Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (3)

Трета глава

София се събуди тъкмо когато първата дневна светлина се прокрадна през пролуката в завесите. Полежа още малко в кревата, вслушвайки се в чуруликането на врабчетата и дроздовете, подскачащи между клоните на чинарите и тополите. Без да си погледне часовника, знаеше, че е шест часът. През лятото винаги ставаше в шест — любимото й време от деня, когато всички в къщата още спяха. Навлече спортен панталон и тениска, завърза дългата си плитка с червена панделка и обу еспадрили.

Погледна за миг слънцето и забърза към игрището за поло. Хосе вече я чакаше, издокаран с традиционното облекло на гаучосите. Тази сутрин заедно със сина му Пабло тя щеше да тренира удари на топката със стика. Чувстваше се най-щастлива, когато яздеше — препускаше по игрището и беше свободна, далеч от очите на родителите си и на братята си, които не подозираха за сутрешните й занимания.

В осем остави кобилката си при Хосе и тръгна обратно към дома си. Докато вървеше през горичката, хвърли поглед към къщата на Санти, полускрита от висок дъб. Прислужниците Роса и Енкарнасион подреждаха за закуска масата на терасата, обаче Санти явно още спеше — рядко ставаше преди единайсет. Къщата на Чикита — едноетажна, боядисана в розово, избеляло през годините — беше доста скромна в сравнение с родния дом на София, с който тя се гордееше; обичаше блестящо белите стени, тъмнозелените кепенци, полускрити от дивата лоза, и големите глинени саксии със здравец и плумбаго.

Пако и Анна вече бяха станали и седяха под големия чадър на терасата, където им бяха сервирали кафе. Дядо ОʼДуайър тренираше фокуси с карти пред едно от мършавите кучета, което стоеше покорно, надявайки се да му хвърлят някаква храна. Пако — с розов пуловер за поло и с джинси — отмести поглед от вестника, и си наля още кафе, наблюдавайки приближаването на дъщеря си.

— Татко… — подхвана тя.

— Не!

— Та аз дори не съм те попитала! — София се засмя и се наведе да го целуне.

— Знам какъв ще е въпросът и отговорът е не!

Тя седна, взе си ябълка и като забеляза как устните му потръпват, впери в него очи и се усмихна, както се усмихваше само на него и на дядо си — детински, дяволито и очарователно.

— Стига де, никога не ми разрешаваш, не е честно! Та нали тъкмо ти, татенце, ме научи да играя.

— Достатъчно! — тросна се Анна. Не проумяваше защо всеки път съпругът й се хващаше на тази въдица. — Баща ти каза „не“. Престани да го тормозиш и си изяж закуската, като се храниш културно — с нож и вилица.

София се намуси и забоде вилица в ябълката. Анна се престори, че не забелязва, и запрелиства едно списание. Чувстваше, че дъщеря й я наблюдава изпод око, и изражението й стана още по-сурово.

— Защо не ми позволяваш да играя поло, мамо? — попита София на английски.

— Защото не подхожда на една млада дама.

— Говориш така само защото не харесваш коне…

— Не става въпрос за конете.

— Напротив. Искаш да съм като теб, обаче аз приличам на татко. Нали, татенце?

— За какво става въпрос? — попита Пако. Не се беше вслушал в разговора им. В този момент на терасата се появиха Рафаел и Аугустин и примижаха срещу слънцето. Умираха за сън, защото бяха останали в нощния клуб в града до сутринта.

Анна остави списанието, усмихна им се съчувствено и попита:

— Кога се прибрахте, момчета?

— Около пет, мамо. Можех да спя чак до обяд. — Рафаел се олюля, наведе се и я целуна. — Защо си се начумерила, София?

— За нищо! — Тя присви очи и заяви, че отива да поплува в басейна.

Анна изнурено се усмихна на синовете си:

— Очертава се тежък ден. София е ядосана, че няма да участва в мача.

Рафаел и Аугустин възкликнаха в един глас:

— Татко, нали не мислиш да й разрешиш?

