Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (25)

Двайсет и пета глава

Почивните дни след Коледа бяха мъчителни. Сама в апартамента, София плака безутешно, докато най-накрая се умори и заспа, мислейки за „Санта Каталина“ и за всички любими хора, които й липсваха. Антон и Маги се отбиваха често при нея, защото се страхуваха да не би самотата да я тласне към дълбока депресия. Когато салонът отново отвори врати след празниците, София се върна на работа с облекчение и с надеждата, че 1975-а ще е по-щастлива.

Доминик често посещаваше Лондон, тъй като сега съпругът й Антоан имаше по-интензивни делови отношения с английските си партньори. Когато София придружаваше Доминик, двете се хранеха в елегантни ресторанти и пазаруваха на Бонд стрийт; това напомняше на София за привилегирования й живот в миналото и тя му се наслаждаваше максимално; знаеше, че щом Доминик се върне в Женева, тя отново ще се върне към скучното си ежедневие на обикновено работещо момиче.

Една година мина като насън. София се сприятели с Мармадюк Хъкли-Смит — очилатия собственик на книжарницата. Той я запозна със свои приятели, един от които от време на време я извеждаше, и това беше приятно, но София не го харесваше. Всъщност не харесваше нито един мъж.

В свободното си време двете с Дейзи обикаляха магазините на Кингс Роуд, търсейки стоки с намаление. На мода бяха индийските дрехи и София си купи няколко дълги, широки поли; Антон й направи червени кичури, а един ден, когато нямаше работа и му беше скучно, изправи къдравата коса на Дейзи. Русокоската стана почти неузнаваема, но изумително красива. Веднъж в месеца ходеха на кино, веднъж посетиха театралната постановка на „Капан за мишки“ в Уест Енд. Антон ги заведе да гледат „Шоуто на Роки Хорър“; идваше им да потънат в земята от срам, когато той дойде да ги вземе с взет под наем розов кадилак. Всъщност кадилакът не беше най-страшното; по-фрапиращи бяха „тоалетът“ на стилиста — дантелено бельо, придържано с тиранти — и костюмът на тигрови шарки, с който се беше издокарал Марчело, ситнещ кокетно до приятеля си. Потресената Маги възкликна, че се надява той да не забрави да се преоблече в понеделник, преди да тръгне за работа. София отбеляза, че на Марчело му липсва само дългата опашка. Той пък заяви, че ако й покаже „опашката“ си, тя няма да погледне друг мъж.

Дейзи успя да купи евтини билети за концерт на Дейвид Боуи на стадион „Уембли“. Освен по него тя си падаше и по Мик Джагър и по време на работа надуваше музиката до дупка, което дразнеше Маги, почитателка на по-нежните песни на Джони Мичъл.

Мрачните зимни месеци бавно отминаха и отнесоха със себе си тъгата на София. Гледайки разцъфналите дървета, тя откри ново душевно състояние — позитивната нагласа на дядо ОʼДуайър.

Работеше неуморно и Маги й повиши заплатата. Съжителството с Дейзи я радваше и двете прекарваха много приятни вечери в „Кафе дез Артс“.

През август Маги затвори салона за две седмици и покани всички във взетата под наем вила в Девън, за да се порадват на океана и плажа. София прекара много приятно, макар че почти през цялото време валя дъжд. Спомни си разказите на майка си за хълмовете на Гленгариф и се зачуди дали приличат на хълмовете в Девън. Устройваха си пикници на влажния пясък на брега на океана и се сгушваха под чадърите, когато задухаше вятър и напълнеше с пясък сандвичите им. Така или иначе постоянно намираха повод да се заливат от смях. Шегуваха се и с Марчело, който зъзнеше въпреки плътния кадифен панталон и пуловер и мънкаше, че никога няма да разбере лудостта на англичаните.

— Върнете ме в Тоскана — изхленчи — където мога да виждам небето и да съм сигурен, че слънцето съществува.

— Млъкни Марчело, не бъди чак такъв италианец — издърдори Маги, докато се тъпчеше с шоколадова торта.

— Не с лошо, малката. Обичам го, защото е италианец. — Марчело притисна Антон до себе си, за да го стопли.

