Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (18)

Осемнайсета глава

Една сутрин в края на февруари при ставането от леглото София усети, че й се повдига, но реши, че вечерта е хапнала нещо развалено. Неприятното усещане премина и тя го забрави до следващата сутрин; този път й беше много зле и повърна.

— Не знам какво ми става — оплака се на Мария, докато двете се въртяха из кухнята и приготвяха торта за рождения ден на Панчито. — Всяка сутрин ми се повдига.

— Типично за бременните — засмя се братовчедка й.

— Поредното непорочно зачатие — пошегува се София, макар да й идваше да заплаче при мисълта, че може да е бременна. Със Санти бяха станали любовници преди около шест седмици и половина и той винаги използваше презерватив. Насили се да изтика мисълта в дъното на съзнанието си — може би се тревожеше напразно.

Мария я изгледа и за пореден път се възхити от красотата й — София сияеше и изглеждаше шик дори с кухненската престилка.

— Защо ме гледаш, глупачке?

— Много си красива.

— Благодаря, ти също. И не казвай, че си закръглена — тъкмо в това ти е чарът.

— За мен ти означаваш много, София. Ти си най-добрата ми приятелка.

— И ти си моята най-вярна приятелка. А сега да побързаме, иначе децата напразно ще чакат тортата.

Чикита беше поканила на терасата всички приятелчета на Панчито, София разговаряше с другите жени под акациевото дърво. Санти я гледаше отдалеч — обожаваше драматичното й жестикулиране, дяволитата й усмивка. София усети погледа му и се поизвърна към него, той примигна два пъти — тайният им знак — тя стори същото. Санти побърза да се отдалечи, да не би някой да забележи безгласната размяна на реплики.

По-късно същата вечер двамата седяха на скамейката под верандата на дома му и в мрака се държаха за ръце. Всички си бяха легнали, къщата беше притихнала, бе захладняло. Есента идваше и прогонваше горещите, влажни нощи с полъха на свеж, но вдъхващ меланхолия вятър.

— Мразя края на лятото — промълви Санти.

— Само си представи колко ще е хубаво зиме да седим пред камината.

— С теб всичко е хубаво, Чофи. Обичам те.

— Обичаш ме, защото съм различна от другите, сам го каза. — Тя се засмя и се притисна до него.

— Кой може да ти устои? — Санти въздъхна и я целуна.

— Да отидем при дървото омбу — предложи София.

Той се усмихна:

— Знам какво ти се върти в главата. А само преди няколко месеца беше невинно дете.

— А ти ме прелъсти. И да, като кавалер трябва да поемеш вината и да защитиш честта ми. Още доста ми е останала.

— Какъв пропуск! Веднага да отидем при нашето дърво и да поправим грешката. — Санти я хвана за ръката и двамата изчезнаха в мрака.

* * *

На другата сутрин на София отново й се повдигаше. Едва успя да изтича до тоалетната, за да повърне. Изми си зъбите и изтича в стаята на майка си:

— Болна съм, мамо, повръщах! — изплака жалостиво и се просна на широкото легло.

Анна сложи длан на челото й:

— Нямаш температура, но за всеки случай ще повикам доктор Хигинс. Вероятно е някакъв вирус.

София остана в леглото, защото изведнъж я обзе страх. Ами ако наистина е бременна? Невъзможно е, никога не се бяха любили без предпазно средство, а според статистиката кондомите осигуряваха почти стопроцентова гаранция против забременяване. И все пак… мисълта хвърляше тъмна сянка над душата й и тя напразно се мъчеше да я прогони.

Доктор Игнасио Хигинс, който от години беше лекар на семейство Соланас, окуражаващо се усмихна на София и започна да я разпитва. Сърцето й се сви, идваше й да заридае.

— Докторе, нали не е нещо сериозно? — попита го, вкопчвайки се в последните останки надежда, макар вече да знаеше отговора — иначе защо той щеше да я разпитва за цикъла й?

Лекарят хвана ръката й и нежно я помилва:

— Боя се, че си бременна. — Знаеше, че е неомъжена. Знаеше и как семейството й ще приеме новината, че София очаква незаконно дете, при това самата тя е почти дете, само на седемнайсет.

Тя се почувства така, сякаш я бяха ударили в слънчевия сплит и й бяха изкарали въздуха.

— Бременна? Сигурен ли сте? Господи, какво ще правя? — изплака. — Какво ще правя?

Доктор Хигинс се опита да я успокои, обаче тя беше неутешима: пред очите й бъдещето се беше превърнало в черна празнота и нямаше начин да го върне обратно.

— Редно е да кажеш на майка си — добави той, изчаквайки я да се поуспокои.

София пребледня:

— Сигурно се шегувате. Знаете каква е, нали? Ще ме убие! Не, не мога да кажа на нашите, защото никога няма да ми простят! — добави и отново се разплака.

Лекарят състрадателно я изгледа. Безброй пъти беше попадал в подобни ситуации: млади жени, съкрушени от новината, че са на път да дарят живот на едно същество, вместо да се радват на чудото, сътворено от природата. Така или иначе всеки път той се трогваше от искрената мъка на момичетата и съжаляваше, че не може да им помогне.

