Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (14)

Четиринайсета глава

„Санта Каталина“, декември 1973 г.

През нощта Чикита почти не мигна. Не беше заради жегата и влагата, нито заради кошмара, който по едно време събуди Панчито. Как да заспи, като на следващия ден нейният Санти се връщаше у дома след две години, прекарани в Америка?

Пишеше й често и тя очакваше писмата му с радост, примесена с малко тъга, защото той много й липсваше. С Мигел го бяха видели само веднъж, през пролетната ваканция, когато заедно с него гостуваха на приятеля му Франк Станфорд и семейството му в Нюпорт. Вече беше почти на двайсет и бе много възмъжал, не приличаше на момчето, което беше заминало да учи в Америка.

Двете с Анна често сядаха на терасата и надълго и нашироко разговаряха за децата си. Анна много страдаше заради ужасното поведение на дъщеря си — вместо да се укроти с течение на времето, София ставаше още по-непокорна и непоносима. Направеха ли й забележка, отговаряше нагло и дори в пристъпи на гняв си позволяваше да обижда майка си. Получаваше лоши оценки по всичко, отлични бяха само съчиненията й, защото чрез тях тя се пренасяше във въображаемия свят на мечтите си. Преподавателите се оплакваха от дисциплината й. През уикендите в ранчото тя яхваше кон и се връщаше след часове, понякога късно вечерта. Капката, която преля търпението на Анна, бе откритието, че вместо да ходи на училище, София е подкупила шофьора да я води на уроци по танго при стар испански моряк на име Хесус.

Когато й поиска обяснение, малката нахалница заяви, че училището вече няма какво да й даде и че иска да стане танцьорка. Анна разбра, че скандалите няма да помогнат и че трябва да измисли друг начин да контролира дъщеря си. Чикита тактично се опита да й подскаже, че София прилича на нея, обаче Анна не искаше и да чуе, а се оплакваше:

— Върти всички на малкия си пръст, чувствам се като чудовище. Ако не внимавам, ще ме намрази.

— Дай й малко повече свобода, може би тогава няма да ти прави напук.

— О, не говори като баща ми — все това повтаряше.

— Липсва ли ти?

— Понякога. Липсва ми бащата, с когото израснах в Гленгариф… Но през повечето време ми лазеше по нервите. И той има вина, че София е толкова разглезена. Пако също не може да устои на чара й…

— Прочутият чар на Соланас — усмихна се Чикита.

— Прокълнатият им чар. Мама наистина беше чаровна. За разлика от леля Дороти, която беше пълна, грозна и така и не се омъжи.

— Какво стана с нея?

— Не знам… Срамувам се, че го казвам, обаче напуснах Ирландия и…

Чикита искаше да я разпита за другите й роднини, но не посмя, а отново заговори за София:

— Убедена съм, че това е само фаза в поведението й и скоро ще премине.

— Не знам… Боя се, че ако й дам повече свобода, ще се превърне в същинска дивачка, която ще ни посрами пред хората.

— Грешиш. Всички я обожават, само ти й намираш дефекти. Пък и нима те интересува хорското мнение?

— Да, интересува ме! Сплетните ме ужасяват.

Чикита си помисли, че дори след толкова години Анна се стреми да докаже на обществото, че не е за подценяване, затова непрекъснато се тревожи какво ще кажат хората за децата й. Искаше да й каже, че това е без значение, че всички я обичат и уважават, дори онези, които отначало я бяха смятали за жена, стремяща се към богатството и общественото положение на Пако. Искаше да й каже, че София й прави напук, задето тя, Анна, обожава синовете си и е готова да им прости прегрешенията. И че не бива да ревнува дъщеря си, задето е толкова ярка личност. Но щеше да си хвърли думите на вятъра.

— Да сменим темата, че на София сигурно й горят ушите — промърмори Анна. — Сигурно си на седмото небе, че Санти се връща у дома.

— О, да! Нямаш представа колко ми беше мъчно, че не е с нас на Коледа. Само че той искаше да попътува — мисля, че за година и половина е обиколил всички континенти. Много се е променил, възмъжал е, накуцването му е почти незабележимо.

* * *

Най-сетне дойде 12 декември — денят, в който синът й щеше да се върне у дома. Тя стана рано — беше толкова щастлива и макар да не беше мигнала през нощта, не чувстваше умора. Отиде в стаята на Санти, остави ваза с рози на нощното шкафче, дръпна завесите и си каза, че утринното слънце сякаш сияе по-ярко. Всички в къщата също бяха на крак, цареше радостно оживление. Само Фернандо приемаше със смесени чувства завръщането на брат си. Мигел седна зад волана на джипа и потегли към летището, а Чикита продължи да се суети с подреждането на къщата и с тържествения обяд. Мария не искаше да й се пречка, затова след закуската изтича при София, която закусваше на терасата със семейството си. Соледад побърза да й донесе чаша и прибори за хранене. Тя седна на масата и Анна я заразпитва как се чувства майка й.

— Не е мигнала през нощта, а от сутринта сто пъти влезе в стаята на Санти, за да се увери, че всичко е идеално.

— Ами Мигел? — попита Пако, без да отмести поглед от вестника.

— Взе джипа и потегли към летището да посрещне брат ми. — Мария си наля чай и се обърна към братовчедка си: — А ти, София, сигурно също нямаш търпение да видиш Санти.

— Ще го убия, ако си е пуснал брада. — Очите на София дяволито проблеснаха. — Бас държа, че първото, което ще поиска, е да играе поло. Рафа, нали ще организираме набързо един мач?

— Престани, дразниш мама — разсеяно промърмори Рафаел.