— Марчело има право — заяви Дейзи. — Не ви ли прави впечатление, че единствените хора на плажа са британци? Не е ли нелепо, че седим под дъжда, все едно сме в Южна Франция?

— Затова спечелихме войната, скъпа — поучително каза Маги, която се опитваше да си запали цигарата, но вятърът гасеше пламъчето на запалката. — Антон, София, все ми е едно, запалете ми цигарата, преди да побеснея.

— Ти не си била на фронта, Маги — засмя се Антон. — Дори с една цигара не можеш да се справиш. — Той се обърна с гръб към вятъра и запали цигарата й.

— Изненадваш ме с разсъжденията си, драги — кисело заяви тя. — Ти си по-скоро жена, отколкото мъж. А ти, София, защо се умълча, езика ли си глътна?

София, която се беше загърнала с влажна хавлиена кърпа, се поусмихна, въпреки че трепереше от студ и устните й бяха посинели:

— Съжалявам, но ще подкрепя Марчело. Свикнала съм с плажовете в Южна Америка.

— Ама вие двамата сте същински баби! — изкиска се Маги. — Липсва ви твърдост на духа, каквато притежаваме само ние, британците.

— Е, поне за теб гарантирам — засмя се Дейзи. — А ти, София, надали си си представяла, че ще се озовеш тук, когато си се изтягала на плажовете с горещ пясък в Южна Америка.

— Вярно е — откровено отговори София, но не добави, че Девън й харесва тъкмо защото не й напомня за родината. Тук тя се чувстваше така, сякаш беше попаднала в напълно различен свят.

* * *

За София Коледата на 1975-а беше много по-щастлива от предишната. Тя прекара десет дни с Антоан и Доминик в тяхната планинска хижа във Вербие. Времето сякаш се подчиняваше на някаква магия — всяка сутрин слънцето се появяваше на синьото като метличина небе, облаците го скриха чак след като София замина обратно за Лондон. Новата година й донесе неочаквана изненада.

Дейзи предложи да отидат в един клуб в Сохо, където било „фрашкано с актьори“. София обичаше театъра и идеята й хареса. Купи си от магазин „втора ръка“ на Портобело Роуд пола от съшити парчета плат и велурена шапка с широка периферия, и допълни тоалета си с кафяви кожени ботуши, които й бяха подарени от Доминик. Получаваше твърде малка заплата и никога не можеше да задели нещо настрана, но все пак реши, че е заслужила да се поглези, за да ознаменува началото на нова, по-оптимистична епоха.

Барът беше претъпкан. София и Дейзи си намериха места на бара и се заоглеждаха. Познаха двама артисти и телевизионен водещ. Барманът, който беше вързал дългата си черна коса на опашка, заряза другите клиенти и побърза да обслужи двете красавици, привлекли вниманието му.

Малко преди полунощ Дейзи разгорещено флиртуваше с някакъв скулптор, на когото очевидно питиетата му бяха дошли в повече. Той надникна похотливо в дълбокото й деколте и я поведе към другия край на помещението. На Дейзи като че ли й беше все едно кой я целува, стига да й купува питиета и да й обръща внимание. София поклати глава — стигаше й да седи на бара и да наблюдава развеселените посетители. Предпочиташе да седи сама. Вече беше свикнала със самотата.

— Да те почерпя ли питие?

Тя се обърна към стройния, красив мъж, който седна до нея. Веднага го позна. Беше го гледала преди няколко седмици в „Хамлет“, където той изпълняваше главната роля. Беше й се сторило, че преиграва, но той надали се интересуваше от мнението й. Кимна и поиска още един джин с тоник. Той махна на бармана, който веднага дойде.

— Джин с тоник за моята приятелка и уиски за мен — поръча той, после пак се обърна към София и се подпря на лакти.

— Моят дядо пиеше уиски — промърмори София.

— Хубаво питие.

— Погребаха го с неговото шише с пиячка — добави тя, имитирайки ирландския акцент на дядо си.

— Защо?

— Защото се страхуваше, че леприконите ще му го откраднат.

Той я погледна и се подсмихна. Положително беше различна от всички жени, които познаваше.

— Ирландка ли си?