— Имаш ли избор, София? Така или иначе ще разберат. Не можеш да скриеш детето в утробата си.

Тя машинално сложи ръка на корема си и затвори очи. В нея растеше детето на Санти, частица от любимия й мъж. Беше най-ужасният момент в живота й, същевременно и най-щастливият. После си представи как ще реагират родителите й и я побиха тръпки. Ала нямаше избор — те трябваше да научат какво е станало.

— Ще съобщите ли на мама вместо мен? — попита плахо. Лекарят кимна, нямаше да му е за първи път. Тази неблагодарна задача спадаше към професионалните му задължения. Надяваше се родителите на София да не излеят гнева си върху него, както се беше случвало неведнъж.

— Не се безпокой, миличка, всичко ще се оправи — каза й, погледна я и добави: — Не можеш ли да се омъжиш за бащата? — Още щом го изрече, съжали за нетактичността си — явно бракът беше невъзможен, иначе тя нямаше да е толкова нещастна.

София поклати глава и се разрида. Страхуваше се от реакцията на майка си, но сега не й оставаше друго, освен да чака разразяването на бурята. Толкова пъти беше вбесявала Анна с бягствата си от училище и с други безразсъдни постъпки, обаче този път провинението й беше непростимо и гневът на майка й щеше да е чутовен. А пък ако разбереше за Санти, можеше да убие и двамата…

Вратата с трясък се отвори; Анна, бледа като платно, влезе в стаята и изкрещя:

— Как можа? Така ли ни се отплащаш за всичко, което правим за теб? Да ни посрамиш пред всички! Къде ти беше умът? Защо допусна да се случи? Не стига, че си правила… без да си омъжена, ами и това! Никой не ме е разочаровал като теб, София! — Тя тежко се отпусна на стола до леглото и наведе глава.

София не продума. Анна се загледа през прозореца, като че ли виждаше Бог в небето, надвиснало над безкрайната пустош, и отчаяно възкликна:

— Отгледахме те в дом, в който се почитат Божиите закони. Къде сбъркахме? Твърде много ли те разглезихме?

София се взираше в шарките на завивката, като че ли се опитваше да разгадае някакво тайно послание. Всичко беше прекалено невероятно, за да го приеме насериозно.

— Сега си давам сметка, че съм се държала прекалено строго с теб, затова все се опитваше да нарушиш правилата. Но не исках семейството да ме обвини, че освен всичко друго съм и лоша майка…

София едва издържаше самообвиненията й. Ако това се беше случило с Мария, Чикита щеше да прояви разбиране и да й се притече на помощ, а не да се прави на мъченица.

— Кой е бащата? Кой е, кажи! Не си се виждала с никого, освен с момчетата от семейството… — Изведнъж изражението й се промени и тя потрепери от отвращение. — Божичко, Санти е! Нали? Трябваше да се досетя и да го предотвратя! Гнусни сте, и двамата. А той… той… нали уж е възмъжал и отговорен човек… как можа да прелъсти едно седемнайсетгодишно момиче! — Анна горчиво заплака. — Трябва да кажа на баща ти. Да не си мръднала оттук, докато не се върна.

София искаше да изтича при Санти и да му разкаже всичко, обаче за първи път в живота си нямаше сили да направи напук на майка си.

Беше средата на седмицата, Пако беше в Буенос Айрес, а пък Анна отказа да му съобщи по телефона защо го моли незабавно да се прибере у дома. Докато шофираше към „Санта Каталина“, му хрумнаха какви ли не страховити сценарии. Анна го информира незабавно и двамата обсъждаха положението повече от два часа. Накрая Пако се предаде и прие предложението на жена си, която вече си беше внушила, че бебето ще е умствено увредено и че София трябва да направи аборт. Когато най-накрая той отиде при дъщеря си, тя спеше на леглото, свита на кълбо.

— София — прошепна й. Тя отвори очи, видя обичта, изписана на лицето му, прегърна го, опря глава на гърдите му и заплака като дете:

— Съжалявам, татко, много съжалявам…

— Не плачи, мила. Не ти се сърдя, всичко ще се оправи, ще видиш.

— Обичам го, татко!

— Знам, обаче той ти е братовчед. Бракът между братовчеди не е забранен със закон, обаче в нашия свят това не е прието и дори е срамно. Освен това си много млада. Това е само временно увлечение.

— Не е, татко, обичам го. А мама ме мрази… — изплака София.

— Не те мрази, само е разочарована. С нея обсъдихме надълго и нашироко положението и ще направим всичко, което е в твой интерес.

* * *

София влезе с наведена глава в дневната, където родителите й я чакаха, за да й съобщят решението си, и седна на канапето. Анна, бледа като платно и с измъчен вид, седеше до прозореца, Пако неспокойно крачеше напред-назад. За няколко часа сякаш се беше състарил с няколко години. Вратите към коридора и трапезарията бяха заключени, на Рафаел и Аугустин беше наредено да излязат и да не се връщат известно време. Те решиха да погледат телевизия в дома на Чикита.

