Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meet Me Under the Ombu Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva(2022)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Среща под магическото дърво

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-274-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8942

История

  1. —Добавяне

Двайсет и първа глава

Женева, 1974 г.

София седеше на скамейка с изглед към тъмносиньото Женевско езеро. Очите й, възпалени и зачервени от плач, бяха вперени в далечните планини. Носеше кожуха и вълнената шапка на братовчедка си, но пак трепереше от студ. Доминик й беше казала да се храни. Какво щеше да си помисли Санти, ако се върнеше в Аржентина като жалко подобие на жената, с която се сбогува? Само че тя нямаше апетит. Щеше да си го възвърне, когато той отговореше на писмото й. София пристигна в Женева в началото на март. Още в първия момент остана поразена от разликата между родната й Аржентина и Швейцария. Женева беше педантично подреден и чист град. Колите бяха лъскави и модерни, сградите не носеха следите на бурни времена като в Буенос Айрес. Въпреки реда и лустрото на София й липсваше лудешкото, жизнерадостно настроение на града в нейната родина. Липсваха й нехайството, шумните кафенета, уличните артисти и празненствата, мирисът на дизел и на карамел. Град Женева й се струваше смълчан. Изтънчен, космополитен, цивилизован, но смълчан.

Не познаваше Антоан и съпругата му Доминик, макар че беше чувала родителите си да говорят за тях. Антоан беше втори братовчед на баща й; Анна й беше казвала, че е живяла при тях в Кенсингтън по време на годежа си с Пако. София смътно си спомняше, че Анна не беше очарована от Доминик, казваше, че била твърде „агресивна“, каквото и да означаваше това. Доминик не хареса Анна, познаваше използвачите, щом ги зърнеше, но обикна София от първия миг. Също като Пако беше късметлийка. За щастие Антоан и Доминик се оказаха най-възхитителната двойка, която бе виждала. Антоан беше щедър, с чудесно чувство за хумор и говореше английски със силен френски акцент. Доминик, наскоро навършила четирийсет, беше закръглена, с искрено, благородно лице и с огромни сини очи, които се разширяваха, когато искаше да покаже интерес към нещо. Носеше дългата си руса коса на конска опашка, неизменно завързана с кърпа на точки. Доминик разказа на София, че се запознала с Антоан благодарение на носната кърпа на точки, която той й подал по време на представление в Парижката опера, защото забелязал, че тя си бърше сълзите с ръкава на копринената си рокля. Оттогава тя винаги носела кърпа на точки като спомен за онзи забележителен ден.

Носеше широки панталони в ярки цветове и дълги блузи, които купуваше от екзотичен магазин на име „Арабеск“ на Мокъм стрийт. На всеки неин пръст блестеше пръстен.

— Истинско оръжие, ако загазиш — обясни на София, преди да й разкаже как избила зъбните протези на мърляв ексхибиционист на метростанцията „Найтсбридж“. — Поне да беше надарен — тогава щях да му стисна ръката, а не да го ударя — пошегува се тя. — Лондон е странен град. Само тук ми налитат извратени типове. И винаги в метрото. Спомням си още един — впери в мен кървясалите си очи и ми рече: „Ще те изчукам“. Аз пък му отвърнах, че ако го направи и аз разбера, че го е сторил, много ще се ядосам. Той така се шашна, че на следващата станция избяга.

София беше изумена не само от чувството за хумор на Доминик, но и от ярките виолетови и сини сенки, с които подчертаваше цвета на очите си.

— Какъв е смисълът да използваш естествени цветове, и без друго си ги имаш, нали? — разсмя се тя, когато София я попита защо избира толкова крещящи багри.

Пушеше с дълго черно цигаре като принцеса Маргарет и си лакираше ноктите в кървавочервено. Беше самоуверена, упорита и дръзка. София разбираше защо майка й не е харесала Доминик, защото тъкмо тези „дефекти“ я заплениха от първия миг. С Анна рядко бяха на едно мнение. Антоан и Доминик живееха сред разкош в голяма бяла къща на Ке дьо Колони с изглед към езерото. Антоан работеше дълги часове в сферата на финансите, а Доминик пишеше книги.