— Майка ми е ирландка, а баща ми — аржентинец.

— Аржентинец ли?

— Да, но с испанско потекло.

— Боже мой! — възкликна той. — Кой вятър те довя тук?

— Дълга история.

— Бих искал да я чуя.

Продължиха да разговарят въпреки гърмящата музика. Ако той не беше приближил стола си до нейния, щеше да им се наложи да викат, за да се чуват.

— Джейк Фелтън — представи се той. Английският му беше прекрасен, гласът — плътен и внушителен.

— София Соланас.

— Страхотно сценично име. А пък от теб ще излезе невероятна актриса — отбеляза той, поглъщайки с жаден поглед изразителното й лице.

— Гледах те в „Хамлет“.

— Нима? — възкликна той и се усмихна широко. — Хареса ли ти? Не ми казвай, ако не ти е харесало — добави шеговито.

— Допадна ми. Но все пак трябва да имаш предвид, че съм чужденка и не разбирам английския на Шекспир.

— Не се притеснявай. И повечето англичани не го разбират. Ще ме гледаш ли пак? Ще играя в „Олд Вик“ в нова пиеса. Премиерата е през февруари.

— Може би — отвърна сдържано тя и допи джина.

С настъпването на новата година в полунощ всички вдигнаха чаши и целунаха хората до себе си. Джейк щеше да я целуне по устните, ако тя не беше извърнала глава. Когато я попита дали ще се видят отново, София му даде телефонния си номер.

За нейна изненада Джейк Фелтън се обади още следващата седмица. На първата среща я заведе на вечеря в „Ресторантът на Дафни“ на Дрейкът Авеню. Отначало София се чувстваше неловко, сякаш изневеряваше на Санти. После си напомни, че Санти беше онзи, който й изневери. Време беше да порасне и да продължи напред.

След няколко месеца двамата започнаха да се виждат редовно. Маги и Антон изпаднаха във възторг, когато научиха за връзката й, но и искрено се зарадваха.

— Джейк Фелтън! Красавец! — възторжено възкликна Антон, след като се съвзе от шока. Дейзи пък я предупреди да внимава:

— Жените му се лепят като мухи на мед.

Когато нямаха работа, Дейзи четеше клюкарските рубрики.

Не след дълго София посещаваше репетициите на Джейк и се запозна с всичките му приятели. Изведнъж нейният малък лондонски свят се разшири и тя се озова сред бохеми и интересни хора.

Когато правеха любов, София предпочиташе лампата да свети. Предпочиташе да го гледа. Джейк беше поласкан. Тя не можеше да му каже, че когато затвори очи, мисли за Санти. Във всяко отношение Джейк беше различен от Санти. Някога тялото й беше принадлежало на Санти. Само той го беше докосвал. Искаше да държи очите си отворени, та като вижда лицето на другия мъж, да забрави голямата си любов. Джейк беше нежен и я възбуждаше, но тя не го обичаше. Той твърдеше, че я обича, че е променила живота му, ала нейните отговори не бяха искрени, не бяха изпълнени със същата страст. В най-добрия случай му казваше колко държи на него, колко спокойна се чувства с него, как е запълнил празнотата в нея.

Вечер присъстваше на репетициите му, после анализираше изпълнението му. Дори нощем в леглото му помагаше да си учи репликите. Той беше толкова запален по работата си, че най-неочаквано ставаше и подхващаше някой от своите монолози. В ресторантите я молеше да репетира заедно с него:

— Ти си Жулиета… хайде, започвай!

Подаваха си репликите, влизаха в ролите си и играеха, докато не се разсмееха така, че оставаха без дъх и, разбира се, прекратяваха „репетицията“.

— Ама той само за себе си ли говори, сладурче? — попита Антон една вечер, след като София излизаше с Джейк от около месец. — Не се ли интересува от теб?

— Интересува се, естествено. Но в момента работата му е много важна. С приоритет е.

— Мразя да развалям удоволствието на хората, захарче, обаче, когато се запознах с него, определено ми се стори високомерен — отбеляза Маги и изтръска цигарата си на пода.

— Държи се високомерно, защото така прикрива стеснителността си — защити го Дейзи. — Всъщност мисля, че е плах.

