Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (28)

Двайсет и осма глава

— Знаех, че нещо се случи през онзи уикенд, когато ви гостувахме заедно с Гонзало — каза Заза, когато с Дейвид обядваха заедно след месец. — Познах по очите ти. Безнадежден актьор си — добави и гърлено се засмя.

Дейвид й беше телефонирал сутринта да я покани на обяд — беше в Лондон по работа и щеше да остане няколко дни.

— Не мога да се откъсна от София — обясни, после й довери, че са станали любовници.

— Горкият Гонзало, мъчно ми е за него — усмихна се Заза и отпи от виното си. — Беше си загубил ума по София.

— Откровено казано, мислех, че тя ще се влюби в него.

— Аз също, затова предложих да го поканиш. Ако имах и най-малка представа за чувствата ти към нея, нямаше да бъда толкова нетактична. Ще ми простиш ли?

— Не би трябвало, но какво да се прави, обичам те — засмя се той и отвори папката с менюто.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Естествено, ще се ожениш за нея — каза тя и почувства, че гърлото й се свива.

— Не знам. Какво ще хапнеш? — попита Дейвид, за да смени темата, и повика сервитьора. Само че не беше толкова лесно да се затвори устата на Заза, когато си наумеше нещо. Тя си поръча на бърза ръка и поднови „разпита“:

— София иска да се омъжи, нали? Всички момичета го искат. Ами Ариела?

— Какво за нея? Разведени сме от седем години.

— Казал ли си на София за нея?

— Защо да се интересува от Ариела? Тя е бившата ми съпруга.

— И мръсница, дразнещо красива мръсница — заяви Заза, просъсквайки думата „мръсница“. — Ще се вбеси, като научи за София.

— Не, няма. Тя е във Франция с любовника си. — Доскоро щеше да го жегне болка при споменаването на онзи лигав французин, който съблазни жена му и му я отне. Изневярата й едва не го довърши. Но сега тази страница беше затворена, съдбата му беше дала София, която той обичаше повече, отколкото някога беше обичал Ариела.

— Бившата ти ще цъфне и ще ти създаде проблеми, обзалагам се. Ще поиска да се върне при теб, като разбере, че обичаш друга. Ариела е толкова странна, винаги иска онова, което не може да има. Дейвид, в момента си неустоимо привлекателен за нея. Разбираш ли, тя винаги прекрачва общоприетите норми. Предизвикателна е и обича да я предизвикват. Обича да шокира, поведението й често е непредвидимо. Харесва й да мъти водата. — Заза присви очи. — Много я бива да мъти водата. Но тя ще се върне, помни ми думата.

— Добре, стига сме говорили за нея, кажи как е Тони. — Дейвид леко се отмести, за да позволи на сервитьора да сложи пред него порцията печен костур.

— Ами майка ти, запозна ли я с майка ти? — продължи Заза, без да обръща внимание на въпроса му.

— Не, не съм ги запознал.

— Но ще ги запознаеш, нали?

— Не виждам абсолютно никаква причина да го сторя.

— Майка ти обичаше Ариела: завършила Оксфорд, изискана, от аристократично семейство. Няма да хареса някаква си аржентинка, защото няма как да казва на приятелките си: „О, да, тя е от старинен род — фамилията Соланас от Норфолк“. Трудно ще й бъде да я прецени, да я постави в съответната ниша… Скъпи, София католичка ли е?

— Не знам. Никога не съм я питал.

— Само това липсваше… католичка! Тогава няма почти никаква надежда майка ти да я приеме. И все пак ти си единственият й син. Нима няма да се зарадва на твоето щастие?

— Не съм й казвал за София и нямам намерение да й казвам. Не е нейна работа. Тя ще се държи отблъскващо. Защо да й давам възможност?

— Винаги съм се чудела как дракон като Елизабет Харисън е родила толкова очарователно същество като теб, Дейвид. Чудя се, наистина.

Тя размаха лъжицата все едно беше цигаре.

— Ако си свършила с инквизицията, кажи ми как е Тони — усмихна й се той.