Анна въздъхна, спомни си съвета на Чикита и изненадващо дори за себе си каза на дъщеря си:

— Вероятно Санти наистина ще предпочете да играе поло, вместо да разговаря целия следобед с нас, възрастните.

— Моля? — София я изгледа изпитателно, но Анна само се усмихна и продължи да закусва. След малко двете момичета станаха от масата и изтичаха в стаята на София. Проснаха се на леглото и се закискаха.

— Мама няма нищо против да играя поло! — възкликна София.

— Не може да бъде!

— Нещо я е прихванало, обаче няма да е задълго… Колко време имаме до пристигането на Санти?

— Много… — въздъхна Мария.

— Ох, едва издържам. Какво да облека? Хубавите ми дрехи са в Буенос Айрес… — Отвори гардероба и добави: — Тук държа само тениски и джинси.

— Дай да се поразровим. Какво търсим?

— Нещо като твоята красива рокля.

— Като моята рокля ли? — изуми се братовчедката й. — Ама ти никога не носиш рокли, камо ли с дантели.

— Санти не ме е виждал две години Искам да го поразя.

— Гледай да поразиш Роберто — усмихна се Мария.

Роберто Лобито, приятел на Фернандо, беше русокос, чаровен красавец и отличен играч на поло. Всички момичета въздишаха по него, изчервяваха се и заекваха, когато ги заговореше. Всички, с изключение на София. Тъкмо затова тя му беше много по-интересна от другите, истинско предизвикателство.

След свадата с братовчедка си София реши: ако излиза с някой младеж, ще убеди Мария, че е забравила детинското влюбване в Санти и е лудо влюбена в друг. Не харесваше никого, обаче беше въпрос на престиж гаджето й да е най-красивия младеж в околността, затова избра Роберто Лобито.

Не беше трудно. Вместо да се присмее на опитите му да я сваля, тя му позволи да я целуне. Беше противно. Нямаше да го издържи дълго. После й хрумна нещо. Затвори очи и при втората целувка си представи, че Санти я прегръща през кръста и впива устни в нейните. Тактиката се оказа успешна.

След заминаването на Санти целият й свят рухна, не минаваше ден да не мисли за него. Всички я мислеха за приятелка на Роберто, но във въображението си тя бе тайната любовница на Санти… макар да имаше голяма разлика — не правеше секс с младия господин Лобито. Превръщайки се от дете в жена, тя осъзна, че и чувствата са се променили, превърнали са се в нещо много по-опасно. Нощем се мяташе в леглото, обсебена и същевременно засрамена от чувствените си мисли. Даваше си сметка, че са греховни, ала след известно време така свикна с тях, че престанаха да я плашат и дори я успокояваха, чувството за вина изчезна.

Никой не подозираше какво желае с цялото си сърце и усилието да съхрани тайната си някак си й помагаше през дългите дни и месеци, последвали раздялата й със Санти.

Извади от гардероба бяла лятна рокля и я показа на Мария:

— Тази харесва ли ти? Мама ми я купи, за да ме откаже от джинсите, но дори не съм я носила.

— Сложи я и ще преценим.

София облече дългата рокля с тънки презрамки, която подчертаваше тънката й талия и едрите й гърди. Преметна през рамо дълга си плитка и застана пред огледалото.

— Много си красива! — възкликна Мария.

— Мислиш ли? — София си даваше сметка, че изглежда страхотно, макар да й беше малко неловко, защото не беше свикнала да носи рокля и се чувстваше уязвима. Странно как промяната във външността сякаш бе придружена от промяна на личността… — Не мога да нося косата си на плитка, можеш ли да ми направиш прическа — нещо драматично…

Мария, която все още беше изумена от нейната промяна, я накара да седне пред огледалото на тоалетката и с помощта на фиби прибра тъмните й къдрици в кок на върха на главата.

— Санти няма да те познае — заяви накрая.

— Нито пък другите — промърмори София, макар да се интересуваше само от неговата реакция. За последен път се огледа, после с Мария тръгнаха към дома й, за да чакат пристигането на младия герой.

Чикита поливаше цветята в градината, колкото да се намери на работа и да убие времето. Масите бяха подредени за обяд от Роса, Енкарнасион и Соледад, бутилки с питиета се изстудяваха в кофички с лед. Като видя момичетата, тя остави лейката и възкликна:

— София, наистина ли си ти? Изглеждаш фантастично! Радвам се, че си с роклята, която с Анна избрахме в Париж.

Седнаха под чадърите на терасата и забъбриха, но непрекъснато си поглеждаха часовниците. След малко дойде и Анна — със светлосиня рокля и широкопола шапка, нереално красива. Последваха я Пако с Малена и Алехандро, Фернандо, Рафаел и Аугустин. Братята на София започнаха да я поднасят, но Анна, щастлива, че за първи път дъщеря й изглежда женствена и елегантна, побърза да ги сложи на мястото им. Постепенно пред къщата се събраха всички членове на голямата фамилия и зачакаха.

Най-сетне София зърна в далечината облаче прах, което бавно се приближаваше.

— Идват! — извика. Разговорите секнаха, настъпи тишина. Чикита затаи дъх.

Сърцето на София биеше до пръсване, дланите й се изпотиха. Внезапно съжали, че не носи риза и джинси — та нали така я помнеше Санти…

Облакът от прах се уголемяваше и се приближаваше, докато от него не изникна джипът, мина по алеята, оградена от високи дървета, и спря пред ранчото. Санти — по-висок и още по-чаровен, със светлобежов памучен панталон, небесносиня риза и кафяви мокасини — слезе и махна на посрещачите. Младият американец се беше върнал у дома.