Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (27)

Двайсет и седма глава

Когато Дейвид и София се върнаха в гостната, всички се престориха, че нищо не се е случило. София си помисли колко британско е това поведение. В родината й всички щяха да се струпат около тях и да ги обсипят с въпроси. Гонзало и Еди очевидно бяха предупредени от Заза да не наливат масло в огъня, затова само й се усмихваха и я разпитваха за конете.

Заза запали цигара, облегна се на канапето, присви очи и огледа подозрително Дейвид и София. „Дейвид само дето не подскача и колко много се старае да го прикрие“ — помисли си и издуха тънка струйка дим. А София беше неузнаваема. Личеше си, че е плакала, но страните й руменееха от вълнение, което тя едва сдържаше. Тук определено ставаше нещо…

В очите на Гонзало София бе неотразима поради две причини — беше красива и в образа й имаше нещо трагично. В Аржентина се носеха слухове за нея. В Буенос Айрес нямаше как да се скрие подобен скандал. Помъчи се да си спомни: не ставаше ли въпрос за любовна връзка с един от братята й, заради което я бяха прокудили в Европа? Нищо чудно, че не искаше да се знае коя е… какъв срам и позор. „И все пак — помисли си, загледан в широката й усмивка и потръпващите й устни — бих й простил всичко, абсолютно всичко!“

— София, искаш ли да пояздим? — попита я на испански.

Тя се усмихна колебливо и стрелна с поглед Дейвид, който повдигна вежда. След като беше споделила чувствата си, не искаше да се разделя с него дори за минута.

— Гонзало иска да отидем на езда — каза тя с надеждата, че друг ще предложи нещо по-интересно. Но никой не се обади.

Дейвид ги проследи с поглед, когато излизаха, и го жегна ревност. Макар и да знаеше, че София прие неохотно, мисълта, че ще язди с мъж от родината й, беше непоносима. Млад, красив мъж, който говореше нейния език, разбираше нейната култура. Без нея в стаята сякаш стана по-студено.

— Какъв гений си, скъпи — отбеляза Заза, наблюдавайки го изпод око.

— Защо да съм гений? — попита той, като се стараеше да говори шеговито.

— Задето покани Гонзало.

— И защо това да е гениално?

— Защото Гонзало и София са възхитителна двойка! — засмя се тя, стисна кехлибареното цигаре между червените си устни и впи поглед в него. Той се постара да изглежда безразличен.

— Заза, скъпа, през този уикенд Купидон няма да се заиграва. Онзи тип я накара да се разридае и да избяга. Надали е най-романтичният начин да спечелиш сърцето на една жена — намеси се Тони.

— Какво стана? — попита Еди, зарадван, че баща му най-после подхвана темата. Всички впериха очи в Дейвид, който се приведе към камината и се престори, че е зает да разпалва огъня.

— Липсва й домът й, нищо повече — отговори предпазливо.

— О… — въздъхна разочаровано Еди. Тони кимна съчувствено.

— Само това ли? — настоя Заза. — Какво й каза, та върна усмивката й?

— Не съм я върнал аз, тя си я върна. Като се съвзе от шока, ми разказа за дома си и се почувства по-добре — промърмори Дейвид и потрепна. Заза веднага щеше да забележи опашатата лъжа.

— Разбирам. Е, с Гонзало ще се опознаят малко по-добре, без ние, по-възрастните, да ги държим под око. Ех, младост, младост, кога отлетя! — добави с въздишка тя.

Дейвид помръкна. Беше с над двайсет години по-възрастен от София. Какво си въобразяваше? Заза имаше право, Гонзало подхождаше на София повече, отколкото той. Може би тя ще го осъзнае. От месеци не беше виждала мъж на нейните години. „Ще говори за дома си и ще осъзнае, че в Аржентина й е мястото“ — унило си помисли той. Още усещаше устните й върху своите. Още усещаше вкуса им. Не беше ли се възползвал от нея в момент на слабост? Не биваше да се поддава на емоциите и да я целуне, трябваше да се сдържи.

Побърза да смени темата, като се мъчеше да говори нормално, но гърлото му се беше стегнало и в думите му липсваше обичайната живост. Заза забеляза болката в очите му и разбра, че е стигнала твърде далеч. Открай време го харесваше; въпреки че беше щастлива с Тони, в сърцето си пазеше местенце и за Дейвид. У нея се обади ревността и тя се намрази заради слабостта си. Опита се да го разведри със забавни истории, обаче не успя да прогони угриженото му изражение. Нетърпеливо погледна часовника на полицата над камината и й се прииска София да се върне по-скоро и да го успокои.