* * *

На път към офиса си Дейвид се замисли за София и се усмихна. Тя не пожела да дойде с него в Лондон. Предпочете да остане на село с кучетата и конете. След неприятната случка с Гонзало бяха безкрайно щастливи само двамата. Приятели идваха и си отиваха, но те предпочитаха да са сами. Яздеха по хълмовете, разхождаха се в гората, правеха любов на дивана пред пращящия огън.

Харесваше му, когато работеше и тя влизаше в кабинета, слагаше ръце на раменете му и допираше нежната си страна до неговата. Вечер гледаше телевизия, сгушена на дивана с двете кучета до себе си, пиеше шоколад и хрупаше бисквити, а той четеше в съседната малка дневна. Нощем се прилепваше до него, преплиташе краката си с неговите и той така се възбуждаше, че я отблъскваше много внимателно, за да не я събуди. Тя изпитваше необходимост от близостта му, от сигурността, която й даваше.

* * *

От няколко месеца София не беше се обаждала на Маги и Антон. С Дейзи поддържаха връзка, тя даже й гостува два пъти. Още работеше в салона и София беше в час с най-новите клюки. Дейзи я накара да телефонира на Маги:

— Ще си помисли, че си се възгордяла, ако не й се обадиш.

Маги изобщо не се изненада, когато София сподели с нея за Дейвид.

— Нали ти казах, че ще те прелъсти? — напомни й и вдиша дълбоко от цигарата. Възнамеряваше да говори дълго по телефона.

— Вярно е — разсмя се София.

— Подъл, дърт използвач.

— Не е стар, Маги, само на четирийсет и две е.

— Тогава е само подъл, сладурче. — Тя се засмя дрезгаво. — Запозна ли се с бившата му?

— Прочутата Ариела ли? Не още.

— Ще се запознаеш. Бившите винаги измислят нещо гадно — отбеляза тя.

— Не ме е грижа. Много съм щастлива. Никога не съм вярвала, че отново ще се влюбя.

— Винаги се влюбваш отново. Не ги слушай тия, дето разправят, че на света има само един мъж за всяка жена. Това е мит. Обичала съм неколцина, мила моя. И всички без изключение бяха сладури.

— Дори Вив ли? — попита дяволито София, като си спомни втория братовчед на Тони.

— Дори Вив. Беше голям мъж… ако се сещаш какво имам предвид. Винаги ме задоволяваше, даже когато се мразехме. Дано и Дейвид те задоволява — добави.

— О, Маги!

— Толкова си невинна, миличка… ех, в това ти е чарът и една от причините той да те обича. Не затривай тази невинност, напоследък рядко се среща — сухо заключи тя. — Ще ни посетиш ли някой път? Антон тъгува за теб.

— Ще се видим съвсем скоро. В момента тук имаме много работа.

— Ще е хубаво, ако е преди Коледа.

— Ще се опитам.

* * *

София запали камината в малката дневна. Когато бяха сами, това помещение беше по-уютно от голямата гостна. Докато беше на езда, Дейвид я беше търсил два пъти по телефона, затова побърза да му позвъни. Липсваше й. Нямаше го само една нощ, обаче бе свикнала с него и леглото й се струваше грамадно и студено.

Пламъците в камината лумнаха. София си пусна музика. Дейвид обичаше класическа музика, затова избра един от неговите дискове — щеше да й даде усещането, че той е някъде из къщата и да прогони тишината. Смрачаваше се и дневната светлина чезнеше в зимната мъгла. София спусна плътните завеси и си спомни за Ариела. Къщата очевидно беше подредена от нея. Дейвид не беше от мъжете, които се интересуват от обзавеждането на дома. Тя се запита как ли изглежда бившата му. Дейвид не й беше разказвал много за нея, освен че имала изискан вкус, разбирала от изкуство и обичала музиката. Запознали се през последната им година в Оксфорд. Никога не бил преследван от жена; в неговия свят мъжете ухажвали жените. Но Ариела не била от жените, които стоят безучастно и чакат да я ухажват. Взимала, каквото си поиска. Отначало не го заинтригувала, бил доста увлечен по момиче от курса по литература. Но тя не отстъпвала и най-накрая се озовали в леглото. Ариела не била девствена, държала се в секса по-скоро като мъж, обясни Дейвид. Оженили се след около година, а след седем се развели. Оттогава минали десет години. Нямаха деца, защото Ариела не искала.