— Плах ли?! Ако беше плах, нямаше да се мята из сцената като тигър — кисело отбеляза Маги. — Антон, ти си съкровище, налей ми още чаша винце. Само това е утехата на добро момиче като мен.

— Не бъди такава мърморана, Маги! — сгълча я той, после й се усмихна съчувствено. — В най-скоро време някой хубавец ще те отвлече, нали, София?

София кимна, остави метлата и седна до Маги на дивана:

— Дейвид Харисън, продуцентът на пиесата на Джейк, ни покани в къщата си в провинцията за уикенда.

— Знаем кой е Дейвид Харисън, нали, Маги?

— Да, много е известен. Разводът му преди около десет години, а може и да са повече, беше скандален. Ето, той е мъж за теб, скъпа.

— Не ставай смешна, Маги. Щастлива съм с Джейк.

— Е, твоя воля. Не казвай, че не съм те предупредила, когато Джейк избяга с актрисата, която играе главната роля. Актьорите са си такива, вятърничави и фустогонци. Дейвид Харисън е достатъчно възрастен, за да ти е баща, обаче няма лошо. Какво по-хубаво от красив, богат, по-стар мъж, нали, Антон?

— Ще ни разкажеш всичко, като се върнеш, нали, хубавице? — намигна той на София.

* * *

Джейк взе София от Куинс Гейт в събота сутрин с неговия мини купър и потегли по магистралата към Глостършир. През цялото време говореше за себе си; имал разногласия с режисьора за някои сцени от пиесата, какво си въобразявал този пуяк…

София си спомни разговора с Маги и Антон и мрачно се загледа през стъклото в пробягващия заскрежен пейзаж. Изглежда, Джейк не забелязваше, че е мълчалива, увлечен в упреци към режисьора. Олекна й, когато стигнаха до къщата на Дейвид Харисън, издигаща се в края на дълга алея. Домакинът се показа на вратата, придружаван от два рижи лабрадора, които размахаха опашки, като видяха колата. Беше среден на ръст, строен, с гъста светлокестенява коса, леко прошарена на слепоочията. Носеше малки, кръгли очила и се усмихваше широко и дружелюбно:

— Добре дошли в Лоузли, оставете багажа и елате да пийнем по нещо.

София последва Джейк. Двамата мъже се ръкуваха и Дейвид потупа приятелски Джейк по гърба.

— Радвам се да те видя, покорителю на женски сърца.

— Дейвид, запознай се със София. София Соланас.

— Джейк ми е разказвал много за теб. — Дейвид се здрависа с нея. — За мен е удоволствие да се запозная с теб. Заповядайте, влезте.

По стените висяха картини, навсякъде имаше камари книги. Разкошният дъсчен под беше отчасти покрит с красиви персийски килимчета. Красиви растения, засадени в порцеланови саксии, придаваха домашен уют. София на мига се влюби в къщата.

Дейвид ги въведе в гостната, където четирима души, непознати на София, държаха чаши с питиета и пушеха до запалената камина. Гледката напомни на София къщата на Чикита в „Санта Каталина“ и тя потисна силния копнеж по дома. Дейвид представи новодошлите на другите гости — Тони Мидълтън, писателят, и неговата жена Заза, която държеше бутик на Бийчъм Плейс, и Жилбер дʼОранж, френски журналист с жена си Мишел, наричана Мич. След това всички пак седнаха и продължиха разговора си.

— Е, къде работиш? — обърна се Заза към София.

— Във фризьорски салон на име „Маги“ — отговори тя и стаи дъх в очакване Заза да се усмихне учтиво, но пренебрежително, преди да се извърне.

Но за нейно възхищение очертаните със зелено очи на другата жена се разшириха и тя ахна.

— Не мога да повярвам. Тони, скъпи. Тони!

Съпругът й прекъсна изречението си по средата и я погледна. Всички млъкнаха, за да чуят за какво става дума.

— Няма да повярваш. София работи при Маги!

Тони се поусмихна.

— Колко малък е светът! Маги беше омъжена за моя втори братовчед Вив. Как е моето момиче?