— Много секс и убийства — усмихна се широко, когато София я попита за какво пише. Беше й дала една от книгите си, за да я поразведри. Казваше се „Голият заподозрян“ и беше ужасяващо посредствена; дори София, доста необиграна в областта на литературата, го разбра. Обаче романчетата на Доминик се продаваха добре.

Антоан и Доминик имаха две деца в пубертета — Делфин и Луи. София изпита доверие към Доминик, тъй като тя веднага изрази съчувствието си за нейното положение.

— Знаеш ли, шери, преди години имах бурна любов с един италианец. Обичах го с цялото си сърце, но според родителите ми не бил достатъчно добър за мен. Притежаваше малък магазин за кожени изделия във Флоренция. По онова време живеех в Париж. Моите родители ме изпратиха в Италия да изучавам изкуството, не мъжете, но ще ти кажа, шери, че научих за Италия много повече от Джовани, отколкото бих научила в която и да е класна стая. — Тя се заля от смях — дълбок и гърлен. — А сега не мога да си спомня второто му име. Онова, което се опитвам да ти кажа, шери, е, че знам как се чувстваш. Плаках цял месец.

София плачеше повече от месец. Един дъждовен следобед легна на бялата кувертюра до Доминик и й разказа всичко, от момента, когато Санти се беше върнал вкъщи през онова лято до момента, когато я целуна за довиждане под дървото омбу. Потъна в спомени, а Доминик седеше облегната на възглавниците, пушеше цигарите една от друга и попиваше със съчувствие всяка дума. София не пропусна нито една подробност и описа как са правили любов, без да се изчерви. Беше чела романите на Доминик и знаеше, че едва ли има нещо, което може да я шокира.

Доминик застана на страната на София от самото начало. Не разбираше защо Пако и Анна не са разрешили на двамата да се оженят и да си родят бебето. „Сигурно има и нещо друго“ — помисли си тя и стовари вината върху Анна.

— Не е типично за Пако — заключи Антоан, когато Доминик му разказа историята на София.

След това обсъдиха бебето. София не даваше дума да се издума за аборт.

— Писах на Санти за бебето. Знам, че той ще иска да го родя. Ще се върна с него в Аржентина. Ще ги поставя пред свършен факт. Ще бъдем семейство и край.

Доминик я окуражаваше. Естествено не биваше да прави аборт. Ще й помогне… за нея ще бъде чест. Ще пази тайната й, докато не се почувства готова да каже на семейството си.

— Ще останеш, колкото искаш — успокояваше я тя. — Ще те обичам като моя дъщеря.

Отначало всичко беше интересно. София писа на Санти веднага щом пристигна, а Доминик на драго сърце надписа плика, за да не познаят изпращачката по почерка. Заведе я да пазаруват, за да си устроят празненство, и й купи дрехи по последна европейска мода.

— Носи ги, докато можеш. Скоро няма да ти стават — засмя се тя.

В края на седмицата отиваха на ски във Вербие, където Антоан имаше хубава дървена вила, сгушена в планински склон, с изглед към долината. Пуснаха писмото, все едно извършваха ритуал, от другата страна на границата, доволни, че никой няма да заподозре откъде е писмото с френска марка. Докато София тъгуваше за Санти, си представяше, че той щом получи писмото, ще й отговори незабавно. Изчислиха колко време е необходимо да й напише писмо и тя да го получи. Когато двете седмици според техните изчисления станаха месец, после два, настроението й спадна, не можеше нито да се храни, нито да спи и заприлича на сянка. Запълваше дните си с различни курсове, на които Доминик я записа — по френски, по изкуство, музика и рисуване.