София не започна да го разпитва. Струваше й се неуместно, а и Дейвид не я притесняваше с въпроси за нейното минало. Сега обаче беше сама в къщата и чувстваше присъствието на Ариела във всяка вещ. Нямаше рамкирани фотографии, както би се очаквало, но пък и разводът е бил неприятен. В края на краищата тя го беше напуснала, а не той нея.

Спонтанно заотваря чекмеджетата и потърси между документите и бележниците на Дейвид снимки от неговото минало. Не вярваше, че той ще има нещо против, и сигурно щеше да й ги покаже, ако беше тук. Само дето не искаше да го разпитва и да изглежда твърде заинтересувана, все едно го ревнува. Най-после на дъното на шкафа в неговия кабинет видя нещо, което й заприлича на фотоалбум. Извади го и го отвори, за да е сигурна, че е намерила, каквото търсеше. Видя усмихнатия Дейвид, небрежно прегърнал през раменете красива блондинка, затвори албума и го занесе в дневната. Сгуши се на дивана и започна да разглежда снимките от самото начало. Двете кучета Сам и Куид лежаха пред камината и тупаха доволно с опашки. Първите снимки на Дейвид и Ариела бяха от Оксфорд на пикник сред природата. София си помисли, че Ариела е много красива, и усети лека ревност. Косата й беше разпусната и беше почти бяла, кожата — бледорозова, лицето й — издължено и слабо. Носеше дебело палто. Черната спирала на миглите подчертаваше зелените й котешки очи. Тънките й устни бяха разтегнати в иронична усмивка. „На всички снимки изпъква, но само заради бялата си коса“ — помисли си София, твърдо решена да не унива заради нейната харизма и красота. Обърна на другата страница и се усмихна, като видя снимка на Дейвид като млад. Бил е кльощав, преди годините и успехът да го позакръглят. Буйната коса падаше на челото му и блестеше на слънцето.

Тя потърси албуми със снимки от сватбата им и от годините след това, но не намери нито един. Беше доволна, че е забутан в шкафа, което според нея означаваше, че Дейвид никога не го разглежда.

Когато след два дена Дейвид се върна, тя изтича да го посрещне заедно с кучетата, които се хвърлиха към него и оставиха по панталона му кални следи от лапи. София го обсипа с целувки, докато накрая той остави сака в антрето и я отнесе на ръце в спалнята.

* * *

Докато украсяваше къщата за Коледа, София забрави Ариела. Дейвид обикновено прекарваше празника със семейството си, но реши, че няма да е честно да я срещне с толкова много непознати накуп, затова измисли компромисно решение.

— Ще заминем за Коледа в Париж — съобщи той на закуска.

София учудено повдигна вежда:

— Париж ли? Не е типично за теб. Какво ти става?

— Искам да съм сам с теб на красиво място. Знам един малък хотел до Сена — отвърна той нехайно.

— Колко хубаво! Никога не съм била в Париж.

— Тогава ще ти бъда екскурзовод. Ще обиколим магазините на „Шанз-Елизе“… Нали няма да прекараш живота си с джинси и тениска? — добави и допи кафето си.

София се влюби в Париж. Дейвид пътуваше със стил. Летяха с първа класа, на летището ги взе черна лимузина, която ги закара до техния дискретен хотел на самия бряг на Сена.

Както й обеща, той я заведе да пазарува. Като го гледаше, тя си помисли, че дори със старото кашмирено палто и с филцовата шапка той е изискан и красив. Влизаше във всеки магазин заедно с нея, сядаше и казваше мнението си, докато тя пробваше дрехи.