Гонзало беше изкусен ездач. София го гледаше как стои на седлото с онова типично аржентинско перчене, с онази омразна надменност, и изпита смут. Говореха на испански, след малко и тя започна да жестикулира като всички латиноамериканци. Изведнъж се почувства освободена от принудата да крие истинската си същност. Почувства се отново аржентинка и от звученето на гласа й, от усещането на думите, докато ги изричаше, й се зави свят от щастие. Гонзало беше забавен. Разказваше й истории, които я разсмиваха. Не я разпитваше за семейството й и тя не каза нито дума за близките си. Изглежда, й стигаше да го слуша.

— Разкажи ми още нещо, Гонзало — примоли му се; попиваше думите му с възторга на човек, който е бил дълго време глух и внезапно е започнал отново да чува.

Като изкачиха хълмовете, се впуснаха в галоп, смееха се и се наслаждаваха на вятъра в косите си и на устрема на конете. Яздиха дълго, докато не се вдигна гъста мъгла, появила се като че ли от нищото.

— Колко е часът? — попита София и внезапно усети вълчи глад.

— Дванайсет и половина. Хей, ще се ориентираш ли в тази мъгла?

— Разбира се — успокои го тя, макар че не беше толкова сигурна. Огледа се, но всички посоки й се струваха еднакви. — Следвай ме — добави с увереност, каквато всъщност не изпитваше.

Яздеха един до друг през ширналата се белота, следвайки оредяващата замръзнала трева. Гонзало не изглеждаше разтревожен. И конете бяха спокойни и пръхтяха доволно. София беше премръзнала и копнееше за топлината на огъня в камината в Лоузли. И за Дейвид. Изведнъж се озоваха край сивеещите развалини на старинен замък.

— Това познато ли ти е? — попита Гонзало, взирайки се в красивото й лице, помрачено от безпокойството.

Тя поклати глава:

— Признавам, че никога не съм виждала тези развалини. Нямам представа къде се намираме.

— Значи се загубихме — отбеляза той спокойно и се усмихна широко. — Да останем тук, докато се вдигне мъглата.

Тя кимна и двамата слязоха от конете. Отведоха ги на сушина и завързаха поводите за един голям камък.

— Хайде да си потърсим сухо местенце и за нас — каза той, хвана ръката на София и закрачи сред отломките. Вървеше бързо и всъщност я теглеше след себе си по хлъзгавите камънаци. Тя едва успяваше да го следва, спъна се и падна. Не мислеше, че е кой знае какво, докато не се опита да се изправи. Прониза я болка в глезена, тя изохка и се строполи на земята. Гонзало се наведе над нея:

— Къде те боли?

— Глезенът. Дано не съм го счупила…

— По-скоро е изкълчен. Можеш ли да си движиш крака?

Тя се опита и изпъшка:

— Много ме боли.

— Все пак го движиш. Спокойно, ще те нося.

— Ако видя как си кривиш лицето, докато ме носиш, ще те убия — шеговито подхвърли София.

— Няма, обещавам. — Той я пренесе в една от полуразрушените кули. Остави я на влажната трева, съблече връхната си дреха и я постла до нея.

— Сега седни тук, на сухо. — Помогна й да се премести.

— Сякаш вече не съм вир-вода — засмя се София. — Благодаря все пак.

— Ако свалим ботуша ти, няма да можем да го обуем пак — предупреди я той.

— Няма значение, болката е нетърпима. Ако глезенът се подуе, никога няма да можем да събуем проклетия ботуш. Предпочитам да яздя боса, отколкото да ме боли.

Той внимателно задърпа ботуша; София се потеше от болката, лицето й се изкриви и пламна.

— Готово — победоносно обяви Гонзало и сложи стъпалото й на скута си. Събу внимателно чорапа и неволно се възхити от нежната й розова кожа. София дишаше на пресекулки и бършеше сълзите си с ръкава на палтото. — Доста е подут, обаче няма да умреш. — Той прокара топлата си длан по крака й.

— Така е по-добре — изпъшка тя и облегна глава на каменната стена. — Малко по-надолу… да, там… ох… — бърбореше, докато той нежно масажираше свода на ходилото. — Жалко, пропуснахме обяда — добави печално.

* * *

Дейвид се взря в мъглата навън, после в часовника на полицата.

— Сигурно чакат да се вдигне мъглата — каза Тони. — Аз не бих се тревожил. София е в сигурни ръце. Гонзало е силен като бик.

„Тъкмо това ме притеснява“ — помисли си мрачно Дейвид.

— Гладен съм — измрънка Еди. — Трябва ли да ги чакаме?

— Предполагам, не — отговори Дейвид.

— Глупаво е да оставим храната да изстине — обади се Заза. — Сигурна съм, че скоро ще се върнат. София познава добре околността — добави тя.