— В момента мисля само дали да си намажа кроасаните с масло, или да хапна само препечена филийка с желе от дюли. Или пък да се задоволя само с кафето. — Пако отново разгърна вестника и се скри зад него.

— За какво беше тая тупурдия, Анна Мелъди? — попита дядо ОʼДуайър, който не знаеше нито една дума на испански. Той принадлежеше към поколението, което очакваше целият цвят да говори на английски. Живееше в Аржентина от шестнайсет години, но дори не се беше опитал да научи езика. Прислужниците в „Санта Каталина“ се опитваха да отгатнат желанията му по жестовете му, а когато отчаяно свиваха рамене, той гневно процеждаше: „Да му се не види, вече би трябвало да са научили поне няколко думи!“ и тръгваше да търси преводач.

— София иска да участва в мача по поло.

— Чудесна идея! Ще покаже туй-онуй на ония хлапаци!

* * *

София преплува няколко дължини на басейна, докато не усети, че някой я наблюдава. Подаде глава над водата и видя Мария.

— Здрасти! — извика.

— Какво ти става?

— Бясна съм!

— Заради мача ли? Сигурно баща ти не ти разрешава да играеш. — Мария свали белите си шорти и се изтегна на шезлонга.

— Как разбра?

— Ами, наречи го интуиция… за мен ти си отворена книга.

— Понякога ми идва да удуша майка ми.

— На всички ни се случва. — Мария извади лосионите от плажната си чанта.

— О, не говори така, твоята майка е светица! Не познавам по-мил човек от нея. Ще ми се да беше моя майка.

— Да, да, признавам, че съм късметлийка — кимна Мария. — Най-вече защото мама е твърде заета с Панчито.

— Де да можех и аз да имам по-малък брат вместо онези двама тъпаци. Аугустин е нетърпим, все се заяжда с мен и се прави на много велик. Мечтая да замине да учи в чужбина.

— Нищо не се знае, може желанието ти да се сбъдне.

— Ако намекваш, че дървото ще ми помогне, няма да го моля за глупости. Имам си много по-важни желания, отколкото да се отърва от глупавия ми брат.

— Е, какво решаваш за мача?

София въздъхна и разпери ръце.

— Отказвам се.

— Сериозно? Нетипично е за теб — разочаровано промълви Мария.

— Ами, още не съм измислила план, пък и не знам дали си струва труда. Всъщност може би си струва — дори само за да видя израженията на мама и на Аугустин…

Не довърши изречението, защото някой я вдигна от шезлонга и докато се усети какво става, се озова в басейна, опитвайки се да се освободи от мечешка прегръдка.

— Санти! — възкликна радостно и се опита да натисне главата му под водата. Той обаче я хвана през кръста и я повлече надолу — сборичкаха се, после бяха принудени да изскочат на повърхността, за да си поемат въздух. Искаше й се да останат още в басейна, но Санти вече плуваше към стълбичката.

— Благодаря, че ме разхлади — каза му, когато го настигна. — Тъкмо започвах да се чувствам като наденичка на скарата на Хосе.

— Е, Чофи, няма ли да участваш в мача днес следобед? — подразни я той. — Разбрах, че си вбесила братята си.

— О, и още как! Заслужиха си го.

— Нали не вярваше, че Пако ще ти разреши?

— Да, смятах, че ще го склоня.

Санти се усмихна, а тя си помисли, че в такива моменти става още по-привлекателен.

— Да, само ти можеш да въртиш на малкото си пръстче стария Пако. Какво се обърка?

— Ще ти го кажа бавно — м-а-м-а!

— Ясно. Значи е безнадеждно.

— Да.

Санти излезе от басейна, седна на каменните плочи, нагорещени от слънцето, и отметна от челото си мократа си коса:

— Трябва да докажеш на баща си, че играеш добре като Аугустин.

— Много добре знаеш, че играя не по-зле от него. И Хосе знае — попитай го, ако не ми вярваш. — Тя присви очи и се замисли.

— Какви планове кроиш?

— Никакви.

— О, я стига! Познавам те много добре.