— Необходимо ти е палто — казваше — но онова е твърде късо. — После добавяше: — Трябва ти вечерна рокля… тази ти стои чудесно.

Стигна дотам, че я заведе в магазин за бельо и настоя да си избере дантелено и копринено бельо, с което да замести памучното. — Красива жена като теб трябва да бъде обгърната с красиви неща.

Не й разреши да носи пликовете с покупките. Във всеки магазин поръчваше да ги занесат в хотела.

— Дейвид, сигурно похарчи цяло състояние — каза тя, докато обядваха. — Наистина не го заслужавам.

— Заслужаваш всичко, че дори и повече. Едва сега започваме — отговори й — очевидно му доставяше удоволствие да я глези.

Когато се върнаха в хотела, завариха всички покупки в дневната. Дейвид я остави да ги разопакова и слезе във фоайето да „се поогледа“.

София отстраняваше фината хартия от всяка дреха, подреждаше покупките на дивана, после по столовете, докато стаята не заприлича на бутик. След това пусна радиото и под звуците на чувствена френска мелодия се отпусна в пълната с пяна вана. Беше истинско блаженство. Толкова бе щастлива, че от месеци не беше мислила за Сантигито или за родния дом, и нямаше намерение отново да се подложи на този душевен тормоз. В този момент миналото престана да я преследва и вече можеше да се радва на своето настояще, без да се терзае.

Когато Дейвид се върна, тя го чакаше на вратата, облечена с новата червена рокля с дълбоко деколте, дълга почти до земята и с кокетна цепка отстрани. Изглеждаше по-висока заради обувките с токчета, къдравата й коса беше разпусната и блестеше под светлината. Дейвид явно беше зашеметен и тя се почувства на седмото небе. След вечерята в малък, изискан ресторант близо до „Плас де Вож“ Дейвид я хвана за ръка и я поведе навън, в мразовитата нощ.

— Бъдни вечер е, нали знаеш? — промълви, докато бавно прекосяваха площада.

— Да. Не съм празнувала истински Коледа, откакто пристигнах в Англия — отвърна тя без самосъжаление.

— Ето, празнуваш с мен. Няма по-вълшебна Бъдни вечер.

Бавно заобиколиха замръзналия каменен фонтан и се загледаха в скулптурната композиция, представляваща диви гъски с разперени крила.

— Като че ли някой е плеснал с ръце и ги е подплашил — възкликна тя възхитено. — Не е ли прекрасно?

— София… — промълви Дейвид.

— Изглеждат толкова уязвими.

— София! — повтори той.

— Да? — отговори тя, без да откъсва очи от скулптурата.

— Погледни ме.

Тонът му я сепна и тя се обърна към него.

— Какво има? — попита, но по изражението му не личеше да е нещо лошо. Той хвана ръцете й.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да се омъжа ли? — повтори смаяно София. За част от секундата зърна измъченото лице на Санти и чу гласа му, сякаш понесен от вятъра: „Да избягаме далеч оттук и да се оженим. Ще се омъжиш ли за мен?“. След миг обаче гласът заглъхна и тя видя пред себе си Дейвид, който я гледаше с боязън. Почувства, че се просълзява — не беше сигурна щастлива ли е или тъжна.

— Да, ще се омъжа за теб — прошепна. Дейвид облекчено въздъхна и широко се усмихна. Извади от джоба си малка кутийка и я сложи в дланта й. София я отвори — вътре имаше голям пръстен с рубин.

— Червеният цвят е любимият ми! — ахна.

— Знам…

— О, Дейвид, прекрасен е. Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Сложи го.

Тя му подаде пръстена, за да не го изпусне, и непохватно започна да издърпва ръкавицата си. Дейвид нахлузи пръстена, после целуна ръката й.

— Аз съм най-щастливият мъж на света, София, ти ми дари най-голямото щастие — промълви. Сините му очи блестяха от едва сдържаното вълнение.

— А ти събра парченцата от разбитото ми сърце, Дейвид. Мислех, че никога повече няма да обичам. Но те обичам. Много те обичам.