— Не чак толкова добре — въздъхна Дейвид. — Надали ще се ориентира в тази проклета мъгла. Като че ли никога няма да се вдигне…

— О, не се бой. Тук мъглите бързо се вдигат — успокои го Заза.

— Скъпа, какво знаеш ти за мъглите? — подразни я Тони.

— Просто съм оптимистка. Дейвид се тревожи, не виждаш ли?

— Дали да не отида да ги потърся? — смотолеви Дейвид.

— И как, по дяволите, ще стане? Дори не знаеш накъде са тръгнали — отбеляза Тони. — Ако не се върнат, докато се стъмни, ще те придружа.

— Ти не можеш да яздиш, скъпи — каза Заза и нервно запали поредната цигара.

— Ще взема джипа.

— Да затънете в калта ли искаш? — добави Еди, а баща му само сви рамене.

— Тони има право. Да обядваме. Като започне да се стъмва, всички ще тръгнем да ги търсим.

Дейвид се поуспокои, след като вече имаха план. Опита се да не мисли как двамата са сгушени един в друг, за да се топлят. Беше ядосан и нещастен. Познаваше околността по-добре от всеки друг… щеше да ги намери. Надяваше се, че София е добре. „Умела ездачка е, но и умелите падат, а глупавото момиче никога не си слага шапка — мислеше отчаяно той. — Това тук не са проклетите пампаси.“ Надяваше се, че София язди Сафари — беше кротък и нямаше да я хвърли на земята. За другите коне не беше толкова сигурен. Измъчван от неспокойните си мисли, той поведе гостите към трапезарията.

* * *

Докато разговаряше с Гонзало и той масажираше глезена й, София мислено се пренесе в пампасите.

— Ще ти обуя чорапа. Не бива кракът ти да измръзне — промърмори той.

— Справяш се чудесно, докторе.

— Докторът си знае работата, сеньорита.

— Внимателно — предупреди го тя, когато той се помъчи да й обуе чорапа.

— Как е?

— По-добре — отговори София; беше изненадана, че не я боли, колкото очакваше. — Имаш ръце на лечител.

— Не само доктор, ами и лечител, ласкаеш ме — подсмихна се той. — Други оплаквания, сеньорита?

— Нямам, благодаря, докторе.

— Ами тревожното ти сърце?

— Тревожното ми сърце ли?

— Да, твоето тревожно сърце — повтори той сериозно, обгърна с длани лицето й и допря устни до нейните. Не биваше да му разрешава да я целуне, но неговият глас, говорът му с неподражаем аржентински акцент, ездата, мирисът на коне, стелещата се мъгла, която ги бе скрила от света… за миг тя се поддаде на изкушението и му отвърна. Беше хубаво, ала не бе редно… Отдръпна се рязко и видя, че мъглата се вдига.

— Виж, прояснява се — прошепна обнадеждено.

— Иска ми се да останем тук — промълви той.

— Да, но дрехите ми са мокри и кракът ме боли. Моля те, заведи ме вкъщи.

— Добре — въздъхна Гонзало. — Не бях забелязал колко съм мокър и премръзнал.

Изведнъж София изпита копнеж по Дейвид. „Сигурно ужасно се е разтревожил“ — помисли си.

Гонзало я взе на ръце, занесе я до конете и й помогна да яхне Сафари.

Яздиха дълго, без да знаят дали са улучили вярната посока. София отново се обърка, но не се отказа: отпусна юздите на Сафари с надеждата, че конят знае пътя. Когато той ги отведе до къщата, тя се запита защо тази идея не й е хрумнала още в началото.

* * *

— Повече не мога да чакам, отивам да ги търся. — Дейвид се отдръпна от прозореца. — Вече се стъмва, а тях още ги няма. Случило се е нещо и навярно им е необходима помощ — добави.

— Ще те следвам с джипа — предложи Тони.

Еди и майка му се спогледаха, но не се осмелиха да продумат. По време на обяда всички се чувстваха неловко. Дейвид беше в ужасно настроение и явно не можеше да се съсредоточи в разговора. Постоянно поглеждаше през прозореца, взираше се в мъглата, като че ли София и Гонзало щяха изневиделица да изникнат от нея като във филмите. Тони и Еди нищо не забелязваха. „Мъжете понякога са толкова нечувствителни“ — ядосано си помисли Заза.

Дейвид изтича по коридора, облече си палтото, обу ботуши и тъкмо когато отвори вратата, видя Гонзало да изплува от мъглата, носещ на ръце треперещата и мокра София.

— Какво стана? Защо се забавихте толкова? — сопна им се, невъзможно му беше да скрие гнева си.

— Дълга история, ще ти я разкажем после. Първо да настаним София в стаята й — отговори Гонзало, пренебрегвайки предложението на Дейвид той да я носи.