Отдаде им се, понеже й носеха известно духовно успокоение. Музиката, която изпълняваше на пианото на Доминик, беше сърцераздирателна, картините, които рисуваше, бяха меланхолични, и тя лееше сълзи пред божествената красота, когато изучаваше живописта на италианския Ренесанс. Докато чакаше писмото от Санти или самия него — беше сигурна, че той ще я изненада и скоро ще се появи на вратата — използваше изкуството, за да изрази своето нещастие и отчаяние. Отново му писа, после пак в случай че не е получил първото й писмо, но вест от него нямаше. Ни вест, ни кост.

Взираше се в езерото и се питаше дали Санти не се е изплашил от нейната бременност. Може би предпочиташе да си затвори очите. Може би си мислеше, че за всички ще е по-добре, ако я забрави и продължи да си живее постарому. Ами Мария? И тя ли я беше забравила? София искаше да пише и на нея, няколко пъти дори започна, но всеки път смачкваше писмото и го хвърляше в камината. Много се срамуваше. Не знаеше какво да й каже… Тръсна глава и се огледа. Пролетта беше навред, в утробата й растеше дете. Трябваше да е щастлива. Но „Санта Каталина“ й липсваше, липсваха й горещите летни дни и следобедната дрямка, когато със Санти се усамотяваха на тавана, недостъпен за всеки друг.

* * *

Като се върна, Доминик беше на балкона на къщата и като обезумяла размахваше син плик. София влезе на бегом. Меланхолията й се изпари. Доминик се усмихваше широко, белите й зъби проблясваха.

— Така се изкушавах да го отворя. Побързай! Какво пише? — попита нетърпеливо и възбудено. Най-после младежът беше отговорил. София отново щеше да се усмихва.

София грабна плика и видя почерка.

— О! — възкликна разочаровано. — От Мария е. Сигурно тя ми е писала, понеже на него са му забранили. — Разкъса плика. Очите й пробягаха по редовете, изписани с кокетен почерк. — О, не! — простена и се разрида.

— Какво има, скъпа, какво пише? — попита разтревожено Доминик.

София рухна на дивана, докато Доминик четеше писмото.

— Коя е Максима Маргулес? — попита гневно.

— Не знам — изхълца София. — Мария пише, че Санти и Максима Маргулес са гаджета. Как можа… толкова скоро?

— Вярваш ли на братовчедка си?

— Разбира се, че й вярвам. Тя е най-добрата ми приятелка… след Санти.

— Може би се среща с друга, за да покаже на семейството си, че вече не се интересува от теб. Може би се преструва.

— Мислиш ли? — София вдигна глава.

— Той е умен, нали?

— Да, и аз излизах с Роберто Лобито по същата причина — оживи се София.

— Роберто Лобито ли?

— Няма значение! — махна с ръка София, тъй като не искаше да отклонява разговора от Санти.

— Каза ли на Мария за вашата любовна история?

На София й прималя от чувство за вина. Трябваше да каже на Мария.

— Не. Беше наша тайна, на никого не съм казвала. Не можех… Винаги съм споделяла всичко с Мария, но този път… ами, не можах.

— Значи според теб Мария не знае — настоя Доминик.

— Не знам — отговори София, гризейки нервно нокътя си. — Не, не знае, иначе нямаше да ме нарани с новината за Максима. Освен това щеше да спомене в писмото си нашата любовна връзка. Бяхме много, много близки приятелки. Затова мисля, че не знае.

— Тогава Санти едва ли й е казал.

— Да, имаш право.

— На твое място, щях да чакам, докато не получа писмо от Санти.

София зачака. Дните се изнизваха, лятото наближаваше. До май вече беше в четвъртия месец. Коремът й се закръгли, но иначе беше слаба, направо мършава. Лекарят на Доминик й каза, че ако не се храни, ще навреди на бебето. Затова тя се тъпчеше насила и пиеше много вода и сокове. Доминик постоянно се тревожеше за нея и се молеше Санти да й пише, мътните го взели! Но писмо така и не пристигна. София продължи да се надява дълго след като Доминик се беше отчаяла. С часове седеше на скамейката, гледаше отвъдния бряг на езерото и пред очите й пролетта измести зимата, настъпи лятото, после дойде есента. Почувства, че нещо в нея също умира заедно с лятото. Нейната надежда. Едва по-късно, когато чувствата й постихнаха, погледна на ситуацията по-обективно и се досети, че щом Мария знае адреса й, значи и Санти го знае. Осъзна, че нищо не му е пречило да й пише, но това така и не се случи. Беше я изоставил. Опита се да се утеши, оправдавайки измяната му с най-различни аргументи, които може би не са оставили друга възможност на чезнещия от любов Санти, освен да я забрави.