— Олеле, нападат ни! — провикна се Мария, наблюдавайки как към басейна се приближава Чикита, понесла на ръце Панчито, най-малкото си дете, и последвана от още пет-шест дечурлига.

— Да изчезваме оттук, Санти — предложи София и се обърна към братовчедка си: — Идваш ли с нас?

Мария поклати глава и помаха на майка си.

* * *

По пладне миризмата на печено месо вече се носеше из цялото ранчо и около скарата обикаляха глутници кучета. Соледад, Роса, Енкарнасион и прислужниците от другите къщи подреждаха масите за традиционното съботно семейно угощение. Белите покривки и кристалните чаши блестяха под слънцето.

От време навреме Анна — със сламена шапка и широка бяла рокля — оставяше списанието и инспектираше масите. Жените от прислугата я зяпаха любопитно, защото огненочервената й коса и бялата й кожа бяха невиждани по тези места. Въпреки че беше живяла в Аржентина толкова дълго време, тя говореше зле испански и камериерките в къщата й се присмиваха зад гърба.

Всички в „Санта Каталина“ обаче харесваха сеньор Пако. Някои често споменаваха покойния му баща Ектор Соланас — човек със силна воля и голямо достойнство, за когото семейството беше по-важно от бизнеса и политиката. Той уважаваше съпругата си Мария — Елена като майка на децата му и я обичаше… посвоему. Но помежду им нямаше любов. Бракът им беше уреден от родителите им, които смятаха, че съюзът ще е от полза за двете семейства. Очакванията им донякъде се сбъднаха. Мария — Елена беше красива и изискана, мургавият Ектор не беше красавец, но притежаваше отличен бизнес нюх и умът му сечеше като бръснач. Бяха сред най-популярните двойки в Буенос Айрес, даваха разкошни приеми и бяха всеобщи любимци. Не бяха влюбени един в друг, но понякога нощем се любеха страстно, а на сутринта се връщаха към обичайните си официални отношения.

Мария — Елена знаеше, че Ектор има любовница в града. Всъщност всички знаеха, но тъй като беше обичайно мъжете да си имат любовници, тя се примири и никога не обели дума пред някого. Запълни празнотата в живота си, като се отдаде изцяло на децата си, докато на сцената не се появи Алексей Шаковски. Шаковски беше избягал от Русия през 1905-а, за да се спаси от избухналата революция. Този човек — темпераментен, но и мечтател — влезе в живота на Мария — Елена като неин учител по пиано, но я научи да харесва операта, изкуството и страстта на мъж, за когото любовта беше в съзвучие с музиката, преподавана от него. Ако Мария — Елена се изкуши да отвърне на чувствата му, изразявани чрез всяка изсвирена нота и от погледа му, тя никога не се издаде и не изложи съпруга си. Да, беше й приятно в компанията на учителя по музика, но неизменно го отблъскваше с достойнството на почтена жена, която е направила своя житейски избор. Алексей Шаковски не задоволи потребността й да бъде обичана, но й дари нещо безценно — музиката. Музиката й позволи да фантазира, че живее по различен начин, и не само се превърна в начин за бягство от понякога задушаващия я свят, но й донесе много щастие.

* * *

Точно в един удариха гонга, за да възвестят началото на банкета. Към къщата на Анна и Пако започнаха да се стичат хора от всички краища на ранчото, привлечени от апетитната миризма на печено филе и чоризо. Фамилията Соланас беше голяма. Мигел и Пако имаха двама по-големи братя — Нико и Алехандро. Нико беше женен за Валерия, четирите им деца носеха имената Никито, Сабрина, Летисия и Томас, децата на Алехандро и Малена се казваха Анхел, Себастиан, Мартина, Ванеса и Орасио. Както обикновено беше доста шумно, но някой отсъстваше. След като всички си взеха от печеното и се настаниха около масите, празното място веднага се наби на очи.

— Къде е София? — прошепна Анна на Соледад, когато прислужницата остави на масата купа със салата.

— Не знам, сеньора, не съм я виждала. — Тя се озърна, видя нещо на игрището за поло и възкликна: — Ето я!