Пръв заговори Пако:

— София, с майка ти решихме, че не бива да задържиш детето… — Видя, че тя се кани да възрази, и й направи знак да замълчи. — След няколко дни ще заминеш за Европа. След като направиш… — Той се поколеба, не искаше да изрече думата, която го плашеше и която беше против вярата и принципите му. — Ще се възстановиш и ще учиш там, вместо в университета в Буенос Айрес. Щом със Санти преодолеете увлечението си, ще можеш да се върнеш у дома. Никой не бива да узнае какво ти се е случило. Ще си остане нашата тайна. — Той премълча, че ще я изпратят в Женева при неговия братовчед Антоан и жена му Доминик, а после ще я запишат в училище в Лозана; накратко, бяха взели всички мерки Санти да не я открие и да отиде при нея.

— Искате да направя аборт, така ли? — бавно изрече София; машинално беше закрила с длан корема си и като погледна надолу, видя, че ръката й трепери. Внезапно родителите й се бяха превърнали в чужди, непознати хора.

— За твое добро е — обади се Анна. — Бебето ще е увредено и…

— Няма да го махна! — прекъсна я София. — Не се преструвайте на загрижени за мен. Интересува ви само семейната репутация. Нима си въобразявате, че никой няма да научи? Та това е смехотворно! И не ми казвайте как след време ще призная, че сте били прави. Никога няма да ви го простя!

— Не говори така — намеси се баща й. — Ти си ни дете и ние много те обичаме. Вярвай ми.

— Мислех, че мога, но съм се лъгала — язвително процеди тя. — Искам да се сбогувам със Санти.

— Не! — тросна се майка й.

— Защо? Вече съм бременна!

— Не ми говори така! Забраняваме да се срещаш с когото и да било, преди да отпътуваш за Европа.

— Татко, не е честно! Какво лошо има да се сбогувам със Санти?

Пако се позамисли. Отиде до прозореца и се взря навън. Не можеше да погледне дъщеря си, чувстваше се прекалено гузен. Трябваше да се опълчи на жена си, но знаеше, че ако го стори, ще я загуби завинаги. Анна не се гневеше само на София, а и на него заради изневярата му преди много години.

— Мисля, че майка ти е права — промърмори, без да се обърне. — Утре сутринта Хасинто ще те закара в Буенос Айрес. Приготви си багажа… няма да се върнеш скоро тук…

Гласът му пресекна, обаче София не изпита капчица жалост към него.

— Няма да замина, без да се сбогувам със Санти! — кресна и лицето й пламна от гняв. — Как е възможно да се интересувате от хорското мнение и да не се интересувате какво чувствам аз? Мразя ви и двамата! — Избяга от дневната и не престана да тича, докато не стигна до горичката. Облегна се на едно дърво и отново заплака — колко несправедлива бе съдбата! След малко се огледа и осъзна, че обичта й към „Санта Каталина“ е заменена от омраза.

* * *

Когато се върна вкъщи, отиде право в кухнята. Родителите й се караха в дневната, нямаше желание да ги слуша.

— Соледад — каза тихо. Прислужницата заряза готвенето и се втурна да прегърне младата жена, която вече беше по-висока с една глава, но за нея винаги щеше да си остане дете. — Много съм загазила, Соледад. Ще ми направиш ли голяма услуга? — Изтича до бюфета, взе молив и лист хартия и написа кратка бележка. — Дай я на Санти възможно по-бързо. Не я показвай на никого, чу ли?

Прислужницата пъхна писмото в джоба на престилката си и заговорнически прошепна:

— Веднага отивам, сеньорита София. Само след няколко минути сеньор Сантяго ще чете посланието ви.

* * *

Рафаел и Аугустин побързаха да съобщят на Чикита и домочадието й, че София пак е сгазила лука.

— От няколко седмици си търси белята — изкиска се Аугустин.

— Не бъди толкова злобен — упрекна го Мария. — Аз пък мисля, че напоследък двете с майка ти се разбират чудесно.

— Дали ще й забранят да излиза? — разтревожено попита Санти.

— Доколкото я познавам, дори да й забранят, тя ще си стегне багажа и ще избяга — заяви Рафаел, включи телевизора и седна на канапето.

Санти застана до прозореца, но видя само отражението си, което тревожно се взираше в него. Не го сдържаше на едно място и след половин час изтича навън. Тъкмо когато прекосяваше терасата, зърна как Соледад — зачервена и изпотена от бързането — се приближава към него.

— Какво правиш тук? — попита я. Изведнъж го жегна необяснима тревога.

— Слава на бога, че ви намерих! — Тя се прекръсти. — Нося писмо от сеньорита София. Заръча да го дам само на вас и на никой друг. Тайно е, нали разбирате? Тя е много разтревожена, все плаче. Бързам да се върна при нея.

— Какво й е?

— Не знам, сеньор Сантяго. Нищичко не знам. Всичко е казано в писмото. — Тя се обърна и тръгна обратно към къщата на Соланас.

Санти застана под лампата на верандата и разгъна листа хартия, на който беше написано само „Чакай ме в полунощ под дървото омбу“.