Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (19)

Деветнайсета глава

София вече нямаше сили да плаче. Проснала се беше на леглото и чакаше търпеливо като човек, примирил се със съдбата си. Времето сякаш беше спряло, ала тя знаеше, че колкото и бавно да се нижат минутите и часовете, полунощ все пак ще настъпи. Вятърът огъваше високите растения пред прозореца й, полюшването им й действаше хипнотично и притъпяваше болката й.

Когато времето наближи, стана, взе от кухнята електрическото фенерче и на пръсти се прокрадна навън. Сърцето й биеше до пръсване, докато тичаше с всички сили към дървото омбу, сякаш животът й зависеше от това. Пословичната й решимост донякъде бе сломена от неизбежността на съдбата, предначертана от родителите й. Струваше й се, че играе роля в трагична пиеса и макар драматизмът на случващото се да й допадаше, действителността я изпълваше със страх.

Стори й се, че разстоянието до дървото някак си се е увеличило, и ускори крачка. Като наближи, зърна жълтеникавата светлинка от фенерчето на Санти, танцуваща във въздуха като грамадна светулка, докато той нетърпеливо крачеше напред-назад.

— Санти! — Тя се спусна към него и го прегърна. — Те… те знаят! Изпращат ме в Европа… — Говореше почти несвързано, боеше се да не ги открият, преди да му е казала всичко.

— Какво? Кой? Какво е разбрал? — изумено попита той. Бележката й му беше подсказала, че се е случило нещо лошо, ала не беше очаквал почти истеричната й реакция. — Няма страшно, никой няма да ни намери тук. — Опитваше се да я успокои. — Всичко ще се подреди.

— Не, няма. Изпращат ме в Швейцария. Мразя ги!

— Как са разбрали?

София за малко не се поддаде на импулса да му съобщи, че е бременна, но се спря навреме. Родителите й изрично я бяха предупредили да не казва на никого. Ако споделеше със Санти, той може би нямаше да се сдържи. Щеше да нахлуе в къщата като каубой с изваден револвер и да обяви, че детето е негово и че нямат право да се разпореждат със съдбата му. Бог знае как щяха да реагират Пако и Анна. Беше малолетна и бе длъжна да им се подчинява. Можеше да я изпратят в заточение завинаги. Не, щеше да му пише от Женева, когато те ще са твърде далеч, за да предприемат нещо. Засега щеше да носи сама това бреме.

— Нашите знаят за нас — повтори малко по-спокойно. — Изпращат ме в Швейцария, за да ни разделят. — Впери поглед в лицето му, сякаш търсеше потвърждение, че той не е престанал да я обича, но в мрака й бе трудно да види изражението му.

— Моля те, нека поговоря с тях — прошепна той, после гневно възкликна: — Кой им дава това право? Няма да им позволя!

— Няма да те изслушат. Ядосани са не само на мен, а и на теб. Нямаш представа какво ми наговори майка ми. Явно с нетърпение чака да се отърве от мен.

— Няма да допусна да ни разделят! Не мога да живея без теб, София. — Гласът му беше като плач в мрака.

— Приеми го. Нямаме избор…

— Нелепо е! Откъде са сигурни? Кой ни е видял?

— Не знам, не ми казаха — промълви тя и се изненада от лекотата, с която изрече лъжата.

— Ще замина с теб! Ще започнем нов живот някъде далеч оттук. В края на краищата рано или късно щяхме да го направим. За нас няма бъдеще в Аржентина.

Предаността му я трогна до сълзи.

— Готов си да напуснеш „Санта Каталина“ заради мен ли?

— Да. Нямаше ме цели две години. Този път обаче няма да се върна.

— Не бива. И ти като мен обичаш Аржентина. Освен това вашите много ще страдат.

— Няма да допусна ти да понесеш цялата вина! Нека ме прогонят заедно с теб. Освен това не се налага да ми дадат разрешение да напусна страната.

— При мен е различно…

— Добре, ето какво ще направим. Замини за Женева. По-късно ще дойда и аз. — Санти стисна рамото й толкова силно, че тя потръпна.

— Наистина ли си готов да загубиш всичко заради мен?

— За теб съм готов на всичко! Дори да изоставя родителите си. Обичам те! Нима не разбираш, че бъдещето ми е с теб? За мен ти не си мимолетно увлечение, ти си моят живот! — В този момент осъзна силата на любовта си. Без нея всичко в „Санта Каталина“ щеше да се разпадне. Убеден беше в това, също както бе сигурен, че няма да допусне да я загуби.

За първи път София се обнадежди, почувства, че отново е жива.

— Благодаря ти от все сърце, Санти. Ето какво ще направим. От Швейцария ще ти пиша къде се намирам и тогава ще дойдеш при мен.

— Добре, само че те сигурно ще ни попречат, ще крият писмата. Трябва да сме подготвени за всичко. Да споделя ли с Мария? Ще изпращаш писмата до нея…

— Не! — прекъсна го София, после добави по-меко: — Ще помоля някого да адресира плика. Не се безпокой, ще ти пиша често. Няма начин вечно да крият писмата ми, нали?

— Обичам те — прошепна Санти. Тя не виждаше изражението му, но почувства емоциите му, сякаш бяха вибрации, излъчващи се от всяка негова пора, които я обгръщаха като пламенни ръце.

— И аз те обичам — изплака тя и обсипа с целувки лицето му. Вкопчиха се един в друг, все едно се бояха, че ако се разделят, и съдбата ще ги раздели завинаги. Дълго мълчаха, преглъщайки сълзите си; само песента на щурците запълваше празнотата около тях.

— Да си пожелаем нещо. — Той се отдръпна и бръкна в джоба си.

— Какво?

— Че един ден ще застанем тук заедно, за да започнем съвместния си живот като семейство, признато от обществото.

— Ти не вярваш, че дървото омбу сбъдва желанията — горчиво се засмя София.

— Готов съм да опитам всичко.

— Да издълбаем в кората инициалите си — прошепна тя. — Две букви С — Санти и София.

Хванаха заедно ножчето и София усети, че неговата ръка трепери. Щом свършиха, осветиха с фенерчето инициалите и изрекоха желанието си.

— Нали няма да ме забравиш? — прошепна Санти и притисна устни до шията й. София вдъхна познатия аромат на тялото му и затвори очи — искаше й се този скъпоценен момент да продължи още малко.

— О, Санти, чакай ме! Няма да сме разделени задълго. Не се отказвай от мен! — Взираше се в лицето му, почти невидимо в мрака, за да го извиква в паметта си, когато е на хиляди километри от любимия.

— София, искам да ти кажа всичко, което досега премълчавах. Нека да избягаме заедно и да се оженим. — Позасмя се смутено и добави: — Моментът не е подходящ, обаче ако сега премълча, ще съжалявам до края на живота си. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя му се усмихна така, както майка се усмихва на детето си, за да му угоди.

— Да, ще се омъжа за теб — прошепна и го целуна, питайки се дали е възможно, след като всичко беше против тях.

— Не забравяй да ми пишеш, моля те.

— Няма, обещавам.

— Благодаря, любов моя. Достатъчно ми е засега… докато отново се видим. И това ще се случи, затова не тъгувай.

Прегърнаха се за последен път и поеха обратно към домовете си, без да продумат; сърцата им бяха изпълнени с надеждата, че рано или късно ще са заедно.