Всички се обърнаха натам, възцари се неловко мълчание. Без капчица свян София галопираше към тях и удряше топката със стика. Анна скочи на крака, лицето й беше пламнало от гняв и отчаяние.

— София, как можа! — извика и хвърли салфетката си. — Дано Господ Бог ти прости — прошепна на английски. Санти гузно се въртеше на стола си, всички останали изумено зяпаха младата ездачка. Само Пако и дядо ОʼДуайър, когото винаги настаняваха в края на масата, защото никой не си правеше труда да разговаря с него, гордо се усмихнаха.

— Ще ти докажа, че играя поло по-добре от Аугустин, татко. Само гледай! — процеди през зъби София. — Гордей се с мен, защото ти си ме учил. — И продължи да демонстрира уменията си, без ни най-малко да се притеснява, че всички погледи са вперени в нея.

Миг преди да се блъсне в масата, дръпна юздите, принуждавайки коня да спре, и предизвикателно изгледа баща си:

— Е, какво ще кажеш?

Присъстващите извърнаха очи към Пако, за да видят как ще реагира. За всеобща изненада той се облегна на стола, взе чашата си с вино и я вдигна като за тост.

— Добре се справяш, София. А сега седни при нас, пропускаш чудесен обяд — каза спокойно и развеселено се усмихна.

Камък й падна от сърцето. Слезе от коня и го поведе към другия край на масата. Минавайки край Анна, която отново беше седнала, защото краката й се подкосиха, подхвърли:

— Мамо, извинявай, че закъснях за обяда.

— Никога не бях виждала човек, който така нагло да си проси внимание — с треперещ глас каза майка й, преминавайки на английски. София завърза юздите за едно дърво, изтупа праха от джинсите си и понечи да седне.

— Първо си измий ръцете и се преоблечи! — нареди й Анна — идваше й да потъне в земята от срам, задето тази сцена се разиграваше пред роднините на съпруга й. София все пак се подчини.

Обядът продължи, само че сега всички говореха за безочливата София. Анна не продумваше. Питаше се защо дъщеря й винаги я унизява пред цялото семейство. Слава богу, че Ектор не беше жив, за да стане свидетел на наглото поведение на внучка си. Неволно погледна баща си, който „разговаряше“ с кучетата, наобиколили го с надеждата да им хвърли нещо за ядене; знаеше, че той се възхищава от София още повече, когато тя се държи скандално. Мария прикри с ръка усмивката си.

Аугустин се обърна към Рафаел и Фернандо:

— Тя е само една фукла! — Говореше шепнешком, за да не го чуе баща му. — Татко е виновен, прощава й всичко.

— Не бой се — успокои го Фернандо. — Баща ми няма да позволи тя да участва в мача.

Разговорите не секваха. Чикита прошепна на Малена:

— Ох, горката Анна! Мъчно ми е за нея.

— Сама си е виновна. Открай време се интересува само от синовете си. Трябваше да отдели повече внимание на дъщеря си, вместо да я повери на Соледад, която тогава беше почти дете.

— Имаш право, но не забравяй, че София има много чепат характер — настоя Чикита и погледна Анна. Изопнатото й лице издаваше, че едва се сдържа да не се разплаче.

София се върна — беше си сложила друг панталон и бяла тениска. Сложи в чиния малко от печеното и седна между Санти и Себастиан.

— Какъв беше този цирк? — прошепна й Санти.

— Ти ми подсказа идеята — изкиска се тя.

— Така ли?

— Ами да. Посъветва ме да направя силно впечатление на баща ми или на баща ти. Мисля, че впечатлих и двамата.

— Не съм сигурен за баща ми. — Санти погледна Мигел, който седеше в другия край на масата и разговаряше с Анна и Алехандро. Мигел усети погледа му и поклати глава. Младежът сви рамене, сякаш казваше: „Идеята не беше моя“, после отново се обърна към братовчедка си: — Мислиш ли, че заради това изпълнение ще ти разрешат да участваш в мача?

— Естествено.

— Ще е цяло чудо, ако ти позволят.

— Напротив. Заслужила съм го! — тросна се тя и нарочно застърга с ножа по чинията, за да изправи всички на нокти.