София се въодушеви и след малко всички се превиваха от смях, докато тя имитираше Маги и Антон. Дейвид я гледаше отдалеч и си мислеше, че през целия си живот не е виждал по-прелестно създание. Въпреки усмивката й имаше нещо трагично в огромните й кафяви очи и той изпита желание да я прегърне и да се грижи за нея. Беше много по-млада от останалите, но разговаряше с тях с лекота. Едва когато Заза, която очевидно си изгуби ума по нея, я попита за родната й страна, София се умълча.

След обеда в задимената трапезария, Жилбер и Мич отидоха в стаята си да подремнат. Джейк реши да потича.

— Не е ли малко неразумно след този обилен обед? — попита София.

— Тази сутрин не успях и ми се ще да се пораздвижа, преди да се стъмни — отговори той и се затича нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж.

— Ами, тогава ние ще се поразходим — предложи ентусиазирано Заза. — Дейвид, ще дойдеш ли с нас?

Въздухът беше мразовит, но грееше слънце. Четиримата — Тони, Заза, София и Дейвид — вървяха по павираната пътека, която минаваше през градината и водеше към задния двор на къщата. Дърветата бяха оголели и замръзнали от февруарските студове и нападалата шума гниеше.

София жадно вдъхваше чистия въздух и си мислеше, че много отдавна не е била на толкова красиво място. Спомни си „Санта Каталина“ през зимата и си помисли, че ако затвори очи и вдъхне мириса на влажна земя и гнили листа, почти ще убеди себе си, че е там.

Харесваше Дейвид, който притежаваше онова английско безразличие, което тъй много й допадаше като на чужденка. Беше интелектуален тип, много привлекателен, без да е красавец. Беше силен, решителен и харизматичен, а в светлосините му очи се долавяше проникновение, което разкриваше, че и той е водил своите житейски битки.

Пътеката ги изведе до конюшните и сърцето на София се разтуптя.

— Ако някой иска да язди, имам два коня — подхвърли Дейвид. — Ариела ги развъждаше. Когато ме напусна, фермата западна и продадох всички кобили. Задържах само два коня.

София почти несъзнателно ускори крачка и другите останаха далеч зад нея. Гърлото й се стегна, докато вдигаше резето на вратата на конюшнята. Мирисът на топло сено веднага я удари в носа и тя се усмихна тъжно, когато кадифената муцуна на коня се подаде от една преграда. Тя го помилва по главата, взирайки се в блестящите му очи.

— Кой си ти? Красив си. Много красив!

Почувства сълзи върху устните си и ги облиза. Конят като че ли усети тъгата й и изпръхтя в лицето й. Тя стисна клепачи и си представи, че отново е у дома. Беше толкова реално, че сърцето й се сви; отвори очи и прогони спомена.

Когато Дейвид застана на вратата, видя, че София е сложила глава на шията на Сафари. Искаше му се да отиде при нея, но почувства, че моментът е съкровен. Тактично отведе Тони и Заза встрани.

— Тя добре ли е? — прошушна Заза, която забелязваше всичко.

— Не знам — загрижено поклати глава Дейвид. — Странно момиче, нали?

— Не пожела да говори за дома си, когато я попитах — отбеляза Заза.

— Сигурно й липсва родината — заключи благоразумно Тони. — Страда от носталгия.

— Дейвид! — Всички се обърнаха и видяха София, която тичаше към тях. — Аз трябва… искам да кажа, че бих искала да пояздя. Може ли?

Тони и Заза продължиха разходката сами и оставиха Дейвид и София да оседлават конете.

Двамата яздеха в лек галоп през Котсуолд и София почувства как тежестта в гърдите й изчезва. Отново дишаше свободно. Умът й се избистри; изведнъж разбра коя е и къде й е мястото. Като че ли беше се върнала у дома и яздеше по хълмовете. Тялото й се изпълни с енергия, каквато не беше усещала, откакто напусна „Санта Каталина“.

Дейвид веднага забеляза промяната у нея. Като актриса в пиеса беше захвърлила сценичния костюм и беше разкрила истинската си същност. Когато закачиха седлата в стаята с такъмите и затвориха вратите на конюшнята, вече се чувстваха като отдавнашни приятели.