, го казваше почти шепнешком, като че ли тя беше покойница. Само Соледад беше склонна да изслушва спомените на Мария, макар че като станеше дума за София, тя избухваше — разбира се, не се сърдеше на София, а на родителите й, които й бяха попречили да се върне. А ето че сега Клаудия беше проявила интерес и Мария се зарадва на възможността да говори за прокудената си братовчедка и приятелка.

— Всички говореха за нея — заяви гордо, като че ли споделяше нещо за родната си дъщеря. — Питаха се какво ли ще е следващото, което ще й хрумне. Дали майка й я обвинява несправедливо, или София наистина създава неприятности. Има ли си гадже. Беше толкова красива, че мъжете й се лепяха като мухи на мед. Роберто Лобито можеше да има всяка, но не можа да покори София. Тя се възползва от него, после го захвърли. Дотогава никоя не го беше зарязвала. Така му се падаше. Беше ужасно самодоволен. — Тя се разсмя и продължи, като че ли говореше сама на себе си. — Нищо не я плашеше. В това отношение беше почти като момче. Нямаше момичешки фобии като мен. Харесваше паяци и буболечки, жаби, даже крастави, и хлебарки, и играеше поло по-добре от някои момчета. Постоянно се спречкваше с Аугустин по този повод. С всички се спречкваше. Правеше го, за да ги дразни, но не беше злонамерена. Просто й беше скучно и искаше да стане по-забавно. Влудяваше всички; знаеше точно какво ще ги вбеси, познаваше слабите им места. В „Санта Каталина“ беше много по-интересно, докато тя живееше тук. Сега е… скучно. Не ме разбирай погрешно — няма по-хубаво място на света от „Санта Каталина“, но… живецът го няма. Обаче София ще се върне, и то само за да не позволи да я забравят. Ще е тъкмо в неин стил. Харесваше й да е център на вниманието и винаги го постигаше по един и друг начин — някои я обичаха, други я мразеха, ала за нея най-важното беше да я забелязват.

— Наистина ли вярваш, че ще се върне? — попита Клаудия.

— Разбира се! — отвърна категорично Мария. — Убедена съм.

— О… — Клаудия кимна и насила се усмихна.

— Много обичаше дома си, за да го напусне завинаги. — Мария започна отново да сортира снимките.

— Какво правиш?

— Напоследък не ми оставаше време да ги подредя в албум. Тази сутрин е спокойно, затова реших да свърша и тази работа. — Взе една фотография и почти се просълзи: — Тази е от лятото, когато тя ни напусна.

„Лятото на любовта им със Санти“ — помисли си Клаудия с горчивина. Взе снимката и се загледа в загорялото, жизнерадостно лице на младата жена, която сякаш й се усмихваше победоносно. Носеше тесен бял панталон и кафяви ботуши, беше яхнала кон, на рамото си беше подпряла стик за поло. Косата й беше вързана на опашка. Клаудия ненавиждаше коне и живота извън големия град. Фактът, че София беше ги обичала до лудост, я караше още повече да ги мрази.

Преди да се омъжи се престори, че обича конете и живота в провинцията, обаче усилията й бяха обречени на провал. Разбра, че си е губила времето напразно, когато Санти я покани да пояздят. Тя някак си се покатери на седлото, но само след няколко минути се разрида и призна, че мрази конете.

— Никога повече не искам да яздя — заподсмърча.

Изненада се, като видя, че Санти сякаш се зарадва. Заведе я вкъщи, прегърна я и й обеща никога повече да не я подлага на такова изпитание.

Отначало Клаудия се зарадва, че повече няма да се преструва, но после й се прииска да не беше толкова радостен.

— Санти беше ли много близък със София? — попита предпазливо.

Мария я изгледа подозрително.

— Не знам — излъга. — Попитай него.

— Той никога не говори за нея — сви рамене Клаудия и сведе очи.

— А, ясно. Открай време са близки. Той й беше като по-голям брат, а София ми беше като сестра… — Изведнъж й се стори, че разговорът се изплъзва от контрола й.

— Имаш ли нещо против да разгледам още снимки? — Клаудия, тактично смени темата. Усети, че е издала любопитството си и не искаше Мария да го сподели със Санти.