* * *

След обяда двете с Мария се скриха зад къщата и се запревиваха от смях. София си пое въздух и попита:

— Мислиш ли, че номерът ми ще мине?

— О, да. Чичо Пако беше силно впечатлен.

— А мама?

— Тя се вбеси.

— Божичко!

— Не се преструвай, че съжаляваш.

— Да съжалявам ли? Напротив, щастлива съм. Да говорим по-тихо, иначе тя ще ме намери. Наистина ли направих силно впечатление на татко?

— Да. Трябва да ти разреши да играеш. Какво от това, че си момиче?

— Защо не отровим Аугустин? — Очите на София дяволито проблеснаха. — Соледад ще купи отвара от оная вещица в града. Или сами ще си я приготвим.

— Мисля, че най-ефикасно ще е да направим магическо заклинание.

— Май имаш право. Дървото омбу ще ни помогне.

— Да пием за него! — Мария се престори, че вдига чаша за наздравица, София направи същия жест. После двете се втурнаха към дървото, звънливите им гласове се носеха над полята.

* * *

Анна беше покрусена. Едва издържа обядът да свърши, извини се, че има главоболие, изтича в стаята си и се просна на леглото. Извади от чекмеджето на нощното си шкафче дървено разпятие, целуна го и шепнешком каза кратка молитва, после възкликна:

— Господи, какво сторих, за да заслужа тази непокорна дъщеря? Защо се поддавам на провокациите й, с които цели само да ме вбеси? Защо Пако и татко не виждат, че е манипулаторка? Нима само аз разбирам какво чудовище може да е тя? Знам, че това е наказание, задето навремето не се омъжих за Шон ОʼМара. Не страдах ли достатъчно? Господи, дай ми сили да издържа. И не позволявай тя да участва в мача.

* * *

Мачът започна навреме — истинска рядкост за Аржентина — точно в пет следобед. Още беше много горещо, но жегата не пречеше на младежите с бели бричове и лъснати до блясък ботуши, да препускат нагоре-надолу по игрището, яхнали конете си. Четиримата от „Ла Пас“ бяха с черни спортни блузи, момчетата от „Санта Каталина“ — с розови. Роберто и Франсиско Лобито от „Ла Пас“ бяха отлични играчи, братовчедите им Марко и Давико — от класата на Рафаел и Аугустин. Роберто Лобито беше най-добрият приятел на Фернандо, но по време на мача щяха да са ожесточени врагове.

Фернандо, Санти, Рафаел и Аугустин играеха заедно от малки. Днес всички, с изключение на Аугустин бяха във форма. Той още беше махмурлия от предишната вечер и реакциите му бяха забавени. Играеха се шест чаки — шест периода от по седем минути.

В почивката след първата Пако се сопна на Аугустин:

— Остават още пет чаки, гледай да се стегнеш. Ако не се беше издънил, Роберто Лобито нямаше да вкара, и то два пъти. И не гледай на кръв сестра си. Ако продължиш да играеш като баба, тя ще те замести.

Заплахата явно подейства и Аугустин някак изигра втората чака, но отборът на „Санта Каталина“ още изоставаше с два гола.

Всички от „Санта Каталина“ и „Ла Пас“ бяха дошли да гледат мача. Обикновено седяха заедно, но днешното състезание беше толкова важно, че се бяха разделили на два лагера и се гледаха враждебно. Младежите и от двете групи гледаха мача, но и хвърляха погледи към младите госпожици. Девойките от „Ла Пас“ с къси бели полички седяха на предните капаци на джиповете, говореха си за мода и за мъже, но очите им, скрити зад тъмните очила, похотливо се стрелкаха към младежите от „Санта Каталина“. Момичетата от „Санта Каталина“ — Сабрина, Мартина, Пия, Летисия и Ванеса — не откъсваха погледи от красивия Роберто, който яздеше като рицар, яхнал боен кон, и светлорусата му коса падаше на челото му всеки път, когато се наведеше да удари топката. София и Мария седяха встрани с Чикита и малкия Панчито и вниманието им беше приковано в случващото се на игрището.