* * *

На 2 октомври 1974 г. София роди прекрасно момченце. Плачеше, докато го държеше на гърдите си и го гледаше как суче. Имаше черна коса като нейната и сините очи на Санти. Доминик й обясни, че всички бебета се раждат със сини очи.

— Тогава неговите ще бъдат зелени като на баща му.

— Или кафяви като на майка му.

Беше трудно раждане. Тя крещеше от нетърпимата болка. Плачеше за Санти и така силно стискаше ръката на Доминик, че за малко щеше да й счупи пръстите. В мига, в който бебето се появи на бял свят, тя почувства, че сърцето й се изпразва едновременно с утробата й. Санти вече не я обичаше и липсата на неговата любов хвърли сянка в душата й. Почувства, че не само е загубила любимия си, но и единствения истински приятел на този свят. Отново потъна в отчаяние.

Щастието, което изпита, когато за пръв път гушна бебето си, я накара за миг да забрави празнотата от отсъствието на Санти. Прекара ръка по личицето на новороденото, погали ангелската му коса и вдъхна топлия му мирис. Докато то сучеше, тя милваше ръчичката му, вкопчена собственически в нейната, и продължаваше да я държи дори след като бебчето заспеше. То имаше нужда от нея. Когато се разплачеше, нещо я пробождаше в гърдите. Щеше да го нарече Сантигито, защото ако Санти беше тук, така щеше да го кръсти — малкия Сантяго.

След първата радост от новороденото тя отново изпадна в депресия, струваше й се, че бъдещето не вещае нищо хубаво. Беше погълната от вледеняваща паника, която сякаш изтласкваше въздуха от белите й дробове и й пречеше да диша. Не беше способна да отглежда сама бебето; не знаеше как. Не и без Санти, не и без Соледад. Когато понечи да изкрещи, от гърлото й се изтръгна само вопъл. Беше сама и не знаеше как да се справи със страшната действителност.

Често мислеше за Мария. Копнееше да сподели мъката си с нея, но не знаеше как. Чувстваше се гузна. Ако Мария знаеше какво се е случило (в което София вече беше почти сигурна), щеше да се почувства предадена. Сигурно затова вече не й пишеше. София страдаше, откъсната от всичко, което й беше познато. Когато и да погледнеше през болничния прозорец към проблясващите планини в далечината, си мислеше какво е загубила. Беше загубила обичта на Санти и Мария. Беше загубила така скъпия си дом, всичко, което й беше скъпо, всичко, което й вдъхваше любов и сигурност. Чувстваше се изоставена и самотна. Не знаеше накъде да поеме оттук нататък. Където и да отидеше, колкото и далеч да избягаше, нямаше да се отърве от усещането за тежка загуба.

* * *

След седмица се върна с бебето си в къщата на Ке дьо Колони. В болничното легло имаше много време, за да помисли за бъдещето си и да вземе решение. Не й беше лесно, но вече беше сигурна, че Санти не ги иска. Не можеше да се върне у дома, в Аржентина, нямаше да замине и за Лозана, както планираха родителите й. Отначало те й пишеха, като се опитваха да й обяснят защо са постъпили така с нея. Баща й пишеше по-често. Но София не им отговори нито веднъж, тъй че писмата им престанаха да пристигат. Навярно те си въобразяваха, че нещата ще се нормализират след завръщането й. Но тя никога нямаше да се върне у дома. Обясни на Доминик, че няма да понесе да е в Аржентина без Санти, а Женева беше твърде спокоен град, за да изгради бъдещето си тук. Възнамеряваше да се установи в Лондон.