— Ето, разгледай тези, вече съм ги сортирала. — Мария й подаде купчина фотографии. — Не ги смесвай с другите, става ли?

Клаудия се облегна на стола и сложи снимките на скута си. Мария я изгледа изпод око. Разликата им беше само няколко месеца, но Клаудия — макар и много красива — изглеждаше много по-възрастна заради начина, по който се обличаше и държеше. Предложи на Мария да я научи как да се гримира, за да бъде по-привлекателна.

— Нямаш представа как мога да те разхубавя — беше й казала нетактично.

Мария беше твърде добродушна, за да се обиди. Не искаше да бъде гримирана като Клаудия, пък и на Едуардо нямаше да му хареса да я види така изрисувана. Питаше се дали снаха й спи гримирана и ако си сваля вечер грима, дали Санти на сутринта я познава. Изкушаваше се да го попита, но не смееше. Навремето нямаше да се поколебае, ала сега отношенията помежду им се бяха променили — едва забележимо, но се бяха променили.

За всички остана загадка защо Санти се ожени за Клаудия. Несъмнено беше учтива, мила, красива, но помежду им като че ли нямаше допирни точки. Чикита веднага я заобича, но само защото беше доволна, че синът й най-после се е оженил. Колкото и да е странно, единственият човек, с когото Клаудия се сближи, беше Анна. И двете бяха студени личности, и двете мразеха конете. Прекарваха много време заедно и Анна се стараеше да й помогне да се чувства като у дома си.

— Защо ме гледаш? — внезапно попита Клаудия, без да откъсва очи от снимките.

Мария се смути и смотолеви:

— Интересно ми е. Толкова умело се гримираш.

— Благодаря. Предложих ти да те науча, нали? — Тя й се усмихна снизходително.

— Така. Мисля да приема. — Мария се опита също да се усмихне.

* * *

— Боже мой, на какво приличаш? — ужасено възкликна Едуардо, когато жена му се появи на вечеря, изглеждаща като продавачка в магазин за козметика.

— Клаудия ме учи да се гримирам — смутено промърмори тя и примигна, при което миглите й, обилно наплескани с туш, едва не се слепиха.

— Чудех се защо вие двете сте се заключили. — Той си свали очилата и ги избърса с ризата си. В този момент се появи Клаудия, облечена с дълга черна рокля с тънки, сребристи презрамки.

— Любов моя, изглеждаш прекрасно — каза Санти и стана да целуне жена си. Не беше я виждал почти цял ден.

— Бъди така добър да свалиш работния панталон и да се преоблечеш за вечеря — изсъска тя. — Смърдиш на коне.

— Мама няма да възрази. Ако досега не е свикнала с маниерите ми, никога няма да свикне. — Той пак седна на креслото. Клаудия се намести до него, въпреки че нямаше място за двама. Санти прокара длан по косата й, с което предизвика нов гневен изблик:

— Защо не си измиеш ръцете, преди да ме докоснеш? Току-що съм се къпала.

Той широко се усмихна, придърпа я на коленете си и я прегърна.

— Не ти ли харесва потта на един истински мъж?

— Не, не ми харесва — изсмя се тя и го отблъсна. — Моля те, Санти, нямам нищо против ласките ти, само те моля да си измиеш ръцете.

Санти стана неохотно и излезе. След пет минути се върна избръснат и преоблечен. Обърна се към жена си и иронично повдигна вежда:

— Сега одобряваш ли ме?

— Да. — Клаудия му махна да седне до нея на креслото.

Вечеряха на терасата на светлината на ветроупорни фенери. Мигел, Едуардо и Санти обсъждаха политиката, а Чикита, Мария и Клаудия обсъждаха тях. Чикита се радваше на своето ново, по-многобройно семейство. Тайно тъгуваше за Фернандо, заточен в Уругвай, но пък с баща му често пътуваха при него.

Преживяното още не му даваше покой. Беше си пуснал дълга коса; сега поне беше чиста и блестеше като гарваново крило. Живееше далеч от къщи, като бездомно куче. Чикита би искала той да е при нея в „Санта Каталина“, но съзнаваше, че трябва да е доволна, задето е жив. Панчито, който вече бе строен седемнайсетгодишен младеж, прекарваше повечето си време в игра на поло — справяше се блестящо — или в домовете на братовчедите и приятелите си. Обикновено Чикита дори не знаеше къде е и с кого е. Почти не го виждаше.