— Изкълчих си глезена — промълви София, като минаха покрай него.

— Боже мой, какво се е случило? — възкликна Заза. Двамата ездачи като че ли се бяха търкаляли в калта.

— Къде е твоята стая? — попита Гонзало, докато се качваше по стълбището.

— Ето там — посочи му тя, оглеждайки се за Дейвид, но той не ги беше последвал.

Гонзало влезе в стаята и сложи внимателно София на леглото:

— Някой трябва да ти помогне да съблечеш мокрите дрехи. Ще напълня ваната.

— Не се притеснявай и сама ще се справя.

— Ще изпълняваш нарежданията на доктора.

— Моля те, не е необходимо, честна дума.

— Благодаря, Гонзало — чу се мъжки глас откъм вратата. — Прояви се като герой, но дори героите трябва да си починат. Аз ще се погрижа за София.

— Дейвид! — прошепна с облекчение тя.

Гонзало сви рамене и й се усмихна, за да й покаже, че се подчинява, но неохотно.

— Какво беше това изпълнение, да му се не види? — сопна се Дейвид и отиде в банята да напълни ваната.

София чу шуртенето на водата и изведнъж се почувства изтощена.

— Загубихме се в мъглата, приютихме се в един порутен замък…

— Как стигнахте чак дотам? — прекъсна я той.

— Дейвид, нямам вина.

— Не видя ли, че се вдига мъгла, или беше твърде заета с новия си приятел?

— Не аз предложих да отидем на езда. Защо не ни спря?

— Съблечи си мокрите дрехи, преди да умреш от студ. Ваната е готова — каза той и понечи да излезе. София почувства, че я ревнува, и се поусмихна:

— Няма да се справя сама — промълви.

Дейвид се обърна и тя си помисли, че когато е ядосан, изглежда още по-привлекателен; прииска й се с целувки да прогони гнева му.

— Ще повикам Заза — отвърна той студено.

— Не искам Заза, нито Гонзало. Искам теб — изрече тя бавно и го погледна в очите, които издаваха колко е наскърбен.

— Нямаше те с часове. Не бях на себе си! — избухна Дейвид. — Какво трябваше да си помисля?

— Надали имаш добро мнение за мен, ако мислиш, че се прехвърлям от един мъж на друг. Нямаш ли ми доверие?

— Извинявай…

— Реагираш така, защото Гонзало е аржентинец, нали?

— И красив, и млад. А пък аз съм с двайсет години по-възрастен от теб — печално отбеляза той.

— Е, и?

— Стар съм.

— И аз те обичам. За мен възрастта ти няма значение — прошепна София и започна да се съблича.

— Ще ти помогна. — Дейвид пристъпи към нея. Коленичи, обгърна с длани лицето й и я целуна. Устните му бяха така нежни и топли, че й се прииска да се сгуши до него, но той я побутна назад. — Като мокро куче си! — засмя се и погледна мокрото петно на ризата си.

Съблече едновременно пуловера и тениската й. Тя се разтрепери, мокрите й къдрици се разпиляха върху голите й рамене. Дейвид пак я целуна, сякаш се опитваше да стопли посинелите й устни. София разкопча изкаляните си и влажни джинси и той внимателно ги събу, за да не й причини болка, после загрижено промърмори:

— Скъпа, премръзнала си. Ще те занеса във ваната.

— Какво… с бельото ли? — разсмя се тя и си разкопча сутиена. Гърдите й бяха изненадващо едри за толкова слаба жена, зърната й се бяха втвърдили от студа. Свали и бикините си и протегна ръце към Дейвид. Той я вдигна и я занесе в банята.

— Красива си — прошепна и я целуна по слепоочието.

— И премръзнала. — София притисна лице до наболата му брада. — Какво блаженство — въздъхна, когато той й помогна да се излегне в горещата вода, в която беше хвърлил шепа ароматни соли.

Дейвид седна до ваната и след малко видя как цветът на устните и страните й се връща. Беше й хубаво и малко по малко дойде на себе си, дори болката в навехнатия глезен сякаш поутихна. Накрая Дейвид я загърна с голяма хавлиена кърпа, занесе я на леглото и понечи да излезе, но тя продължи да го прегръща през шията.

— Искам да ме любиш — прошепна.

— Ами гостите? — Той погали влажната й коса.

— Нека се забавляват, както намерят за добре. Аз съм болната, забрави ли?

— Точно така… но сексът ще навреди на глезена ти.

— Не правя любов с глезена си — изкиска се София, той също се разсмя, целуна я и след миг вече я милваше, докосваше я навсякъде, наслаждаваше й се. А тя бе щастлива, когато откри, че щом си затвореше очите, пак беше с него, а не със Санти.