— Защо точно в Лондон? — попита Доминик, разочарована, че София и малкият Сантигито ще я напуснат. — Знаеш, че можеш да останеш при нас. Не е необходимо да заминаваш.

— Знам. Но трябва да се махна от всичко, което ми напомня Санти. При вас ми беше много хубаво, обаче е време за ново начало. — Въздъхна и сведе очи. В този момент Доминик осъзна, че откакто София бе станала майка, детското в нея вече го нямаше, тя се беше превърнала в млада жена. Само че изглеждаше тъжна и странно загадъчна. — Мама и татко са се запознали в Лондон. Говоря английски и имам ирландски паспорт благодарение на дядо, който е от Северна Ирландия. Освен това Лондон е последното място, където ще ме потърсят. Първото им предположение ще бъде Женева или Париж… или Испания, разбира се. Не, взех решение. Заминавам за Лондон.

София от край време беше запленена от Лондон. Баща й беше обещал един ден да я заведе там. Сега ще отиде сама.

— Шери, какво ще правиш в Лондон с малко бебе? Сама няма да можеш да се грижиш за него.

— Няма да го взема със себе си — отговори тя с наведена глава. Доминик не можа да скрие колко е шокирана. Взря се ужасена в бледото лице на София.

— Какво ще правиш с него? На нас ли ще го оставиш? — заекна ядосано, убедена, че София страда от някаква следродилна депресия.

— Не, не, Доминик — отвърна София изтощено. — Искам да го дам на добро семейство, което ще го гледа като свое. Може би на семейство, което отдавна иска да си има дете… моля те, намери такова семейство — умоляваше тя, но изражението й беше непоколебимо.

Антоан и Доминик как ли не я убеждаваха да не постъпва така. Валеше като из ведро, а тя беше нещастна. Сантигито спеше в люлката си, увит със стар шал. София обясни, че не може да живее с това дете, което всеки път, щом го погледне, й напомня за Санти и неговата измяна. Беше много млада. Не знаеше как да се справи. Бъдещето й приличаше на огромна черна дупка, към която се носеше с бясна скорост, без контрол. Не искаше бебето си.

Антоан й напомни, че говори за човешко същество, за което е отговорна. Че бебето не е играчка, която може да захвърли. Доминик се опита да я убеди, че рано или късно ще забрави Санти, че синът й ще порасне и повече няма да й напомня за него. Но тя не отстъпи. Ако го оставеше сега, нямаше да е толкова мъчително, но задържеше ли го по-дълго, никога нямаше да се раздели с него, а се налагаше. Беше твърде млада, за да се грижи за дете. В живота, който беше принудена да започне, нямаше място за него. Беше взела решение.

Доминик и Антоан с часове разискваха какво е редно да направи София, докато тя разхождаше бебето с количката покрай езерото. Не искаха тя да даде детето си за осиновяване; знаеха, че ще съжалява цял живот. Но София беше млада и неопитна, за да вижда толкова надалеч в бъдещето.

С надеждата, че ако я заведат на лекар, ще се вразуми, Доминик и Антоан й записаха час при психиатър. София се съгласи да отиде, но заяви, че няма да промени решението си. Психиатърът, доктор Бодрон, дребен мъж с посребрена коса, пригладена назад, разговаря с нея с часове, подтиквайки я да анализира минута по минута живота си през последната година. Тя му разказа всичко за събитията, довели я в неговия кабинет: сякаш се наблюдаваше отстрани как говори с глас, който не беше нейният. След безкрайни, безплодни разговори доктор Бодрон каза на Доминик, че тази млада жена или е дълбоко травмирана, или притежава нечовешка способност да се контролира. Поиска още малко време, но София отказа да го посещава повече.