— Какъв беше Мигел, когато се запознахте? — попита Клаудия.

— Ами, беше висок и… — Чикита се разсмя.

— Космат — намеси се Санти.

— Да, но не колкото е сега.

— Беше ли като стръвен вълк, мамо? Завлече ли те в леговището си?

— О, Санти, понякога говориш нелепости — скастри го тя, но се усмихна и очите й заблестяха.

— Е, татко, така ли беше?

— Всички преследваха майка ти. По случайност аз бях късметлията. — Той намигна на Чикита.

— И двамата сте извадили късмет — отбеляза дипломатично Клаудия.

— В случая не става въпрос за късмет. Принесох дар на омбу.

— На омбу ли? — озадачено попита Клаудия.

Мария погледна брат си: той стисна зъби, извади от джоба си пакет цигари и запали една.

— Не ми казвай, че Санти не те е водил при дървото омбу? — изненада се Чикита. — Когато беше момче, прекарваше цялото си време на върха на това дърво.

— Не, не си ме водил. Какво толкова специално има в това дърво? — попита тя, отправяйки въпроса към Санти, но той не продума, само издуха дима през носа си.

— Там си казвахме желанията. Мислехме, че е вълшебно, но то всъщност не е — каза припряно Мария, за да замаже положението. Почувства как Едуардо я побутна с крак, изразявайки подкрепата си.

— Омбу е много специално дърво — заяви Мигел. — То е част от нашата младост. Като деца играехме там, като големи си определяхме срещите пак там. И без да съм недискретен, ще кажа, че под това дърво целунах за първи път майка ви.

— Наистина ли? — изненада се Мария.

— Наистина. За нас с майка ти това дърво е много специално.

— Санти, ще ме заведеш ли? Стана ми много любопитно — обади се Клаудия.

— Ще те заведа някой път — измънка неохотно Санти. Беше пребледнял като платно, мъждукащите пламъчета на свещите превръщаха лицето му в гротескна маска.

— Скъпи, добре ли си? Ужасно пребледня — притесни се Клаудия.

— Зави ми се свят. От горещината е. Цял ден бях на слънце. — Той загаси цигарата си и стана. — Ти остани и се нахрани — каза на жена си. — Ще се поразходя и ще ми мине.

Настроението на Клаудия се помрачи, но тя придърпа стола си и разстла салфетката на коленете си.

— Както искаш, Санти — отговори сдържано и се загледа след него, докато той изчезна в мрака. Отново чу подигравателния смях на София, ехтящ от тъмната бездна, в която сякаш бяха попаднали.

Санти вървеше през пампата към дървото. Светлината от ясното, звездно небе беше достатъчна, но той можеше да намери пътя и със затворени очи. Като стигна до дървото, се изкатери на върха, седна на един дебел клон и се подпря на дънера. Чувстваше се ужасно. Задушаваше се, сякаш яката го стягаше, но тя беше разкопчана. Опита се да си поеме въздух, ала около гърдите му все едно имаше стоманен обръч. Повдигаше му се, главата го болеше. Загледа се в нощната тъма и си спомни как идваха тук със София и как съзерцаваха звездите, блещукащи над тях. Запита се дали, когато тя вдигне очи, вижда същото небе, дали още мисли за него.

Изведнъж се разрида. Помъчи се да се овладее, ала скръбта му беше по-силна от волята. Не беше плакал от много отдавна. Не и откакто София го изостави наранен и съсипан преди толкова години. Мислеше си, че най-после е намерил щастието с друга жена. Клаудия върна усмивката му, понякога дори го разсмиваше. Любеше се с него чувствено и нежно, беше нежна и деликатна, приемаше го, какъвто е. Не изискваше, не беше досадна. Сдържаше емоциите си, но това не означаваше, че е безчувствена. Разбираше всичко, ала не се издаваше. Беше кротка и се държеше с достойнство. Тогава защо сърцето му копнееше за хаоса, създаван от София, за нейния егоизъм и безцеремонност? Защо след почти десет години притежаваше способността да го държи в подчинение и да го накара да плаче като дете?

— Проклета да си, Чофи! — извика в нощта. — Проклета да си!