— Не бива да загубят! — възкликна София, наблюдавайки как Санти препусна в галоп към вратата и подаде топката на Аугустин, който пропусна да отбележи. — Смотаният ми брат пак се издъни!

— Не се тревожи, София. Чувствам вятъра на промяната — подхвърли Мария.

— Дано си права. Ако Аугустин продължи да играе така, загубата ни е в кърпа вързана. — Тя намигна на братовчедка си.

Въпреки че Санти и Фернандо отбелязаха по един гол, „Санта Каталина“ изоставаше с два гола. Съперниците им вече бяха сигурни в победата. Ненадейно Аугустин подхвана топката, загалопира напред и я вкара във вратата.

— Боже! — възторжено извика София. — Аугустин отбеляза!

Поддръжниците на „Санта Каталина“ въодушевено заръкопляскаха. Само че конят на Аугустин продължи победоносно да галопира, после внезапно спря и хвърли ездача на земята. Аугустин изпъшка и остана да лежи неподвижно. Мигел и Пако се втурнаха към него. Изминаха няколко минути, които се сториха цяла вечност на изплашената Анна, преди Пако да обяви, че синът му е жив и здрав, само го мъчи тежък махмурлук. После изненадващо за всички извика на София:

— Ти ще го заместиш!

Тя изумено го изгледа.

— Ще го заместиш. Хайде, побързай. Гледай да победите.

— Мария, Мария! — възкликна София. — Случи се!

Мария кимна и си помисли: „Нашето дърво наистина е вълшебно!“.

Още не вярвайки на късмета си, София набързо навлече розова блуза и яхна коня си. Младежите от „Ла Пас“ презрително се засмяха. Роберто Лобито подвикна нещо на брат си и двамата се закискаха. „Ще видят те на кого се присмиват! — помисли си тя. — Ще им покажа какво мога!“ Не й остана време да каже нещо на съотборниците си — докато се усети, играта беше възобновена. След секунди получи топката, обаче Марко я изблъска и не й позволи да играе. София се вбеси — нахвърли се върху него, после върху Франсиско — ей така, за всеки случай. Ядоса се още повече, когато видя, че Рафаел и Фернандо не й подават топката; само Санти се отнасяше с нея като със съотборничка, но Роберто Лобито беше като негова сянка и му пречеше да играе. Всъщност двамата със Санти сякаш бяха сами на игрището — блъскаха се един в друг и се ругаеха.

В края на петата чака съперниците продължаваха да водят.

— Подавайте на София, да му се не види! — гневно възкликна Санти, докато слизаше от коня.

— Е, тогава със сигурност ще загубим — промърмори Фернандо.

— Стига, Ферхо, не се дръж като дете — обади се Рафаел. — Тя е в нашия отбор, точка по въпроса. На всички е ясно, че не става за нищо, затова трябва да се стегнем.

— Няма да победим, ако сме само тримата — извика Санти — затова включвайте и нея!

— Шовинисти такива, ще ви докажа, че играя по-добре от загубения Аугустин. Забравете гордостта и играйте с мен, а не против мен. Противници са онези от „Ла Пас“, ако сте забравили! — заяви тя и наперено подкара коня към игрището. Фернандо не продума, но изражението му беше повече от красноречиво. Рафаел завъртя очи, а Санти се засмя — беше възхитен от самочувствието й.

Когато излязоха на игрището за последната чака, напрежението беше почти осезаемо. Играта започна, възцари се мъртвешка тишина. Всеки от двата отбора се опитваше да наложи превъзходството си. Санти, който несъмнено беше най-добрият играч, беше зорко пазен, но никой не обръщаше внимание на София, защото съотборниците й рядко й подаваха топката. Времето изтичаше, когато Санти изравни резултата. Зрителите станаха на крака.

Оставаха само няколко минути до края на мача и битката между двата отбора се ожесточи още повече. Знаеха, че ако едните или другите не отбележат до края на чаката, ще бъде приложено правилото „внезапна смърт“. Гневни викове и отривисти команди огласяха игрището — Роберто се опитваше да контролира своя отбор, а Санти — да накара брат си да играе със София. Мария нетърпеливо подскачаше на едно място, Мигел и Пако крачеха напред-назад по страничната линия. Пако си погледна часовника — оставаше само една минута — и си каза, че може би е сгрешил, като е позволил на дъщеря си да играе.