След като София убеди братовчедите си, че няма да се откаже от намеренията си, трябваше да се оформят документите около осиновяването. Доминик беше съкрушена. Опита се да внуши на София, че ще съжалява, може би не веднага, но по-късно със сигурност. Младата жена не искаше и да чуе. Доминик не беше виждала по-инатливо същество и за момент изпита съчувствие към Анна. Като си наумеше нещо, София ставаше непреклонна и съвсем не беше ангелското същество, за каквото се мислеше. Имаше буен нрав, нацупваше се и скръстваше ръце на гърдите си, лицето й се превръщаше в безизразна маска, която никакви мили или разумни доводи не можеха да пробият. Доминик копнееше София да си стегне багажа, да си вземе детето и да се върне в Аржентина; след първоначалния шок и скандалът, който щеше да се разрази, бурята щеше да отмине и всички щяха да приемат майката и детето. Но София не искаше да се върне. Никога.

Докато чакаше процедурата по осиновяването да приключи, все повече си даваше сметка какво й предстои. Щеше да изостави сина си и всеки миг с него й беше скъп. Щом го погледнеше, се разплакваше; знаеше, че никога няма да го види пораснал. Питаше се как ли ще изглежда след време. Притискаше го към себе си, говореше му с часове, като че ли по някакво чудо бебето щеше да запомни гласа й или мириса й. Но въпреки мъката от раздялата с него знаеше, че постъпва правилно.

Доминик и Антоан неохотно й дадоха пари да започне живота си в Лондон. Доминик я посъветва да се настани за няколко дни в хотел, докато си намери жилище под наем. Закараха я на летището и останаха с нея, докато не обявиха полета й.

— Какво да кажа на Пако? — попита мрачно Антоан, сдържайки емоциите си. Беше обикнал София, но се възмущаваше от нейната студенина.

— Не знам. Кажи им, че съм решила да започна нов живот, но не издавай къде.

— Все пак ще се върнеш у дома, нали, София? — тъжно промълви Доминик.

— Вече нищо не ме свързва с Аржентина. Мама и татко ме прогониха, като че ли не съм тяхна дъщеря — отвърна тя и гласът й се разтрепери.

— Нали говорихме за това, София? Трябва да им простиш, иначе горчивината ще те разяде и ще ти причини само скръб.

— Не ме е грижа — отвърна тя.

Доминик въздъхна тежко и прегърна младата жена, която вече приемаше като своя дъщеря.

— Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ни се обадиш. Или да се върнеш. С радост ще те приемем, скъпа. Ще ни липсваш — говореше тя, без да се притеснява, че сълзите размазват грима й.

— Благодаря, благодаря и на двама ви — изхълца София. — Ох, не исках да плача. Такава ревла съм. Какво ми става?

Подсмръкна и изтри лицето си с опакото на дланта си. Обеща да се обажда. Обеща да ги потърси, ако има нужда от нещо.

Прегърна мъничкия Сантигито, опря устни до нежната му главица и вдъхна бебешкия аромат. Не можеше да се откъсне от него и за малко не се отказа от намеренията си. Но как да остане в Женева, където всяка секунда ще си спомня за своето нещастие? Впи поглед в скъпото личице, за да го запомни завинаги.

Бебето също впери в нея блестящите си сини очи, сякаш му беше любопитно да я наблюдава. София знаеше, че няма да я запомни, пък и толкова мъничките дечица още не виждаха съвсем ясно. Щеше да изчезне от живота на сина си и той нямаше да подозира, че някога е бил в обятията й. Опита се да се овладее и да си наложи да продължи напред. Прокара пръст по слепоочието на Сантигито, обърна се, взе чантата си, мина през бариерата за проверка на документите и изчезна от погледите на изпращачите.

Преглътна с усилие, вирна глава и престана да плаче. Започваше нов живот. Дядо ОʼДуайър често казваше: „Животът е твърде кратък за съжаления. Животът е такъв, какъвто си го направиш, София Мелъди. Зависи как ще гледаш на него. Чашата е или наполовина празна, или наполовина пълна — въпрос на нагласа. Позитивна душевна нагласа“.