Клаудия отчаяно искаше дете. Но за него все още беше недопустимо. Как да създаде дете, след като вярваше, че София ще се върне? Ако се обвържеше с Клаудия по този начин, щеше да е за цял живот. Да, още се надяваше, че един ден София ще се върне. Всички мислеха, че я е забравил, само че това никога нямаше да се случи. Спомените за нея витаеха във всяко кътче в ранчото, във всеки предмет. Не можеше да избяга от нея, ала и не му се искаше; тя го измъчваше и същевременно му носеше утеха.

Когато се върна вкъщи, Клаудия седеше на леглото по нощница и го чакаше. Беше махнала грима си и беше много бледа.

— Къде беше? — попита.

— Да се поразходя.

— Разстроен си.

— Сега съм по-добре. Имах нужда от свеж въздух, нищо повече — отвърна той и започна да издърпва ризата си от панталоните и да я разкопчава.

Клаудия не сваляше поглед от него.

— До онова дърво ходи, нали?

— Защо мислиш така?

— Защото там си ходил винаги със София.

— Клаудия… — подхвана раздразнено той.

— Разглеждах снимките на Мария, на много от тях си със София при това дърво. Не те обвинявам, скъпи, искам да ти помогна. — Тя протегна ръце към него, но Санти продължи да се разсъблича, като хвърляше дрехите си на пода.

— Нямам нужда от помощ и не искам да говоря за София — заяви.

— И защо? Защо никога не говориш за нея? — попита Клаудия; стори й се, че гласът не е нейният.

Той погледна изопнатото й лице:

— Нима предпочиташ да говоря за нея? Това ли искаш?

— Не разбираш ли, че като не говориш за нея, тя витае около нас като дух. Щом се приближа до теб, чувствам как тя се промъква между нас — каза тя с треперещ глас.

— Какво те интересува? Всичко съм ти казал.

— Не искам да я криеш от мен.

— Не я крия от теб, Клаудия, искам да я забравя. Искам да изградя живота си с теб.

— Още ли я обичаш? — изтърси тя.

— Откъде ти хрумна? — Санти седна на леглото до нея.

— Бях търпелива — продължи тя колебливо. — Никога не съм те питала за нея, този епизод от живота ти засягаше само теб.

— Тогава защо сега повдигна въпроса? — попита той нежно и хвана ръката й.

— Защото долавям присъствието й навсякъде. Долавям го, когато стане дума за нея и всички внезапно млъкват. Страхуват се да говорят за нея, като че ли е мъртва. Само че така тя става по-реална, по-заплашителна. Не искам да те загубя заради един призрак, Санти! — Тя мъчително преглътна, тъй като не беше свикнала да разголва душата си.

— Няма да ме загубиш. Всичко свърши преди години.

— Но ти още я обичаш — осмели се да каже Клаудия.

— Обичам спомена за нея, нищо повече — излъга той. — Дори да се върне, и двамата сме се променили. Не сме предишните хора.

— Честно ли говориш?

— Какво да направя, че да те убедя? — Санти я привлече в прегръдките си.

Притисна я до себе си и я целуна със страст, каквато не беше проявявал досега. Клаудия ахна. Той я просна на леглото, запретна копринената й нощница и прокара длан по гладкия й корем. Клаудия отвори очи и забеляза колко странно е лицето му. Озадачено се смръщи и видя как изражението му се смекчи. Опита се да отгатне мислите му, ала Санти притисна глава до шията й, започна да я целува и да я милва, докато тя не застена от удоволствие. Докосваше я между бедрата, после дланите му обхващаха гърдите й и тя се гърчеше, изпаднала в екстаз, защото милувките на Санти — тези уверени и нежни докосвания — събудиха у нея дълго потискана чувственост, емоции, каквито досега не си позволяваше да проявява. Санти разкопча панталона си, разтвори бедрата й и проникна в нея.

— Не взе предпазни мерки! — прошепна тя, макар че в този момент на безумна страст това беше най-малкото, което я притесняваше.

— Искам да заченеш, Клаудия — отвърна той задъхано и я погледна в очите. — Искам да имам бъдеще с теб.

— О, Санти, обичам те… — въздъхна тя щастливо, обви около него бедрата си, прегърна го през шията и го притисна до себе си. „Сега ще ме освободиш, Чофи — помисли Санти. — Сега наистина ще те забравя.“