Внезапно Рафаел получи топката, подаде я на Фернандо, който му я върна. Санти се промъкна край Роберто и Марко, които пришпориха конете си и го последваха. Преди да го догонят, Рафаел му подаде топката и той препусна към другия край на игрището. Само София и Франсиско, който я пазеше, бяха между него и вратата. Той беше изправен пред избор — да мине край Франсиско и да се опита да отбележи, или да подаде на София. Франсиско беше сигурен, че тя няма да получи топката, затова препусна към него, за да му отнеме топката. Санти впери зелените си очи в братовчедка си, която веднага го разбра и зае позиция. Миг преди Франсиско да се блъсне в него, той подаде топката на София и извика:

— Давай, Чофи!

Тя решително стисна зъби — нямаше да пропусне тази възможност. Удари топката веднъж, два пъти, после замахна със стика, мислейки за Хосе, за баща си и за Санти, и вкара топката във вратата. След секунди съдията наду свирката — край на мача. Бяха победили!

— Бяхме на косъм — усмихна се Мигел и потупа Пако по рамото. — Извади късмет, иначе и теб щяха да изпекат на скарата.

— Тя игра добре, провалиха я съотборниците й. Несъмнено я бива — гордо заяви Пако.

Рафаел препусна към София и я потупа по гърба:

— Браво, дебеланке. Ти си звезда!

Фернандо само й кимна; радваше се, че са победили, но не можеше да се насили да поздрави сестра си. Санти едва не я свали от коня, като я прегърна през шията и я придърпа към себе си, за да я целуне по бузата:

— Знаех, че ще се справиш, Чофи. Оправда надеждите ми!

Роберто Лобито я изчака да слезе от коня, приближи се до нея и се усмихна:

— Играеш добре, макар да си момиче.

— И ти играеш добре, макар да си момче — наперено отговори София.

Той се засмя и я изгледа любопитно, сякаш я виждаше за първи път:

— Означава ли това, че често ще се срещаме на игрището?

— Може би.

— Ще очаквам с нетърпение. — Той й намигна. София сбърчи нос, изсмя се и изтича при отбора си.

* * *

Привечер, когато първите звезди посребриха сумрака, Санти и София седнаха под гъстите клони на дървото омбу и се загледаха в далечината.

— Днес игра добре, Чофи.

— Благодарение на теб. Защото повярва в мен. Който се смее последен, се смее най-добре, нали? — Тя се изкиска, като си спомни как Аугустин падна от коня си. — Тези мои братя…

— Не им обръщай внимание. Дразнят те, защото знаят, че ги превъзхождаш.

— Как да не им обръщам внимание? Толкова са разглезени, особено Аугустин.

— Всички майки глезят синовете си. Почакай и сама ще се увериш.

— Надявам се да не е скоро.

— Никой не си знае съдбата. Животът не е онова, което очакваш.

— Моят ще бъде. Така или иначе отново ти благодаря, задето ми се довери. Дадох им да се разберат, нали? Показах им на какво съм способна.

Той се вгледа в лицето й, опитвайки се да различи изражението й в сумрака.

— Нито за миг не съм се съмнявал. Никой не притежава твоя хъс. Никой. — Той замълча, сякаш се замисли за нещо.

— Какво ти се върти в главата, Санти?

— Че не си като другите момичета.

— Така ли? — Тя се почувства поласкана.

— Да. С теб нито за миг не ми е скучно, ти си… как да се изразя? Ти си личност.

— А за мен ти си идол! Известно ли ти е?

— Не ме издигай на пиедестал, може да падна.

— Имам късмет, че си ми приятел — свенливо промълви тя и почувства как сърцето й ускори ритъма си. — Със сигурност си ми любимият братовчед.

— Братовчед. — Санти тежко въздъхна. — И ти си ми любимата братовчедка.